Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
ИзповедтаСветлината на деня ли ме огрява или споменът за твоето присъствие? Накъдето и да погледна, светът ми се вижда изпълнен с теб. Във всеки лъч, трептящ по водата и усмихващ се по листата на дърветата, аз виждам само отражение на твоите очи. Каква е тази промяна, която прави друга не само мен, а и облика на цялата вселена? Как мигновено влетя в живота ми силата, с която ти владееш сърцето ми в неговите приливи и отливи. Хиляди има около мен, но аз виждам само теб. Това беше в онази нощ, когато за пръв път влязох в оня свят, който превръща живота в драма и не говори с друг език, освен с музика. Как странно и как внезапно се свърза тоя свят завинаги с теб! Каквото бе илюзията на сцената за другите, това бе твоето присъствие за мен. Животът ми сякаш се вмести в ония къси часове и от твоите устни аз чух музика, нечута за ничии други уши, освен за моите. Аз седях в стаята, където живя баща ми. Тук, в оная честита нощ, забравила защо моите близки са така щастливи, аз се оттеглих в мрака и се мъчех да отгатна какво си ти за мен. А кроткият глас на майка ми ме сепна и аз приседнах до баща ми, близо, от страх пред собствените си мисли. Ах! Сладка и тъжна бе утринта след тая нощ, когато твоите устни ми вещаеха бъдещето. Сираче сега – за какво друго мога да мисля аз, за какво да мечтая, пред кого да благоговея, ако не пред теб! Как нежно ме упрекна ти заради горчивата обида, която ти нанесоха моите мисли! Защо потръпнах цялата, когато усетих, че грееш над мислите ми така, както слънцето огрява онова самотно дърво, с което ти някога така добре ме сравни? Това беше за това, че като онова дърво и аз трябваше да се боря за светлина. И светлината дойде. Те ми приказват за любов, а самият ми живот на сцената вдъхва езика на любовта в устните ми. Не, не и пак не! Аз знам, че не такава любов изпитвам аз към теб! Това не е страст, това е мисъл. Не искам да бъда и аз обичана. Аз не роптая, че думите ти са строги, а погледът ти – студен. Аз не се питам дали имам съперници. Аз не се старая да бъда хубава в твоите очи. Духът ми иска да се съедини с твоя дух. Светове бих дала, макар и да сме далеч един от друг, макар и океани да се стелят между нас, за да мога да знам мига, в който твоя взор се издига към звездите, когато сърцето ти се излива в молитва. Те ми казват, че ти си по-красив от най-красивите мраморни статуи. Но аз не съм дръзнала нито веднъж да погледна по-продължително лицето ти, за да те сравнявам в паметта си с други. Само твоите очи и твоята мека и тиха усмивка ме преследват. Така, когато погледна луната, дълбоко в сърцето ми прониква безмълвното ѝ сияние. * * *
* * *
Аз плувам в тихите морета на светлината и нищо не изглежда така високо за полета на моите криле, така славно за погледа на моите очи. От невежество съм се страхувала от тебе. Едно знание, което го няма в книгите, сякаш диша около теб и те заобикаля като атмосфера. Колко малко съм чела! Колко малко съм учила! Но когато си при мен, като че ли се вдига булото, което скрива всека мъдрост и цялата природа. Аз тръпна, като гледам дори думите, които съм писала. Струва ми се като че ли те не идат от мен, а са знаци на друг един език, на който ти си научил сърцето ми и които ръката ми бързо изписва, като под твоя диктовка. Понякога, когато пиша или мечтая, ми се струва, че долавям леко пърхане на крила, и като че ли виждам неуловими сенки с дивна красота да се носят около мен и да изчезват, след като ми се усмихнат. Сега не ме спохождат неспокойни и страшни сънища, защото сън и бодърстване се сливат сякаш в един едничък сън. Насън аз вървя с теб не по земни пътеки, а по неуловимия ефир. Ефир, който ми се струва като музика – нагоре, все нагоре и се издигам, както душата се издига при звуковете на лира! Преди да те узная, аз бях робиня на земята. Сега ти ми върна свободата на вселената! До преди това беше животът. Но сега ми се струва, че навлязох във вечността! * * *
* * *
Ти много обичаш една максима, която повтаряш в хиляди форми: че красотата на душата, това е вярата; че каквото е идеалната хубост за скулптора, това е вярата за сърцето. Тази вяра – разбрана както трябва – се разпростира върху всички дела на Твореца, Когото ние можем да познаем само чрез вяра. Тя внася тихо упование в нас и ясна увереност в бъдещето. Тя е лунната светлина, която предизвиква приливите и отливите на човешкото море. Тази вяра аз я разбирам сега. Аз отхвърлям всяко съмнение, всеки страх! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|