Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ШестнадесетаДа се върнем няколко часа назад и да подновим разказа. Това се случи в ранните часове на бавното и постепенно зазоряване в лятната утрин. Двама мъже стояха на един балкон, надвесен над градина, благоухаеща от дъха на пробуждащите се цветя. Звездите още не бяха изчезнали от небето, птичките не бяха запели по клоните. Всичко беше тихо, мълчаливо и спокойно. Но колко се различава тишината на възраждащия се ден от тържествената почивка на нощта! В музиката на неговото безмълвие има хиляди вариации. Тия мъже, които изглеждаха единствените будни в Неапол, бяха Занони и тайнственият странник, който преди един-два часа бе разтърсил принц ди *** в сладострастния му дворец. – Не, – каза странникът, – ако ти беше почакал и беше отложил приемането на върховния Дар, докато станеш на възраст и беше минал през всичките онези горестни лишения и жертви, които ме вледениха и съсухриха преди да придобия тоя дар, ти щеше да избегнеш проклятието, от което се оплакваш сега, и нямаше да роптаеш за краткотрайността на човешката любов в сравнение с продължителността на собственото ти съществувание. Защото ти щеше да надживееш самото ти желание и мечта за любовта на жена. Най-светлият и – ако не беше направил тази грешка – може би и най-извисеният сред цялата тайна и високо издигната раса, на границата на мирозданието, деляща хората от синовете на Емпирей40, ти век след век ще се разкайваш за безумието си да въведеш красотата и страстите на младостта в суровото величие на земното безсмъртие. – Аз не се разкайвам, нито ще се кая – отговори Занони. – Въодушевлението и скръбта, които така странно се преплитаха, разнообразяваха моята съдба повече от спокойното и безопасно еднообразие на твоя самотен път. Ти, който нищо не обичаш, нищо не мразиш, нищо не чувстваш и който се движиш в света с безшумните и безрадостни стъпки на един призрак! – Лъжеш се – отвърна онзи, който се нарече Мейнур. – Макар че съм равнодушен към любовта и съм мъртъв за всяка страст, която вълнува рожбите на пръстта, аз не съм умрял за по-светлите и по-ведри радости. Аз отнасям, възвръщайки се по течението на безбройните години, не бурните желания на младостта, а спокойните и духовни радости на зрялата възраст. Мъдро и решително аз напуснах младостта завинаги, когато отделих съдбата си от съдбата на хората. Нека си не завиждаме един на друг или да се упрекваме. Аз исках да опазя оня неаполитанец, Занони, първо защото неговият прадядо го делеше последната, най-тънка преграда от нашето братство. И още – защото знам, че в самия него дремят смелостта и мощта на прадядото, които по-нататък щяха да го направят достоен да стане един от нас. Но на Земята има малцина, на които природата е дала качествата, чрез които да могат да понасят изпитанията! Времето и прекалените удоволствия притъпиха грубите му чувства и помрачиха въображението му. Аз го оставих на неговата съдба. – Това значи ли, че ти, Мейнур, още храниш надеждата да съживиш нашия орден – сведен сега единствено до теб – с нови ученици и привърженици? Все пак твоят опит трябва да те е научил, че само веднъж на хиляда години се ражда по един, който може да мине през страшните пътеки, които водят в отвъдните светове. Твоят път не е ли вече покрит с жертви? Не изникват ли пред теб техните призрачни лица, изкривени от страх и предсмъртна агония – образите на оцапания в кьрви самоубиец, на побеснелия безумец – за да спасят в теб последните останки от човешката обич, да я спасят от твоята безсмислена амбиция? – Е добре – отговори Мейнур – нямам ли известни успехи, които да балансират несполуките? А и мога ли да се откажа от тази висока и царствена надежда, достойна само за нашето високо положение – надеждата да образувам една мощна и многочислена раса от хора, обладаващи достатъчно сила и мощ, за да наложат на човечеството своето величествено владичество, да станат истински владетели на тая планета, да покорят може би и други царства в природата, да станат господари на враждебните и зли сили, които ни окръжават сега? Хора, които да се изкачват в безсмъртните си съдбини, от стъпало на стъпало в небесната слава и да застанат най-накрая сред най-близките служители и дейци, стоящи пред Престола на Престолите? Какво са хиляди жертви пред един-единствен адепт на нашия Орден? – А и ти, Занони, – продължи Мейнур след известна пауза – дори и ти, ако тази страст към една тленна хубост, която ти дръзна да подхраниш против себе си, не беше друго освен една преходна фантазия – ако тя, веднъж приета в твоята най-интимна природа, вземеше участие в нейната най-светла и най-чиста есенция – дори и ти можеше да победиш всичко, за да издигнеш своята възлюбена до себе си. Не, недей ме прекъсва. Можеш ли да гледаш как я заплашва болест, как я дебне опасност, как годините я прегърбват, очите ѝ помръкват, хубостта ѝ вехне, докато сърцето ѝ, все още младо, се притиска и се обвива около твоето? Можеш ли да гледаш това и да знаеш, че от теб зависи да... – Стига! – извика Занони силно. – Какво е всяка друга съдба в сравнение със смъртта от ужас? Когато най-студеният мъдрец, най-горещият ентусиаст, най-суровият бранник с неговите железни нерви биват намерени мъртви на своето легло, с очи, изскочили от орбитите и с настръхнала коса, още при първите стъпки по Страшния Път – мислиш ли, че тая крехка жена, чиито страни побледняват при най-малкото почукване на прозореца, при крясъка на кукумявката през нощта или при вида на една капка кръв върху меча на някой мъж – мислиш ли, че тя ще може да понесе един едничък поглед на ... Остави! Самата мисъл за подобни гледки, които могат да ѝ се представят, кара и мен дори да треперя като страхливец! – Когато ти ѝ каза, че я обичаш, когато я притисна до своите гърди, ти се отказа от всичката си сила да предвиждаш нейната бъдеща съдба или да я закриляш от беди. От сега нататък ти си за нея човек и само човек. Откъде знаеш какво е в състояние да постигне нейната любознателност и куражът ѝ да превъзмогне смелостта ѝ? Но, стига за това – настояваш ли на своя проект? – Фаталната дума е изречена. – А утре? – Утрe по това време нашият кораб се ще понесе по морето, и бремето на много векове ще падне от сърцето ми! Аз те съжалявам, о безумни мъдрецо, ти се отрече от своята младост! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|