Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Истината може да се изяви на един неподготвен ум толкова, колкото и слънцето да изгрее посред нощ.
- Сърцето трябва да почива, за да може да работи умът. 34
- Толкова ли малко разбираш ти от любовта, та да не знаеш, че тя всичко жертва – самата любов дори – за щастието на любимото същество
Глава Четвърта„Като звезда, животът витае между два свята. Между нощта и ранната утрин.“ Байрон Когато Глиндън остави Виола, както споменахме в заключителната глава на втората част на тая книга, той отново потъна в ония мистични желания и догадки, които натрапчивият спомен за Занони винаги предизвикваше. И като скиташе из улиците, той надали осъзнаваше движенията си, докато най-накрая, с механичността на навика, се озова на една от ония хубави сбирки от картини, които са гордост за онези италиански градове, чиято слава е цъфтяла в миналото. Той бе свикнал да идва тук почти всеки ден, защото в галерията се намираха някои от най-хубавите картини на един майстор, който бе специален обект на неговия възторг и проучване. Тук, пред творбите на Салватор, той често се спираше с най-дълбоко благоговение… Както и у по-спиритуалис- тично настроените творци, живият човек и душата, която живее в него, изпъкват по-ярко и по-очебийно в произведенията им, а по-дребните подробности на сцените остават на по-заден план, като че ли да покажат, че изгоненият от Рая човек си е все още господар на външния свят, така и в пейзажите на Салватор дървета, планини, водопади ставаха най-главното, а човекът се свеждаше до прибавка. Материята сякаш имаше върховна власт, а самият ѝ господар пълзеше под величествената ѝ сянка. Инертната материя като че ли придаваше стойност на безсмъртния човек, а не безсмъртният човек – на инертната материя. Една ужасна философия, въплътена в изкуство! Докато някои от тези мисли минаваха през ума на художника, той усети, че някой го докосна по ръката, и видя до себе си Нико. – Голям майстор – каза Нико – но аз не обичам тоя жанр! – И аз не го обичам, но се възхищавам от него. Ние обичаме красивото и светлото, но изпитваме едно чувство, дълбоко като любовта, към страшното и тъмното. – Наистина – каза Нико замислено. – И все пак, това чувство е само суеверие. Крехкото ни детство – с неговите приказки за духове и самодиви – е люлката на много от нашите представи за света. Но пък изкуството не трябва да ласкае и подхранва нашето невежество. Изкуството трябва да изобразява само истината. Признавам обаче, че Рафаел ми харесва още по-малко, защото не симпатизирам на неговите сюжети. Неговите светии и деви са за мене само мъже и жени. – От какви източници трябва да черпи сюжети живописта тогава? – От историята, без съмнение – отвърна Нико, сякаш отсече. – От ония велики дела на Римляните, които вдъхват у хората чувството на свобода и храброст, редом с добродетелите, които са присъщи на една република. Бих желал картините на Рафаел да илюстрираха историята на Хорациевци. Но на Франция и на нейната република е отредено да даде на бъдните поколения новото и истинско изкуство, което не би могло никога да възникне в една страна на попските суеверия и на заблудите. – А светиите и девите на Рафаел са за вас само мъже и жени, така ли? – повтори Глиндън, връщайки се силно учуден към откровеното самопризнание на Нико, едва дочул изводите, които французинът правеше от своите предпоставки. – Разбира се. Ха-ха. – И Нико гнусно се разсмя. – А идеалът? – Идеалът! Дивотии! Италианските критици са Ви завъртели главата. Те тъй са се влюбили в техния „великолепен вкус“ и тяхната „идеална красота, която говори на душата!“ Душа? Има ли душа? Разбирам един човек, когато ми говори, че твори заради един префинен вкус, за едно образовано и интелигентно разбиране, за един усет, способен да схваща истините. Но за душа! Ха! – ние сме само видоизменение на материята, а и живописта – и тя е видоизменение на материята!31 Глиндън обърна поглед от картината, стояща пред него, към Нико и от Нико – към картината. Догматикът даде глас на мислите, които съзерцанието на картините бяха събудили в него, и тръсна глава без да отговори. – Кажи ми – каза Нико изведнъж – оня шарлатанин Занони – о, аз знам сега името му и шмекериите му – какво ти каза за мен? – За теб? Нищо. Да се пазя само от твоите теории. – Аха, само това ли? – каза Нико. – Той е един бележит измамник и откак след последната ни среща разкрих неговите шмекерии, си помислих, че може да е пуснал някои лъжливи слухове, за да си отмъсти. – Разкрихте неговите шмекерии ли? Как така? – Една скучна и дълга история: той пожелал да съобщи на един мой стар приятел от детинство своите тайни за продължаване на живота и за философската алхимия. Съветвам те да се откажеш от такова едно непочтено познанство. При тия думи Нико кимна с глава многозначително и – нежелаейки да бъде повече разпитван – си замина. Душата на Глиндън едва бе намерила убежище в изкуството, но догадките, а и самото присъствие на Нико се явиха като едно съвсем ненавременно прекъсване. Той отвърна очи от пейзажа на Салватор и погледът му падна на едно „Рождество“ от Кореджио. Контрастът между двата разнородни гения го порази като внезапно откритие. Това дивно спокойствие, това съвършено чувство за красота, тази сила без напрежение, тоя жив морал на висшето изкуство, които говори на ума през очите и възвисява мислите по пътя на нежността и любовта към чистите царства на благоговението и чудото – да, това бе истинска школа. Той неохотно напусна галерията и вдъхновен, изпълнен със светли идеи, се върна вкъщи. Зарадван, че не завари у дома си трезвия Мервал, той облегна чело на ръцете си и се помъчи да си спомни думите на Занони при последната им среща. Да, той чувстваше, че думите на Нико бяха престъпление даже и в изкуството. Те принизяваха въображението и го свеждаха до механизъм... Старата му амбиция, освободена от студеното благоразумие, с което Мервал се опитваше да обезцени всеки образ, който му се струваше не тъй съществен като Златния Телец, се сепна, съживи се и отново пламна. Тънкото откритие на онова, което той смяташе за грешка от гледна точка на школата, която бе подържал до сега, и която му стана още по-ясна след отвратителните коментари на Нико, сякаш му разкри един нов свят за пресъздаване. Той улови този щастлив миг и сложи пред себе си своите бои и платна. Унесен в съзерцанието на един нов и свеж идеал, умът му се издигна високо в ефирните царства на красотата. Черни мисли, нечестиви желания – всичко това се стопи: материалният свят изчезна от неговия поглед. Той започна да съзерцава природата, като от планински връх. И когато вълните на неспокойното му сърце се усмириха и притихнаха, над тях отново засияха ангелските очи на Виола като свещени звезди. Той се затвори в стаята си, като отказа да приеме дори и Мервал. Опиянен от чистия въздух на новото си съществувание, той прекара три дни, а почти и нощи, задълбочен в работа. Но на четвъртата утрин се появи онази реакция, на която е изложена всяка работа. Той се събуди разсеян и отпаднал. И когато хвърли поглед към картината, обаянието ѝ сякаш бе изчезнало. В паметта му нахлуха рой спомени за великите майстори, с които той се стараеше да си съперничи, и се почувства някак принизен. Недостатъци, невидяни дотогава, пораснаха в уморените му и недоволни очи до степента на сериозни недъзи. Той се запретна да ги поправя, но ръката му изневери. Той хвърли четката си в отчаяние. Отвори прозореца. Денят навън беше ясен и хубав. Улиците гъмжаха от живот – тъй весел и тъй бликащ сред живото неаполско население. Той виждаше млади момци да минават и разговарят със своята възлюбена с ония неми жестове, които са надживели всички промени на езика и които и до ден днешен са същите, както във времето, когато етруският живописец е рисувал вазите, изложени в Неаполския музей. Светлината, която нахлу отвън, приканваше младините му към радост и удоволствие, а глухите стени, които бяха достатъчно големи, за да заключат небе и земя, му се струваха сега тесни и гнетящи като затвор. Той се зарадва, когато чу, че Мервал се качва по стълбите и отключва вратата. – Това ли е всичко, което сте направили? – каза Мервал, като хвърли презрителен поглед към платното. – За това ли се отказахте от слънчевите дни и лунните нощи на Неапол? – Докато траеше творческата треска, аз се греех на едно много по-сияйно слънце и пих от сладостното блаженство на една много по-мека луна. – Признавате значи, че треската Ви е минала. Добре, здравият Ви разсъдък се възвръща. В края на краищата по-добре е 3 дни да цапате платна, отколкото да станете смешен за цял живот. Тая малка сирена, а? – Млъкнете. Не обичам да слушам да я наричате така. Мервал премести стола си по-близо до Глиндън, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си, изтегна краката си и се готвеше да започне едно твърде сериозно назидателно слово, но на вратата някой похлопа и Нико, без да дочака позволение, вмъкна безобразната си глава. – Добър ден, скъпи ми колега. Искам да поговоря с Вас. О, вие сте работили, както виждам. Добре, много добре… Но да видим хубава ли е композицията? Вие не сте могли да налучкате великата пирамидална форма. Не мислите ли също, че не сте се възползвали от ефектите на контраста в тая фигура? Тъй, както десният крак е изкаран напред, трябваше дясната ръка да отива назад. Но няма значение! Туй пръстче все пак е много хубаво! Мервал презираше Нико, защото всички теоретици, утописти, реформатори на света, както и ония, които се отделяха от широкия и отъпкан път, му бяха еднакво омразни.32 Но в този миг той на драго сърце би прегърнал французина. Той прочете в изразителното лице на Глиндън всичката оная досада и отвращение, които той можеше да изпита. След една такава вдъхновена работа, да ти говорят за някакви си пирамидални форми, десни ръце и десни крака – неща съвсем маловажни в изкуството – да се пренебрегва ансамбълът на картината и да се завърши критиката с одобрение на малкото пръстче! – О, – каза Глиндън, като сърдито покри картината си с едно платно – достатъчно за моите сиромашки опити. Какво имате да ми кажете? – На първо място – каза Нико, като се отпусна нехайно на един стол – на първо място, тоя сеньор Занони, този втори Калиостро, който оспорва моите доктрини! (без съмнение някой шпионин на Капе) – Аз не съм отмъстителен. Както казва Хелвеций: „Нашите грешки възникват от нашите страсти.“ Аз държа моите в ред и порядък. Но доблестно е да се мрази за каузата на човечеството. И аз бих желал на мен да се падне издаването и съденето на сеньор Занони в Париж. И малките очи на Нико започнаха да пръскат искри, а зъбите му скърцаха. – Имате ли и друга някаква причина да го мразите? – Да – каза Нико яростно. – Да, чувам че обикалял момата, за която смятам да се женя. – Вие! За кого говорите? – За прочутата Пизани. Тя е божествено хубава. Тя ще създаде моето щастие, когато се възцари републиката. А ние ще имаме република преди още да изтече годината! Мервал си затърка ръцете и прихна да се смее. Глиндън се зачерви от яд и срам. – Вие познавате ли сеньора Пизани? Говорили ли сте някога с нея? – Не още. Но когато си наумя да направя нещо, то е вече свършена работа. Планирам да се завърна в Париж. Пишат ми, че една хубава жена помага на кариерата на един патриот. Епохата на предразсъдъците мина. Хората започнаха да разбират най-възвишените добродетели. Аз ще отведа със себе си най-хубавата жена в Европа. – Стойте мирно! Какво искате да правите? – каза Мервал, като хвана Глиндън, който се бе запътил към французина с пламнал поглед и стиснати юмруци. – Сър! – рече Глиндън през зъби. – Вие не знаете за кого приказвате така. Допускате ли, че Виола Пизани ще приеме Вашето предложение? – Разбира се че не, ако получи някое по-добро предложение – каза Мервал като погледна към тавана. – По-добро предложение ли? Вие не ме разбирате – каза Нико. – Аз, Жан Нико, предлагам на момата да се оженя за нея. Да се оженя! Други може би ще ѝ направят по-либерални предложения, но нито един – поддържам това – няма да ѝ направи такова почтено предложение. Само аз единствен милея за нейния сирашки хал. И после, според новия ред на нещата, винаги ще може във Франция да се отърве човек от една жена, когато и да поиска. Ние ще имаме нови закони за развода. Мислите ли, че едно италианско момиче – а изглежда, че няма нито една страна в света, в която девойките да са по-чисти – ще отблъсне ръката на един художник, заради благоволението на един принц? Не, аз мисля по-добре за Пизани, отколкото Вие. Ще побързам да ѝ се представя. – Желая ви пълен успех, мосю Нико – каза Мервал, като стана и му стисна сърдечно ръката. Глиндън хвърли към двамата презрителен поглед. – Може би, мосю Нико – каза той, като сви устните си в горчива усмивка – може би ще имате съперници. – Толкова по-добре – отвърна мосю Нико безгрижно, като удари токовете си един в друг и сякаш се превъзнесе от възхищение при вида на грамадните си крака. – Сам аз съм във възторг от Виола Пизани! – Всеки художник трябва да е във възторг! – И аз мога да ѝ предложа брак, както и Вие. – Това ще бъде лудория от Ваша страна, макар да е благоразумие от моя. Вие няма да знаете как да извлечете полза от тая сделка. Вие имате предразсъдъци. – Вие искате да кажете, че смятате да извличате известна облага от собствената си жена? – Добродетелният Катон отстъпи жена си на един приятел. Аз обичам добродетелта и не мога да направя нищо по-добро от това да подражавам на Катон. Но да оставим шегата на страна – аз не се боя от Вашето съперничество. Вие сте привлекателен, а аз отвратителен. Но вие сте нерешителен, а аз – решителен. Докато Вие ще произнасяте хубави фрази, аз ще кажа простичко: „Аз имам добро положение. Искате ли да се омъжите за мен?“ И тъй, сторете най-лошото което можете, скъпи колега. Ще видим отново зад кулисите! Като каза това, Нико стана, изпъна дългите си ръце и късите си крака, и тъй се прозя до уши, че се показаха всичките му изпочупени и развалени зъби. Той нахлупи своята шапка на косматата си глава с нехаен вид и, като хвърли през лявото си рамо един поглед на тържество и злоба към сърдития Глиндън, бавно напусна стаята. Мервал избухна в силен смях. – Вижте как гледа на Виола Вашият приятел! Хубава победа ще е за Вас да я отървете от най-отвратителния пес, който съществува между Лапландия и Калмуките. Глиндън беше все още много ядосан, за да може да му отговори. Но един нов посетител се яви – самият Занони. Мервал, на когото външността и видът на тоя човек вдъхваха едно неволно уважение, което той не искаше да признае и още по-малко – да покаже, кимна с глава на Глиндън и като каза само: „повече за това, когато се видим пак“, остави художника и неговия неочакван гост. – Виждам – каза Занони, като махна покривалото от картината – че не пренебрегнахте съвета, който Ви дадох. Кураж, млади художниче, това е вече освобождаване от влиянието на школите. То е изпълнено със смелата самоувереност на един истински гений. Вие не сте имали край вас нито Никовци, нито Мерваловци, когато сте замисляли този образ на истинска красота! Върнат отново към чара на своето изкуство от тази нечакана похвала, Глиндън скромно отговори: – Аз мислех добре за моята работа до тая сутрин, но после се разочаровах от щастливите си илюзии. – Кажете по-добре, че – несвикнали на дълъг труд – Вие сте се поизморили от работата си. – Това е вярно. Да призная ли? Започнах да чувствам липсата на външния свят. Струваше ми се, че докато раздавах сърцето си и младостта си за призрачните видения на красотата, аз като че ли пропусках хубавите, действителни неща на реалния живот. Завиждах тогава на веселия рибар, който пееше, минавайки под моите прозорци, и на младия момък, който разговаряше със своята възлюбена. – Но – каза Занони с насърчителна усмивка – нима се осъждате за естественото и необходимо връщане към земята, където и най-привикналия посетител на Небето на Творчеството търси отмора и почивка? Творческият дух на човека е птичка, която не може постоянно да лети: когато човек почувства нужда от обикновения живот, това е глад, който трябва да се утоли. Ония, които по-добре владеят идеалното, по-добре умеят да вкусят от реалното. Погледнете истинския артист, когато се залута в шумните човешки тълпи – как той винаги наблюдава, винаги прониква в сърцата, винаги бди да долови както най-дребните, тъй и най-големите и сложни прояви на живота. И той често слиза до онова, което педантите биха нарекли дребнаво и суетно. От всека брънка на социалната тъкан, той може да развие нещо красиво. За него всека паяжинна нишка разлива златото на слънчевата светлина. Не знаете ли, че около най-дребната животинка, която си играе във водата, се носи едно сияние, както около небесните светила33, които кръжат в пространството през големи периоди от време? Истинското изкуство намира красота навред. На улицата, по стълбите, в бедняшката хижа – то събира мед за кошера на своите мисли. В тинята на политиката, Данте и Милтон са намерили перли за венеца на техните песни. Кой казва, че Рафаел не се е радвал на външния живот, носейки навред със себе си едничката онази вътрешна идея на красотата, която е привличала и вплитала с чудотворната си сила всяка сламчица, която кракът на грубия човек е стъпквал в калта? Както волният цар на горите броди неспирно да търси своята плячка, души и я дебне по поля и могили, из гъсталаци и сечища, а като я хване най-накрая, я отвлича в самотното си леговище, така и творческият дух на човека търси из гори и пустини – неуморно и въжделено, с будни чувства, с изпънати до една нерви, готови да развият сила и скорост – пръснатите и летящи образи на материята. Улавя ги най-накрая с мощните си ръце и ги отнася в своята самота, където не може да стъпи ничий крак. Върви, потърси външния свят. За изкуството, той е неизчерпаем източник на храна и жътва за вътрешния свят! – Вие ме насърчавате – каза Глиндън, ободрен. – Аз помислих, че умората ми е доказателство за моята неспособност! Но сега не бих желал аз да ви говоря за тия работи. Извинете ми, задето минавам от работата към възнаграждението. Вие изрекохте някои тъмни предсказания за моето бъдеще, ако се оженя за една мома, която, по схващанията на трезвите хора, само ще попречи на моите планове и на моите стремежи. Как говорите Вие, по силата на оная мъдрост, която е жив опит, или на оная, която се домогва до предсказване? – Не са ли те неразделни? Не е ли най-сръчен в пресмятането оня, който само с един поглед може да разреши всека нова задача от вероятностите? – Вие избягвате моя въпрос. – Не. Но аз искам да приспособя моя отговор към Вашето разбиране, защото точно по този въпрос дойдох да Ви говоря. Чуйте ме! – Занони сериозно впери поглед в своя слушател и продължи. – За извършване на онова, което е велико и възвишено, първото условие е ясното схващане на Истината – на ония истини, които имат отношение към желания обект. Военният свежда по такъв начин благоприятните и неблагоприятни условия на сражението почти до математически съчетания. Той може да предскаже известен резултат, стига само да може да разчита на материалите, с които е принуден да действа. С такава и такава загуба, той може да мине еди-кой си мост. За толкова и толкова време той може да превземе еди-кое си укрепление. Още по-точно – защото зависи не толкова от материални, отколкото от идейни причини, които той владее – може владетелят на чистата наука или божественото изкуство – стига само веднъж да прозре фактите, които са вътре в него и около него – да предскаже какво може да направи и къде му е съдено да не сполучи. Но това прозрение на истината се възпира от разни причини – суетност, страст, страх, нехайство, непознаване на външните средства, необходими за постигане на целта. Той може да не пресметне както трябва силите си. Той може да няма карта на страната, в която иска да нахлуе. Има само едно особено състояние на душата, при което тя може да схване истината. А това състояние е дълбокото просветление. Душата Ви гори от желание да постигне истината и Вие можете да я накарате да ви се разкрие. Искате от мен да Ви открия, без предварително изпитание и без подготовка, най-великите тайни на природата. Истината може да се изяви на един неподготвен ум толкова, колкото и слънцето да изгрее посред нощ. Такъв един ум приема истината само за да я оскверни. Мога да сравня това с един човек, който се е доближил до тайната на възвишената Гоетия (или онази магия, която е скрита вътре в природата, както електричеството в облаците). „Който налива вода в размътен кладенец, размътва само тинята.“ – Какво искате да кажете? – Ето какво: Вие имате способности, които могат да достигнат преголяма мощ; могат да Ви поставят измежду ония вълшебници, по-велики и от магьосниците, оставящи след себе си трайно влияние и уважавани там, където хората разбират красотата, където душата е чувствителна за въздействието на един свят по-горен от този, в който материята се бори за сурово и несъвършено съществуване. Но за да можете да използвате тези способности – не е нужно да бъда пророк, за да ви кажа това – Вие трябва да се научите да съсредоточавате всичките си желания към велики обекти. Сърцето трябва да почива, за да може да работи умът.34 А сега вие се хвърляте от една цел на друга. Каквото са въглищата за един параход – такова са за духа Вярата и Любовта. Съсредоточени в една цел с цялото си сърце, с всичките си желания, с всичко, което е човешко у Вас, умът и духът Ви ще станат и устойчиви, и непоколебими. Виола засега е още дете: Вие не можете да провидите онова благородно естество, което изпитите на живота ще развият в нея. Извинете ме, ако кажа, че душата ѝ – по-чиста и по-възвишена от Вашата – ще извиси Вашата, както свещеният химн извисява човешките души. На Вас Ви липсва онази хармония, онази музика, която – както учеха Питагорейците – повдига и успокоява същевременно. Предлагам Ви тази музика в нейната любов. – Но уверен ли съм аз, че тя ме обича? – Не, художниче. Засега тя не ви обича. Всичките ѝ чувства са изпълнени от друг. Но ако аз пренесях върху Вас – тъй както магнита пренася привлекателната си сила върху стоманата – любовта, която тя сега изпитва към мен. Ако бих могъл да я накарам да вижда у Вас идеала на своите блянове? – Това в човешка власт ли е? – Аз Ви го предлагам, ако любовта Ви е чиста, а вярата Ви в добродетелта, а и в самия Вас, е дълбока и непоколебима. Ако ли не – мислите ли, че аз ще я разочаровам от истината, за да я накарам да обожава една лъжа? – Но ако тя наистина е това, което ми казвате, и Ви обича, защо ще се лишите от това безценно съкровище? – О, плитко и дребнаво човешко сърце! – възкликна Занони с необичайна сила и пламенност – Толкова ли малко разбираш ти от любовта, та да не знаеш, че тя всичко жертва – самата любов дори – за щастието на любимото същество? Чуй ме! – И лицето на Занони побледня. – Чуй ме! Аз настоявам пред теб, защото я обичам и защото се боя, че съдбата ѝ с мен ще бъде по-злочеста, отколкото с теб. Защо – недей пита, защото няма да ти кажа. Достатъчно! Времето е кратко – то иска бърз отговор от теб. Той не може да се отлага за дълго. Преди да настъпи нощ, в третия ден от днес, всяка възможност за избор ще ти бъде отнета! – Но – каза Глиндън, все още съмнявайки се и подозирайки – защо е това бързане? – Човече, Вие не сте достоен за нея, ако ме питате. Всичко, което мога да ви кажа тук, Вие трябваше сам да го знаете. Оня похитител, оня човек на волята, оня син на стария Висконти, съвсем различен от Вас – твърд, решителен и непоколебим, дори в престъпленията си – никога не изоставя своите планове. Само една страст може да обуздае неговата похот – алчността му за пари. Един ден след опита му да отвлече Виола, неговият чичо, Кардинала ***, от когото той очаква щедри облаги и откъм пари, и откъм земя, изпратил да го повикат и му забранил – под страх да изгуби всички богатства, които принцът бил вече предварително разпределил за използване – да преследва със своите безчестни намерения девойката, която кардиналът е обичал и закрилял още от дете. Тази е причината, поради която той спря засега да я преследва. Още докато ние говорим, тази причина ще престане да съществува. Преди стрелката на часовника да покаже пладне, кардиналът няма да бъде вече жив. В същия този миг твоят приятел Нико е с принц ди ***. – Той! Откъде-накъде? – За да пита какъв дар ще получи Виола Пизани на сутринта, след като напусне палата на принца. – А откъде научихте всичко това? – Безразсъдни човече! Пак ти го казвам: защото любящият бди и денем и нощем, защото любовта не спи, когато опасност заплашва любимото същество! – Вие ли бяхте оня, който осведоми кардинала? – Да, и това, което беше моя работа и моя грижа, можеше много лесно да бъде и твоя. Очаквам твоя отговор! – Вие ще го имате след три дни. – Тъй да бъде. Отложи, нерешителни човече, щастието си до последния час. След три дни от днес, аз ще поискам да знам твоето решение. – Къде ще се срещнем? – Преди полунощ – там, където най-малко ще ме очаквате. Вие няма да ми избягате, даже и да искате! – Почакайте за миг! Вие ме осъждате като човек, който се съмнява, който е нерешителен, подозрителен. Но нямам ли причини за това? Мога ли да се отдам без борба на това странно обаяние, което Вие упражнявате върху ума ми? Откъде-накъде се интересувате толкова от мен, един чужденец, че да ми налагате да извърша най-важната стъпка в живота на един човек? Мислите ли, че кой да е човек, който има ум в главата, няма да се поспре, да поразмисли и да се попита: „Защо тоя чужд човек се грижи толкова за мен?“ – Ако ти кажех – добави Занони – че бих могъл да те посветя в тайните на онази магия, която философията на наши дни, а и открай време, смята за призрачен блян или за измама; ако ти обещаех да ти покажа как да повеляваш на съществата, които обитават въздуха и водата, как да натрупаш богатство много по-лесно и от дете, което събира раковини по морския бряг; ако ти дам в ръка есенцията на билките, които продължават живота от век на век, тайната на оная сила, която отбива всяка опасност, обезоръжава всяко насилие и подчинява човека, както змията омагьосва птицата; ако ти кажех, че всичко това аз го притежавам и мога да ти го предам, ти би ме слушал тогава и би ми се покорил без никакво съмнение! – Това е вярно. И аз си обяснявам това само благодарение на ония несъвършени спомени от детинството ми, с известни домашни традиции за ... – Вашият прадядо, който в периода, когато науката се възраждаше, е търсел тайните на Аполоний и Парацелз. – Как! – извика Глиндън удивен – от къде сте така добре запознати с аналите на едно тъмно родословие? – Човекът, който се стреми към знание, трябва да познава дори и най-скромния труженик в полето на познанието. Вие ме питате защо проявих такъв интерес към Вашата съдба. Има основателна причина, която аз не съм Ви открил досега. Има едно братство, за чиито закони и тайни дори и най-проницателните школски учени са в пълен мрак. По силата на тия закони, всички членове са длъжни да предпазват, да подпомагат и да ръководят дори и най-далечните потомци на всички ония, които са се трудили, макар и напразно, като вашия прадядо, да разбулят тайната на Ордена. Ние сме длъжни да ги насочваме към благополучие. Дори повече: ако ни бъде повелено, ние трябва да ги приемем като наши ученици. Аз съм един от още пребиваващите на Земята членове на това древно, съществуващо от памтивека братство. Това е, което ме свърза с теб най-напред. Това може би привлече и теб – син на нашето Братство – към мен. – Ако това е така, то аз ти заповядвам, в името на ония закони, на които ти се подчиняваш, да ме приемеш като твой ученик! – Какво искате Вие?! – каза Занони разпалено. – Научете първо условията за това: Никой неофит не трябва да има при посвещаването си каквато и да било страст или желание, които го приковават към света. Той трябва да бъде чист от любовта към жена, свободен от алчност и амбиции, свободен дори от каквито и да е блянове по изкуството или от надеждата да получи земна слава. Първата жертва, която ти трябва да направиш, е Виола. И за какво? Заради едно изпитание, което само най-смелото безстрашие може да издържи, което само най-ефирните натури могат да надмогнат! Ти си недостоен за науката, която е направила мен и други като мен онова, което сме или сме били. Защото цялото ти естество е само страх! – Страх! – се провикна Глиндън, като се зачерви от обида и се изправи гордо с целия си ръст. – Страх, да! – и то най-лошият страх – страхът от хорското мнение. Страх от Никовци и Мерваловци. Страх от собствените ти импулси, които са най-благородни. Страх от силите ти, когато духът ти е най-смел. Страх, че добродетелта не е вечна. Страх, че Бог не живее на Небето, за да бди над земята. Страх, да, страхът на дребните хорица, а този страх е непознат на великите души! С тези думи Занони рязко остави художника – унижен, смутен, но не и убеден. Той остана насаме със своите мисли, докато не го сепна биенето на часовника. Той изведнъж си спомни предсказанието на Занони за смъртта на кардинала. И обхванат от силно желание да провери дали е вярно, той се втурна из улиците и се озова пред палата на кардинала. Пет минути преди пладне Негово Преосвещенство бе издъхнал след една болест, траяла по-малко от час. Изненадан и смутен, той се отдалечи от двореца и – докато минаваше по кея – видя Жан Нико да излиза от портите на принц ди ***. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|