Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава Трета
Глава ВтораКой беше по-щастлив от Виола в този миг! Едно тежко бреме се стовари от сърцето ѝ. Краката ѝ сякаш стъпваха във въздуха. Искаше ѝ се да запее от радост, когато се завърна вкъщи. Голямо щастие е за чистия да обича, но нещо повече от щастие е да вярва в достойнството на този, когото обича. Между тях може да има какви ли не човешки препятствия – богатство, обществено положение, както и оня мъничък свят, който е достъпен само за мъжа. Но това не беше вече оня тъмен залив, който и самото въображение се бои да обитава и който разделя завинаги душа от душа. Той не я обичаше, не споделяше любовта ѝ. Да я обича! Нима тя искаше да я обича? А самата тя обичаше ли? Не, защото иначе нямаше да бъде толкова смирена и същевременно така смела. Колко весело шумеше морето в ушите ѝ. Какъв лъчезарен вид имаше за нея и най-обикновеният минувач! Тя се завърна вкъщи и погледна дървото, чиито причудливи клони целите блестяха на слънцето. „Да, братко мой! – каза тя, смеейки се от радост – като тебе и аз се борих за светлина!“ Досега тя нямаше навик – подобно на образованите дъщери на севера – да се отдава на оная сладостна изповед, на писмено изливане на мислите. Но нечакано тя усети сега в сърцето си един подтик да направи това. Един новороден инстинкт, който я караше да влезе в диалог сама с себе си, да разнищи златната тъкан на своите фантазии, който пробуди в нея желанието да погледне най-интимното в душата си като в огледало… Колко глуха бе станала музиката, колко мрачна сцената, тъй очарователна и тъй бляскава преди! О, сцено, ти си фееричната страна, където обикновените хора виждат въплътени своите видения. Но ти, въображение, чиято музика е нечувана за ухото на човека, чиито сцени се не променят от ръката на смъртни, ти ще бъдеш за бъдещето и миналото това, каквото е театърът за днешния свят. Глава Трета„Истина ти казвам, аз не те обичам с очите си.“ Шекспир На другия ден на обед Занони посети Виола. На втория пак, на третия пак, на четвъртия също. Дни, които ѝ се струваха като нещо отделно от останалия ѝ живот. Той никога не ѝ говореше с езика на ласкателството или обожаваното, с които тя беше свикнала. А и самата му студенина може би, която все пак беше тъй мека, усилваше тайнствения му чар. Той ѝ разказваше за миналия ѝ живот, а тя беше много изненадана (сега тя вече спря да се страхува), когато забеляза колко много знаеше той за нейното минало. Той я караше да му говори за баща ѝ. Караше я да си припомня някои арии от странната музика на Пизани. И тези арии сякаш го омайваха и го унасяха в мечти. – Каквото е била музиката за музиканта – рече той –такова трябва да е и науката за мъдреца. Баща ти се е оглеждал наоколо в света, всичко е било за него дисонанс в сравнение с хармонията, която е отеквала в него и която той е чувствал да се възнася към Небето денем и нощем. Животът, с неговите крещящи амбиции и дребнави страсти, е тъй беден и пошъл! От собствената си душа той е сътворил живота и света, за които душата му е била родена. Виола, ти си дъщеря на този живот и ще бъдеш царица на този свят. В първите си посещения той не отвори дума за Глиндън. Но скоро дойде денят, в който той пак трябваше да започне този разговор. И тъй доверчива, покорна и изпълнена с преданост беше Виола сега към своя покровител, че колкото и да бе нежелан тоя въпрос, тя сдържа сърцето си и го изслуша в мълчание! Накрая той каза: – Ти ми обеща, че ще послушаш моите съвети, Виола. Е добре, ако те помолех, дори те закълнях да приемеш ръката на англичанина и да споделиш неговата съдба, в случай че той ти предложеше подобно нещо, щеше ли да откажеш? Тя пак потисна сълзите, които бликнаха от очите ѝ, и с една странна радост през тъгата – радостта на оня, който жертва и сърцето си дори за този, който е господар на това сърце – каза със запъване: – Ако това, то... – То какво? – Разполагай с мен както пожелаеш! Занони постоя няколко минути в мълчание. Той видя борбата, която девойката си мислеше, че е прикрила. Той направи едно неволно движение към нея и притисна ръката ѝ до устните си. За пръв път той се отклони толкова далеч от оная студенина и строгост, с която се държеше досега, и благодарение на това може би тя престана да се бои и от него, а и от собствените си мисли. – Виола – каза той и гласът му затрепери – опасността, която аз вече не мога да отклоня, ако ти продължаваш да стоиш в Неапол, се приближава към тебе от час на час. След три дни от днес съдбата ти трябва да бъде решена. Аз приемам обещанието ти. Преди последния час на третия ден, каквото и да стане, аз ще трябва да се видя с теб тук, в твоя дом. Дотогава – сбогом. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|