Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Седма„Научи се да бъдеш беден духом, сине мой, ако искаш да проникнеш в свещената нощ, обгръщаща Истината. Научи от мъдрите да не предоставяш на злитe духове никаква власт в природата, защото съдбоносният камък ги е заключил вдън бездната. Научи от философите, във всичките извънредни събития, да търсиш винаги естествени причини. А когато такива липсват, обърни се към Бога.“ Граф дьо Габалис Всичките тия добавки към неговите сведения за Занони, събрани оттук-оттам от различните места за забава и развлечение, които той посещаваше, не задоволиха Глиндън. Тая вечер Виола не игра в театъра. На другия ден, все още смущаван от тревожни приумици и не чувствайки никакво разположение към трезвата мисъл и саркастична дружба на Мервал, Глиндън скиташе замислен из градините на Неапол и се спря точно под онова дърво, под което за пръв път чу гласа, който упражни върху ума му такова необикновено влияние. Градината беше пуста. Той се отпусна на една пейка, която беше на сянка. И отново, потопен в блянове, го връхлетяха същите ония студени тръпки, които Занони беше тъй ясно определил и на които беше приписал такива странни причини. Той скочи с внезапно усилие и изтръпна, като видя седнала до него една фигура, която беше толкова отвратителна, че можеше да служи за олицетворение на едно от ония зли същества, за които Занони бе загатнал. Това беше едно дребно човече, облечено в костюм, който рязко се различаваше от модата на деня. Имаше нещо превзето в оскъдния му и сиромашки вид, който се приближаваше до мръсотия, в широките му панталони, от грубо сукно като на корабно платно, в грубото му палто, което беше сякаш нарочно прокъсано и надупчено, и в черните му разчорлени коси, които стърчаха на кичури изпод една вълнена шапка. Всичко туй не съответстваше на други подробности на тоалета му, които говореха за една сравнително достатъчна заможност. Ризата му, отворена на гърлото, беше закопчана с една карфица, на която лъщяха скъпоценни камъни, а два висящи масивни синджири от злато сочеха смешния лукс на двата му часовника. Фигурата на тоя човек, ако не бе съвсем обезобразена, поне беше чудно необлагодетелствана. Раменете му бяха високи и четириъгълни. Гърдите му – плоски. Ръцете му бяха възлести в ставите и едри, костеливи и жилести, висяха от мършавите стави, като че ли не принадлежащи на тях. Чертите на лицето му носеха белега на онова мъчително изкривяване, което понякога е видно във физиономията на паралитиците – едри, пресилени, а носът почти докосваше брадата. Очи – малки, но горящи със зловещ пламък, когато се спираха върху Глиндън. И уста, извита в гримаса, през която се виждаха два реда изкривени, черни, изпочупени зъби. Но по това ужасно лице играеше една особена, неприятна интелигентност, един израз хитър и същевременно дързък. И когато Глиндън, съвзет от първото си впечатление, се вгледа отново в своя съсед, той се зачерви от своята уплаха и разпозна един френски художник, с когото се беше запознал, и който притежаваше значителни дарби в своя жанр. И наистина за забелязване беше, че тоя индивид, чиято външност бе тъй пренебрегната от Грациите23, чувстваше особена склонност към сюжети, които дишаха величие и грандиозност. Макар че колоритът му бе суров и мършав – какъвто изобщо беше той в тогавашната френска школа – рисунъкът му бе чудно хубав по своята симетрия, просто изящество и класическа сила, само че му липсваше идеална грация. Той обичаше да си избира сюжети повече от римската история, отколкото от богатия свят на гръцката Красота, или пък от още по-възвишената съкровищница на Свещеното Писание, от която Рафаел и Микеланджело черпеха своите вдъхновения. Величието, което той показваше, принадлежеше не на боговете и светиитe, а на смъртните. Неговият образ на красота бе такъв, че очите не можеха да го отхвърлят, ала душата не го приемаше. Имаше още едно забележително противоречие в тази личност, която се отдаваше на най-екстравагантни излишества във всяка страст, който бе жесток в отмъщението и ненаситен в разврата – това, че имаше навик да изказва най-красиви възгледи за абсолютна чистота и щедра филантропия. Светът не беше достатъчно добър за него… Този човек, когото аз ще наричам Жан Нико, беше оракул за по-младите и смели духове на Неапол. И преди Глиндън да срещне Занони, той беше един от най-силно увлечените по красноречивите теории на отвратителния филантроп. – Отдавна не сме се срещали, драги колега – каза Нико, като приседна по-близо до Глиндън – и недейте се изненадва, че много се радвам да Ви видя и дори си позволявам да се вмъкна сред вашите размишления. – Те не бяха твърде приятни – каза Глиндън. – И надали Вашето идване можеше да дойде по-навреме. – Ще Ви бъде много приятно да узнаете – каза Нико. като измъкна някои и други писма из пазвата си – че великото дело напредва с чудна бързина. Наистина, Мирабо умря, но по дяволите! – целият френски народ е един Мирабо. След тази забележка, мосю Нико започна да чете и коментира известни възторжени и интересни пасажи от своята кореспонденция, в които думата добродетел се срещаше 27 пъти, а Бог – нито веднъж. След това, разгорещен от светлите перспективи, които се разкриваха пред него, той се отдаде на ония мечти и пророкувания за бъдещето, които ние вече видяхме нахвърляни в красноречивите речи на Кондорсе… Любов, която не обгръщаше цялото човечество, която не беше еднакво гореща както към Индия и полюса, тъй и по отношение на домашното огнище, не беше достойна за един благороден човек. Възгледите щяха да бъдат свободни както въздуха. И за да стане това, трябваше да се изтребят всички ония, чиито възгледи не бяха като тези на мосю Нико24. Много от тези неща бяха забавни за Глиндън и той ги слушаше с удоволствие, но и много работи го възмущаваха. Но когато живописецът започна да разказва за някаква наука, която всички щели да разбират и на чиито плодове всички щели да се радват – една наука, която възникнала на основата на едни и същи институции и на едно и също образование, щяла да даде на всички човешки племена богатство без труд и живот по-дълъг от тоя на патриарсите, освободен от всека грижа – Глиндън се вслуша с голям интерес и с възторг, примесен дори с благоговение. – Забележете – рече Нико – колкото и много неща да ценим ние днес като добродетели, те ще бъдат отхвърлени тогава като безценица. Нашите потисници например ни проповядват за благородството на благодарността. Благодарност – това означава да признаеш, че седиш по-долу! Какво по-омразно чувство за един благороден дух от унизителното чувство на дълга… – А дотогава – каза един тих глас близо до тях – дотогава, Жан Нико? Двамата художници изтръпнаха и Глиндън позна Занони. Той се взираше в Нико, а челото му беше необикновено строго. Последният се сви на пейката, погледна го косо и един израз на страх и уплаха се изписа по изкълчената му физиономия. Ха-ха! Господин Жан Нико, ти който се не боиш ни от Бога, ни от дявола, защо се уплаши от погледа на един човек? – Не за пръв път аз съм свидетел на вашите мнения за безсмислието на признателността. Нико потисна в себе си едно възклицание и, след като хвърли върху Занони зловещ и мрачен, но пълен с безсилна и неизразима ненавист поглед, каза: – Аз не Ви познавам. Какво искате от мен? – Да се махнете. Оставете ни сами! Нико подскочи една крачка напред със стиснати юмруци и през разтворената му уста лъснаха грозните му зъби, като на разярен хищник. Занони стоеше неподвижен и го гледаше с презрителна усмивка. Нико се спря на място, като че ли закован и омагьосан от тоя поглед, и затрепери от глава до пети. Тогава с видимо усилие, като че ли тикан от чужда сила, се обърна и се отдалечи. Глиндън го проследи с учуден поглед. – Какво знаете за този човек? – попита Занони. – Познавам го като такъв, какъвто съм и аз – човек на изкуството. – На изкуството! Недейте да осквернявате тази славна дума. Каквото е природата за Бога, такова трябва да бъде Изкуството за човека – едно възвишено, благотворно, гениално и живо творение. Тоя окаяник може да е рисувач, но не и художник. – Извинете ме, ако ви попитам какво Вие знаете за този човек, когото поставяте така ниско! – Аз знам толкова много, че Вие не заслужавате моята грижа, ако стане необходимо да Ви предпазвам и от него. Собствената му уста показва скверното му сърце. Защо да ви разказвам за престъпленията, които той е извършил? Той говори престъпления! – Изглежда, сеньор Занони, че Вие не сте между обожателите на идващата Революция. Може би сте предубеден за този човек, защото не харесвате възгледите му? – Какви възгледи? Глиндън замълча, затруднен да отговори. Тогава каза: – Не, аз не съм прав към Вас. Защото мисля, че най-малко Вие ще сте против учението, което проповядва безкрайното усъвършенстване на човешкия род. – Имате право. Малцината във всяка епоха облагородяват многото. Многото могат сега да бъдат тъй мъдри, както са били някога малцината. Но напредъкът е в застой, ако ми казвате, че многото са тъй мъдри, както малцината тук – сега. – Разбирам Ви. Вие не признавате закона за всемирното равенство! – Закон?! И целият свят да се наговореше да наложи лъжата, нямаше да смогне да я направи закон. Изравнете всички условия днес и Вие само ще премахнете всички пречки от пътя на утрешната тирания. Народ, който се стреми към равенство, е недостоен за свобода25. В цялото битие, от архангела до червея, от Олимп до пясъчното зърно, от лъчезарната съвършена планета до мъглявината, която се сгъстява в течение на векове и от пара и течност се превръща в обитаем свят, първият закон на природата е неравенството. – Жестоко учение, ако се приложи към държавата. Никога ли няма да изчезнат тези различия в живота? – Различията във физическия живот ли? О, нека се надяваме. Но различията в интелектуалния и моралния живот – никога! Всемирно равенство на интелигентността, на ума, на духа и на добродетелта би означавало да няма нито един учител в света, нито един човек по-мъдър, по-добър от другите – ако това беше възможно, каква безнадеждна перспектива за човечеството щеше да разкрие! Не, докато свят светува, слънцето ще огрява планинските върхове преди да изгрее в равнината. Разпределете днес по равно на всички хора всичкото знание на Земята и още утре някои от тях ще бъдат по-мъдри от другите. И това не е един жесток, а благ закон – истинският закон на напредъка. Колкото са по-мъдри малцината в едно поколение, толкова по-умно ще бъде множеството в следващото! Докато Занони говореше така, те се движеха по усмихнатите градини, а красивия залив грееше лъчезарно под обедната светлина. Лек ветрец разхлаждаше слънчевия зной и къдреше морето. И в неизразимата яснота на атмосферата имаше нещо радостно за душата. Самата тя като че ли ставаше по-лека и по-чиста в прозрачния и грейнал въздух. – И тия хора, за да поставят начало на тяхната ера на усъвършенстване и равенство, завиждат дори на Създателя. Те искат да отхвърлят съществуването на един върховен Разум, съществуването на Бога! – каза Занони, сякаш без да иска. – Художник ли сте Вие и можете ли, като гледате света, да повярвате в такава догма? Между Бога и гения има една необходима връзка – един почти взаимен език. Добре е казал питагореецът (Сектус): „Един добър ум е хор на божеството"26. Поразен и трогнат от тия думи, които той малко очакваше да излязат от устата на един човек, на когото той приписваше ония качества, които детското лековерие приписва на тъмните сили, Глиндън каза: – Но Вие сам признахте, че животът Ви, различен от този на другите хора, е такъв, че е по-добре човек да не го споделя. Има ли тогава някаква връзка между магията и религията? – Магия? Какво е магията? Когато пътешественикът разглежда в Персия развалините на дворци и храмове, невежите жители го осведомяват, че те са дело на магове! Това, което е отвъд тяхната сила, простите хора не могат да разберат, че е законно във властта на други. Но ако под Магия Вие разбирате едно непрекъснато търсене на онова, което е най-дълбоко скрито и най-неизявено в природата, признавам, че аз изповядвам тази магия и че оня, който постъпва така, идва много по-близо до извора на всяка вяра. Не знаеш ли, че магията се е изучавала в древните школи? Но как и от кого? Като последна и върховна наука от жреците, които са служили в Храма. А и Вие, който искате да бъдете художник, не съзирате ли нещо магично в изкуството, което искате да овладеете? Не трябва ли и Вие, след дълго проучване на Красивото, което вече се е въплътило, да уловите известни нови и тънки съчетания на красотата, която тепърва трябва да се прояви? Не виждате ли, че Великото изкуство – било поезия или живопис – търсейки винаги истината, се отвръща от материалното? Че Вие трябва да се доберете до природата като господар, а не да я следвате като слуга. Вие искате да получите власт над миналото и да схванете идеята на бъдещето. Но същински благородното изкуство няма ли за своя област и миналото, и бъдещето? Вие искате да омагьосате невидимите същества с вашите заклинания, но какво е живописта, ако не въплъщаване на невидимото в материалния свят? Не сте ли доволни от този свят? Тоя свят не е отреден за гения. За да съществува, той трябва да си създаде един друг свят. Но кой маг може да стори повече от това? И коя наука може да направи толкова? Има два изхода от дребните страсти и тежките земни неволи. И двата водят към небето и се отдалечават от ада – то са Изкуството и Науката. Но изкуството е по-божествено, отколкото науката. Науката открива, изкуството твори. Вие имате дарби, които могат да Ви направят майстор в изкуството. Бъдете доволни от вашия дял. Астрономът, който вписва звездите в своите каталози, не може да прибави ни един атом към вселената. Поетът може да извика цяла една вселена от атома. Химикът, със своите лечебни вещества, може да излекува недъзите на човешкото тяло. Художникът или скулпторът въплъщават божествени форми, надарени с вечна младост, които нито болест съкрушава, нито пък повяхват. Откажете се от тези блуждаещи блянове, които ви водят ту към мен, ту към оня оратор на човешкия род: ние с него сме почти антиподи! Вашата четка е магическата Ви пръчкица. Вашите платна могат да пресъздадат утопии много по-красиви, отколкото мечтите на Кондорсе. Аз не Ви карам да решите веднага. Но кой разумен човек, за да облекчи пътя си към гроба, е желал нещо повече от любов и слава? – Но – каза Глиндън, като впери сериозен поглед в Занони – ако има сила, която може да надмогне и гроба? Челото на Занони се намръщи. – И така да беше – каза той след малко мълчание – за завиждане ли е да надживееш всички, които си обичал, и да скъсаш всяка човешка връзка? Най-красивото безсмъртие на Земята е сякаш безсмъртието на доброто име. – Вие не искате да ми отговорите. Избягвате въпроса ми. Чел съм за хора, които могат да живеят много по-дълго, отколкото обикновеният опит приписва на човека – настоя Глиндън – нещо, на което някои от алхимиците са се радвали. Жизненият елексир само басня ли е? – Ако не е басня и ако тия хора са го открили, те все пак са умрели, защото самоволно са се отказали повече да живеят! Има някаква зла прокоба във Вашето заключение. Върнете се отново към Вашата палитра и Вашето платно! Като каза това, Занони кимна с ръка и с приведени очи и бавни крачки, се отправи към града. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|