Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ЧетвъртаРазумните Небесни обитатели се изявяват и говорят по-отзивчиво в мълчанието и тишината на уединението. За това е нужна една малка стаичка или един таен кабинет… Палатът, който Занони обитаваше, се намираше в един от най-слабо посещаваните квартали на града. И до днес стоят неговите развалини – като паметник, който свидетелства за блясъка на едно рицарско съсловие, което е отдавна изчезнало от Неапол, заедно с благородните раси на норманите и испанците. Когато той влезе в стаите, отредени за него, двама индуси, облечени в облеклото на своята родина, го посрещнаха на стълбите с важните приветствия на Изтока. Те го бяха последвали от далечните страни, в които той –според мълвата – бе прекарал дълги години. Но те не можеха да кажат нищо, което да задоволи любопитството или да оправдае подозренията. Те не говореха на друг език, освен родния. С изключение на тези двамата, неговата свита на същински принц се състоеше от наемници, произхождащи от града, които неговата разточителна, ала властна щедрост бе превърнала в безмълвни роби на неговата воля. В неговата къща, в неговите порядки – доколкото те можеха да се видят – нямаше нищо, което да подкрепи слуховете, които циркулираха в града. На него не му слугуваха – както ни разправят за Алберт Велики или големия Леонардо да Винчи – някакви безплътни духове. Нито пък образи от бронз, изобретения на магичната механика. Нямаше нито един от апаратите на алхимика, които да придават тържественост на неговите стаи или да свидетелстват за неговото богатство. Нито пък даваше някога вид, че се интересува от ония възвишени науки, които изглеждаше че обогатяваха неговите странни разговори с отвлечени идеи, а често пъти и с дълбоки познания. Никакви книги не му говореха в неговата самота. А и да бе извлякъл някога своите знания от тях, изглеждаше сега, че и една едничка страница да прочетеше, тя се превръщаше в една голяма страница на Природата и че една широка и чудновата памет запълваше останалото. Но имаше едно изключение от всичко онова, което изглеждаше знайно и обикновено в живота му, и което, според авторитета, цитиран в началото на тая глава, можеше да ни даде да разберем, че имаме работа с един адепт на окултните науки. Както в Рим, така и в Неапол, а и където и да беше изобщо жилището му, той си избираше една стая, отделена от останалата част на къщата, която бе затворена с една брава, малко по-голяма от печат на пръстен, но която бе достатъчно яка, за да се опре дори на най-сръчните инструменти на ключаря. Поне един от неговите слуги, изкусен от непреодолимо любопитство, се бе опитал напразно да насили вратата. И макар да си въобразяваше, че бе избрал най-удобното време за извършване на своя таен план –нямаше жива душа наоколо (беше в потайна доба, а и сам Занони отсъстваше от къщи) – но все пак неговото суеверие или неговата съвест му разкри причината, поради която на другия ден домоуправителят безшумно го уволни. Той се възнагради за неуспеха си като окичи собствената си история с хиляди забавни преувеличения. Той заявяваше, че като се приближил до вратата, сякаш някакви невидими ръце го отблъснали, а когато понечил да пипне бравата, бил съборен на земята като поразен от удар. Един хирург, който чу този разказ, забеляза – за голямо недоволство на жадните за чудо – че навярно Занони си служи майсторски с електричеството. Както и да е, но в тази стая, щом като се пазеше така, не влизаше никой, освен сам Занони. Тържественият глас на Времето, който се понесе от съседната черква, най-накрая сепна владетеля на палата от дълбокия размисъл, в който душата му бе погълната, и който приличаше по-скоро на екстаз, отколкото на размишление. – Още една песъчинка от големия пясъчен часовник – промълви той шепнешком – И все пак времето нито прибавя, нито отнема дори един атом от Безкрайното! Душе моя, светла моя душе, Авгосидес20, защо слезе ти от твоята сфера, защо от вечните, звездни и безбурни простори се гмурна ти в мъглата на тъмния саркофаг? Колко време, разбрала след сурови изпитания, че привързаността към онова, което гине, носи след себе си само скръб, живя ти доволна в твоята величествена самота? Докато той мълвеше тия думи, една от най-ранобудните птици, които първи приветстват зората, внезапно запя сред портокаловите дръвчета, които растяха в градината под прозорците му. И на тая песен веднага отекна друга песен. Дружката на певеца, пробудена от неговата песен, му изпрати своя щастлив отговор. Той се вслуша. Но не душата, която той бе запитал, а сърцето му отговори. Той стана и започна да ходи с неспокойни крачки напред-назад из тясната стая. ,Далеч от тоя свят!" – провикна се той най-после с нетърпелив възглас. Не може ли времето да развърже фаталните му възли? Подобно на привличането, което крепи Земята в пространството, е и привличането, което удържа душата към Земята! Далеч от тая тъмносива планета! Счупете се, окови, разперете се криле. Той мина през тихите галерии, изкачи големите стълби и влезе в тайната си стаичка. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|