Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ОсмаВ Неапол, гробът на Виргилий, който се издига над пещерата Позилипо, се почита не с чувството, което буди паметта на един поет, а със страхопочитанието, което обгръща спомена за един вълшебник. На тоя магичен чар приписват издълбаването на този планински проход, а според преданието ония духове, които той призовал да издялат пещерата и до ден днешен пазят неговия гроб. Тоя кът в близко съседство с Виолиния дом, често е привличал самотните ѝ стъпки. Тя обичаше смътните, но величествени образи, които я обхващаха отвсякъде, когато се вгледаше в дългия мрак на пещерата или когато, излязла на гроба, погледнеше от канарата пигмейските фигурки на оная оживена тълпа, които се щураха и пълзяха сякаш като мравки по извивките на земята долу. И сега пак, на пладне, тя се отправи натам със замислени стъпки. Тя мина по тясната пътечка, провря се през тъмните лози, които пълзят по скалите и стигна до ефирния кът, зеленеещ от мъх и буен листак, където мислят, че почива праха на онзи, който и днес още облагородява и повдига човешките души. В далечината се издигаше огромната крепост Сан Елмо, намръщена и застрашителна сред толкова куполи и островръхи кули, блеснали на слънцето. Люляно в лазурното си великолепие дремеше долу морето на Сирените, а сивият дим на Везувий се виждаше през ясните простори като подвижен стълб, който се издига в призрачното небе. Застанала неподвижно край брeгa на пропастта, Виола съзерцаваше красивите и живи гледки, които се разкриваха долу, а тъмния дим на Везувий примамваше погледа ѝ много повече от пръснатие из равнината градини или от блестящата Капреа, усмихваща се през усмивките на морето. Когато идваше насам, Виола не беше чула ничии стъпки да я проследяват, и цялата изтръпна, когато чу глас съвсем близо до нея. Тъй неочаквана беше появата на човека, който стоеше до нея, изскочил от храстите, които покриваха скалите и тъй странно се съчетаваше той, в грубата си грозота, с дивата природа, която я окръжаваше, и със страховитите предания, които се носеха за това място, че тя побледня и от устните ѝ се изтръгна плах вик. – Шт, гиздава страхливке! – не се плаши от лицето ми, каза човекът с горчива усмивка. – След три месеца от брака, няма вече разлика между грозота и хубост. Навикът е добър изглаждач. Аз идвах у дома Ви, когато видях, че излизате. Но тъй като имам да Ви съобщавам важни неща, дръзнах да последвам Вашите стъпки. Името ми е Жан Нико – име, което вече се ползва със значителна известност на художник. Живописта и музиката като изкуства са твърде тясно свързани, а сцената е олтар, който свързва и двете. Имаше нещо откровено и непритеснително в думите на този човек, което разсея страха от появата му. Той седна, говорейки, на един камък до нея и като втренчи поглед в лицето ѝ, продължи: - Вие сте много хубава, Виола Пизани, и аз не се учудвам, че имате много обожатели. Ако аз дръзвам да се поставя в техния списък, то е защото съм единственият, който те обича честно и желае искрено ръката ти. Хайде, де, недей се сърди! Чуй ме. Принц ди *** говорил ли ти е някога за брак? Или красивият измамник Занони? Или пък младият синеок англичанин Кларънс Глиндън? Това, което ти предлагам аз, е брак, дом, сигурност, известност. А това ще ти остане, когато стройната ти снага се прегърби и големите ти очи помръкнат. Какво ще кажете? – и той се опита да улови ръката ѝ. Виола се дръпна назад и мълчешком се накани да си върви. Той бързо се изправи и ѝ препречи пътя. – Актрисо, Вие трябва да ме изслушате! Знаете ли какво е сценичното призвание в очите на предразсъдъка, т.е. за общоприетото обществено мнение? Това е да бъдеш принцеса в блясъка на театралните лампи, но презряна в светлината на деня. Никой не вярва на Вашата добродетел, нито на Вашите обещания. Вие сте кукла, която те с удоволствие биха нагиздили с какви ли не труфила, за да се забавляват, но не можете да им бъдете идол, пред когото да се кланят. Толкова ли сте влюбена в тази кариера, че не искате да помислите дори за Вашата сигурност и чест? Вие може би сте по-различна, отколкото изглеждате. Може би се надсмивате над предразсъдъците, които искат да Ви понижат, и бихте ги използвали благоразумно за Ваша облага. Говорете откровено пред мен, защото аз нямам предразсъдъци. Мила моя, уверен съм, че ще се разберем. Слушай принц ди ***, аз ти нося едно послание от него. Да ти го предам ли? – Никога Виола не беше се чувствала така, както се почувства тогава. Никога тя не беше проумяла до край всички опасности на своето беззащитно положение и страшна слава. Нико продължи: – Занони само ще се позабавлява с твоето лековерие. Глиндън би презирал сам себе си, ако ти дадеше името си, а и теб, ако ти би го приела. А принца – той е сериозен, а е и богат. Чуй! И Нико приближи устни до ухото ѝ и започна да ѝ шепне думи, които тя не можа да се стърпи да чуе. Тя отскочи от него с поглед, в който се четеше неизказуема погнуса. Той понечи да я хване за ръката, но се подхлъзна и започна да пада надолу по скалите, докато, натъртен и изподран, един боров клон го спаси от зейналата долу бездна. Тя дочу неговия вик, изпълнен с ярост, и мъка и на един дъх се спусна по пътечката долу, без нито веднъж да се обърне назад, и се запъти към къщи. При входа стоеше Глиндън, говорейки с Джионета. Тя бързо мина край него, влезе вътре и – като се хвърли на пода – заплака с глас. Глиндън, който я проследи силно изненадан, напразно се опита да я утеши и успокои. Тя не му отговаряше на въпросите. Тя сякаш не чуваше неговите любовни клетви, но изведнъж във въображението ѝ застана с необикновена сила ужасната картина, която Нико ѝ обрисува за мнението на света заради онази професия, която на младия ѝ ум изглеждаше като истинска служба на музиката и красотата. Тя махна ръце от лицето си и като впери поглед в англичанина, каза: – Лъжецо, смееш ли да говориш за любов? – Кълна се в честта си, че не мога да намеря думи да изкажа колко те обчам! – Ще ми дадеш ли тогава своя дом, своето име? Искаш ли ме за жена? Ако в тоя миг Глиндън беше отговорил така, както би го посъветвал най-добрият му ангел, може би в тази революция на цялото ѝ естество, която думите на Нико бяха предизвикали у нея, думи, които я караха да презира сама себе си, да се разколебае в най-свидните си блянове, да се отчая от бъдещето и от всичките си идеали – може би, казвам, ако възстановеше нейното самоуважение, той щеше да спечели нейното доверие и най-накрая да спечели любовта ѝ. Но срещу подтиците на благородното му естество, при този внезапен въпрос въстанаха всички ония съмнения, които – както Занони така добре бе забелязал – бяха истинските врагове на душата му. Щеше ли той изведнъж да се остави да бъде хванат в тоя капан, поставен за неговото лековерие от ония, които искаха да го оплетат? Не бяха ли научили Виола да улови подходящ миг, за да го принуди към някакво обещание, за което после благоразумието му щеше да съжалява? Не играеше ли голямата актриса някаква предварително скроена роля? Той се огледа наоколо, когато тези мисли, рожби на света, му минаха през ума, защото му се стори, че чува навън саркастичния смях на Мервал. И той наистина не се излъга. Мервал току що минаваше край стълбите на пътя и Джионета му бе казала, че приятелят му е вътре. Кой не познава ефекта от хорския присмех? А Мервал беше въплъщение на света. Целият свят сякаш изливаше своя присмех в тия кънтящи, сухи звуци. Той се отдръпна назад – стъписа се. Виола го проследи със сериозните си нетърпеливи очи. Накрая той смотолеви: – Всички ли от твоята професия, хубава Виола, изискват брака като едничко условие за любовта? О, горчив въпрос! Отровна гавра! След миг той се вече каеше, че изрече тия думи. Той изпитваше угризение на съвестта и заради мислите, и заради чувствата си. Той видя снагата ѝ да се гърчи при тези негови жестоки думи. Той видя цветът ѝ да чезне и пак да се връща, а руменината да напуска сгърчените ѝ, побелели като мрамор устни. И след това, с един скръбен, кротък поглед на съжаление към самата нея, отколкото на упрек към него, тя притисна силно ръце към гърдите си и каза: – Той имаше право! Извини ме, англичанино. Аз виждам сега, наистина съм била презряна и отхвърлена. – Чуй ме, Виола. Вземам си думите назад. Виола, Виола! Ти трябва да ми простиш! Но Виола му кимна да се отстрани и – като се усмихна тъжно – мина покрай него и излезе от стаята. И той не посмя да я спре. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|