Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ШестаТова беше една малка работна стая. Стените ѝ бяха украсени с картини, всяка от които струваше много повече, отколкото цялото родословие на притежателя на двореца… В тази стая седеше един човек на около 43 години. С тъмни очи, жълтеникаво лице с къси, изпъкващи черти, едри скули и дебели, чувствени, но решителни устни. Тоя човек беше принц ди ***. Тялото му, чийто ръст надхвърляше средния и клонеше към пълнота, беше облечено в един широк халат от великолепен брокат. На една маса пред него лежеше една старомодна сабя и една шапка, също старомодна, една маска, зарове с чашка за зарове, един портфейл и една мастилница от сребро, любопитно гравирана. – Добре, Маскари – каза принцът, като погледна към своя паразит, който стоеше до дълбоката амбразура на един прозорец, обкован с решетка – Добре! Кардиналът спи при отците си. На мен ми трябва утеха за тази толкова голяма загуба: а има ли по-сладък гласец от този на Виола Пизани? – Сериозно ли говорите, Ваше Превъзходителство? Толкова скоро след смъртта на негово Преосвещенство? – По-малко ще говорят за това, а и по-малко ще ме заподозрат. Узна ли името на нахалника, който ни изигра оная нощ и предупреди кардинала на сутринта? – Още не съм! – О, умний Маскари! Аз ще ти го кажа. Той беше не-познатият Чужденец. – Сеньор Занони? Уверени ли сте, принце? – Да, Маскари. В гласа на тоя човек звучи нещо, в което аз никога няма да се излъжа. Така ясно и така повелително, че когато го слушам, аз почти си въобразявам, че има нещо такова като съвест. Както и да е, но ние трябва да се отървем от тоя наглец. Маскари, сеньор Занони още не е оказал чест на нашия беден дом със своето присъствие. Той е един виден чужденец – трябва да дадем банкет в негова чест! – Аха! И кипарисово вино! Кипарисът е една твърде подходяща емблема на смъртта. – За това – по-нататък. Аз съм суеверен; странни слухове се носят за могъществото на Занони и ясновидството му. Спомни си за смъртта на Угели. Но няма значение. И Дяволът да му е съюзник, пак няма да може да ми изтръгне плячката, нито да попречи на отмъщението ми. – Вие сте омагьосан. Актрисата ви е омаяла. – Маскари – рече принцът с високомерна усмивка – в тия вени тече кръвта на стария Висконти и на ония, които се гордееха, че нито една жена не се е изплъзвала от ръцете им, нито пък мъж е убягвал от тяхната мъст. Короната на моите прадеди е днес детска играчка. Но амбицията и духът им не са се изродили. В това похищение е ангажирана моята чест – Виола трябва да бъде моя! – Някоя друга засада? – попита Маскари. – Не, защо да се не влезе в самата къща? Около нея няма много къщи, а и вратата не е от желязо. – Но какво ще стане, ако след като тя се завърне в къщи, съобщи за нашето насилие? Една нападната къща, а момата открадната! Размислете, макар и феодалните привилегии да не са съвсем унищожени, все пак един Висконти не стои над всеки закон. – Наистина ли, Маскари? Глупчо, в коя епоха, дори и тогава, когато лудите французи наистина успеят в своите химери, желязото на закона няма ли да се огъне като тръстика под яката ръка на силата и златото? Но не побледнявай, Маскари, аз всичко съм планирал предварително. Деня, в който тя ще напусне този дворец, ще го напусне за да замине за Франция с мосю Жан Нико. Преди Маскари да успее да отговори, лакеят оповести идването на сеньор Занони. Принцът неволно протегна ръка към сабята, която бе на масата, после – като се изсмя сам на собствения си несъзнателен подтик – стана и посрещна своя посетител на стълбата с цялата оная щедра и ласкава учтивост на италианското лицемерие. – Това за мен е чест, която аз високо ценя – каза принцът. – Аз отдавна желаех да стисна ръката на един тъй виден ... – И аз Ви я подавам в същия смисъл, в който Вие искате да сторите това – отвърна Занони. Неаполитанецът се поклони над ръката, която той стисна. Но щом я докосна, тръпки го побиха, а сърцето му спря да тупти. Занони впери в него черните си усмихнати очи и седна непринудено. – И така – то е подписано и подпечатано. Говоря за нашето приятелство, благородни принце. А сега ще ви кажа защо съм дошъл. Открих, Ваше Превъзходителство, че – несъзнателно може би – ние сме съперници. Не можем ли някак да съгласуваме нашите стремежи? – Ах – каза принцът нехайно – значи Вие бяхте оня кавалер, който отне плячката на моя лов. В любовта, както и във войната, са позволени всички способи. Да съгласуваме нашите стремежи? Добре, ето чашката за зарове. Нека хвърляме за нея. Който хвърли по-малък зар, ще се откаже от своите претенции. – Обещавате ли да удържите думата си? – Да, кълна Ви се в името си. – А какво ще бъде наказанието за онзи, който наруши дадената дума? – Мечът лежи до чашката за зарове, сеньор Занони. Нека този, който не устои на честната си дума, падне, покосен от меч. – И Вие произнасяте тази присъда? Тъй да бъде. Нека сеньор Маскари хвърля за нас. – Много добре! Маскари, заровете! Принцът отново седна на стола си. И макар че беше закоравял в света, той не можа да удържи една лека усмивка на тържество и задоволство, която се разля по лицето му. Маскари взе трите зара и нехайно ги задрънка в чашката. Занони – приведен над масата – впери поглед в Маскари. Напразно последният се мъчеше да се изтръгне от тоя изпитателен поглед: той побледня, затрепери и сложи чашката на масата. – Давам първото хвърляне на Вас, Ваше Превъзходителство. Сеньор Маскари, имайте добрината да хвърляте, ние чакаме. Маскари пак взе чашката. Ръката му пак затрепери и заровете дръннаха в чашката. Той хвърли. Заровете показаха шестнадесет точки. – Добър зар – каза Занони спокойно. – Все пак, сеньор Маскари, аз не се отчайвам. Маскари събра заровете, разклати чашката и хвърли още веднъж заровете на масата. Излезе най-големият сбор, който може да се падне – осемнадесет. Принцът стрелна с огнен поглед своя доверен слуга, който стоеше със зяпнала уста, вперил вторачен поглед в заровете и треперещ от глава до пети. – Аз печеля, както виждате – рече Занони. – Можем ли да си бъдем пак приятели? – Сеньоре – каза принцът, като очевидно се бореше със своя яд и смущение – победата е Ваша. Но извинете ме, Вие говорихте доста несериозно за младото момиче, може ли нещо да Ви накара да се откажете от нея? – О, не мислете толкова лошо за моето кавалерство. И – със строг и многозначителен глас припомни Занони – не забравяйте наказанието, което изрекохте със собствената си уста. Принцът смръщи вежди, но сдържа високомерния отговор, който му дойде изведнъж на езика. – Достатъчно! – каза той с пресилена усмивка. Предавам се. Но искам да Ви докажа, че не се предавам доброволно: ще ме почетете ли с присъствието си на едно малко празненство, което смятам да дам в чест – и той прибави язвително – на издигането на моя роднина, покойният кардинал, до истинското седалище на Св. Петър? – Наистина, щастие е за мен да получа от Вас една покана, която мога да приема. След това Занони смени темата на разговора, приказва леко и весело и не след дълго си тръгна. – Негоднико! – изкрещя принцът, като сграбчи Маскари за яката – ти ме предаде! – Уверявам Ви, Ваше Превъзходителство, че заровете бяха нагласени, както трябва нагласени. Той трябваше да хвърли дванадесет. Но той е самият дявол и това е! – Няма време за губене – каза принцът, като пусна своя храненик, който спокойно си оправи яката. – Кръвта ми кипи, аз искам да имам туй момиче, ако ще и това да ми струва живота! Какъв е тоя шум? – Мечът на славните ви прадеди падна от масата. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|