Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Глава Седма Писмо от Занони до Мейнур
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава СедмаПисмо от Занони до МейнурМоето изкуство вече помръкна и помътня, аз изгубих онова спокойствие, което е сила. Аз не мога да въздействам върху волята на ония, които най-много бих желал да доведа до брега. Аз ги виждам да се губят и затъват все по-далеч и по-далеч в безбрежния океан, където ще плуват завинаги нашите кораби към хоризонта, който лежи пред нас! Учуден и стреснат, като виждам, че мога само да предупреждавам там, където бих желал да владея и напътствам, аз се вгледах в собствената си душа. И наистина земните желания ме свързват с настоящето и ме изключват от ония възвишени тайни, които единствено Разумът, пречистен от всички земни утайки, може да проникне и прозре. Строгото условие, по силата на което ние държим нашите възвишени и божествени дарове, закрива от нашия поглед бъдещето на онези, към които ние изпитваме човешките слабости на завистта, омразата или любовта. Мейнур, всичко около мен е мъгла и мрак. Аз отстъпих от нашето възвишено съществуване. И от обятията на нетленната младост, която цъфти само в Духа, разцъфва сега злокобното цвете на човешка любов. Този човек не е достоен за нея. Но въпреки това, в неговото естество съществуват зародишите на доброто и великото, стига само плевелите и бурените на човешката суетност и страховете човешки да не им попречат да поникнат и пораснат. Ако тя му принадлежеше и аз присадях по такъв начин в друга почва страстта, която помрачава погледа ми и обезоръжава моята сила, то – невидим, нечут, незнаен – аз щях да бдя над неговата съдба, щях тайно да насърчавам неговата дейност и щях по този начин да осигуря нейното благополучие чрез неговото. Но времето лети! През сенките, които ме обкръжават, аз виждам, събрани около нея, най-ужасните беди и опасности. Не остава нищо друго, освен да бяга. Тя не може да се отърве, освен чрез мен или чрез него. С мен! Измамна мисъл! Ужасна приумица! С мен! Мейнур, чудиш ли се, че бих искал да я спася от самия мен? Един миг в живота на вековете, една капка в безбрежния океан – какво друго може да бъде за мене човешката любов? И в нейната деликатна природа – много по-чиста, по-духовна, дори в младежките си чувства от всичко онова, което безбройните страници на човешкото сърце – поколение след поколение – са разкривали пред моя поглед – има едно спотаено дълбоко чувство, което ми предрича някаква неизбежна тъга. Ти, строг и неумолим йерофанте37, който много пъти си търсил да въведеш в нашето Братство всяка душа, която ти се е виждала по-издигната и по-смела – ти сам от опит знаеш каква напразна надежда е да иска човек да пропъди страха от едно женско сърце. Животът ми ще бъде за нея чудо. От друга страна, ако се опитах да прокарам нейния път през царствата на Ужасите към Царството на Светлината, помисли за Пазача на Прага, и потрепери заедно с мен от тая ужасна дързост! Аз се помъчих да вдъхновя амбицията на англичанина с идеята за истинската слава на неговото изкуство. Но неспокойният дух на неговия прадядо изглежда че още шепне у него и го увлича в ония сфери, където той изгуби своя объркан път. Има една тайна в наследствеността, която свързва човека с неговите деди. Особеността на ума, както и недъзите на тялото, остават в спящо състояние ред поколения, за да се събудят в някой далечен потомък, като се надсмиват над всяко лекуване и всяко лекарско изкуство. Ела при мен от своята самотност сред развалините на Рим! Аз копнея по един жив довереник – по един, който в далечни времена сам е изпитал и ревност, и любов. Аз се опитах да вляза в контакт с Адонай38, но присъствието му, което някога ми вдъхваше небесното доволство на познанието и ведра вяра в съдбата, сега само ме смущава и обърква. От висината, от която аз се мъча да проникна в сенките на бъдещето, аз виждам смътни призраци, заплашителни и разярени. Струва ми се, че пред мен е изпречен някакъв духовен предел на онзи чуден живот, който водих до сега – струва ми се, че след толкова векове живот в Идеалното, аз виждам пътя ми да се губи в най-шеметния вихър на обикновената действителност. Там, където звездите ми разтваряха своите врати, аз вижда сега някакъв ешафод39 и гъсти кървави пари се кълбят като от касапница. А най-ми е чудно, че една гнусна твар, един истински тип на лъжливият идеал на обикновения човек, който и телом, и духом е една отвратителна гавра, спрямо оная хубост, която изкуството изобразява и по отношение на стремежа на човека към съвършеното – постоянно преследва моя поглед сред метежните и разкъсани облаци на бъдещата ми орис. Тя стои до призрачния ешафод и ми се гаври, а от устните ѝ се процежда жлъч и кръв. Ела, о приятелю на отминалото време. Поне към мен твоята мъдрост не е пречистила и прокудила човешките ти чувства. Според правилата на нашия тържествен орден, сведен днес до нас двама ни, единствени които сме надживели толкова горди и славни адепти, ти си длъжен да ръководиш потомците на ония, които си се мъчил да посветиш във великата тайна някога в миналото. Последният потомък на смелия Висконти, който някога ти беше ученик, е неумолимият преследвач на нежната девица. Със своите престъпни мисли и похотливи желания той сам копае гроба си. Може би ти би могъл да го отвърнеш от неизбежната гибел. И аз също тайнствено съм обвързан, чрез същия обет да се покоря, ако той пожелае това, на един не тъй грешен потомък на един несполучил, наблагороден ученик на нашето учение. Ако той отхвърли съветите ми и настоява за моя дълг към него, Мейнуре, ти ще имаш още един неофит. Пази и той да не стане жертва! Ела при мен! Тия редове ще стигнат до тебе с най-голяма скорост. Отговори ми с възможността да стисна едничката ръка, която още смея да хвана! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|