Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Шеста„Калидор погледна хубавата мома, забравил обета и заповедта, която му беше дала Царицата на феите." из „Царицата на феите“, Спенсър, По онова сиво неопределено време, когато нощта се бори със зората, Глиндън се върна в стаята си. Сухите изчисления, които лежаха на масата му, се набиха в очите и го изпълниха с едно чувство на досада. Но „Уви, да бяхме вечно млади!“ О, ужасен призрак на грохналия старец с хлътналите очи! Има ли по-отвратително и по-ненавистно привидение, което може да се скрие в стаята на един мистик? О, да. Ако можехме да бъдем вечно млади! Но не (си помисли неофита) – не за да се мъчим вовеки над тия фигури и хладни смеси от треви и билки. Не! А за да се наслаждаваме, да любим, да се веселим!42 Кой е най-добрият другар на младостта, ако не удоволствието? И дарът на вечната младост може да бъде мой още сега! Какво означава забраната на Мейнур? Не е ли тя същата като неговата скъперническа сдържаност дори при най-незначителните тайни на химията или при опериране с числата на неговата Кабала? Кара ме да свърша цялата работа, но не ми разкрива смисъла на крайния резултат, с който се увенчава всичко! Без съмнение, щом се върне, той пак ще ми покаже, че великата тайна може да се постигне, но пак ще ми забрани да я достигна. Не иска ли той да държи в робство моята младост, за да слугува тя на неговата старост? Да ме направи зависим от него? Да ме обвърже в ратайско слугуване чрез постоянно дразнене на любопитството ми и вида на плодовете, които само поднася към устните ми? Тези и други още по-мъчителни мисли го смущаваха и дразнеха. Сгорещен от виното, възбуден от буйното празненство, което току-що бе напуснал, той не можеше да заспи. Образът на тази отвратителна старост, която Времето – ако не бъде победено – ще довлече и върху него, разпали огъня на неговото желание да получи онази цветуща и нетленна младост, която той приписваше на Занони. Забраната само служеше да създаде дух на недоверие. Пробуждащият се ден, приветливо усмихващ се през решетките на прозорците, разпръсна всички страхове и суеверия, които принадлежат на нощта. Тайнствената стая не представяше във въображението му нищо, което да я отличи от която да е друга стая в замъка. Кой грозен или зъл призрак може да му навреди в светлината на това благословено слънце? Най-вредното от всички противоречия у Глиндън беше, че докато разсъжденията му го караха да се съмнява, а съмнението го правеше нерешителен и колеблив в морално отношение, физически той беше смел до дързост. Това не е рядко явление: скептицизмът и високомерието вървят често ръка за ръка. Когато един човек с такъв характер се реши на някаква постъпка, никакъв личен страх не е в състояние да го удържи. Почти без да анализира умствения процес, по силата на който нервите му се изопнаха и краката му се раздвижиха, той прекоси коридора, стигна до покоите на Мейнур и отвори забранената врата. Всичко си беше така, както беше свикнал да го вижда, само на една маса сред стаята лежеше отворена една голяма книга. Той се приближи и погледна написаното по страниците ѝ. Символите принадлежаха на един шифър, изучването на който беше част от неговите занимания. Без много затруднения той си помисли, че може да разтълкува смисъла на първите изречения и че те означаваха: „Да пиеш от вътрешния живот означава да виждаш външния живот; да живееш въпреки времето, означава да живееш в цялото. Който открие еликсира, открива онова, което се крие в пространството Защото духът, който оживява тялото, усилва чувствата. Има една притегателна сила в елементарния принцип на светлината. В лампите на Розенкройцерите, огънят е чистият елементарен принцип. Запали лампите, когато отваряш съда с еликсира, и светлината ще привлече към тебе онези същества, чийто живот е тази светлина. Пази се от страха: страхът е най-големият враг на знанието.“ Тук шифърът се изменяше и ставаше неразбираем. Но не прочете ли той достатъчно? Не беше ли достатъчно само последното изречение? „Пази се от страха!“ Като че ли Мейнур нарочно бе оставил страницата отворена, като че ли изпитът, всъщност, беше обратен на указанията, като че ли мъдростта имаше за цел да изпита неговата смелост , макар и да изглеждаше, че иска да изпита търпението му. Не смелостта, а страхът беше смъртен враг на Знанието. Той се приближи до лавиците, на които бяха поставени кристалните съдове. Със сигурна ръка той махна запушалката на един от тях и тутакси едно нежно благоухание се разнесе в стаята. Въздухът блестеше, сякаш в него беше разпръснат елмазен прах. Едно чувство на неземна наслада, на един живот, който сякаш бе само дух, се разля по цялото му тяло и една слаба и тиха, но чудно хубава музика се разнесе трепетно в цялата стая. В този миг той чу нечий глас в коридора, който го викаше по име, а не след дълго се чу и чукане по вратата. – Тук ли сте, сеньоре? – каза ясният глас на Маестро Паоло. Глиндън бързо затвори стъкленицата и я сложи на мястото ѝ и, като помоли Паоло да го почака в неговите стаи, изчака докато стъпките му заглъхнаха и веднага напусна стаята. Затваряйки вратата, той още чуваше замиращите звуци на дивната музика. И с лека стъпка и весело сърце се запъти към Паоло, решил да посети пак стаята в час, когато ще може да продължи експеримента си без да го е страх че някой ще го прекъсне. Когато прекрачи прага, Паоло се стъписа и възкликна: – О, Ваше Превъзходителство! Просто не мога да ви позная! Веселбата, както виждам, силно разхубавява младостта. До вчера вие изглеждахте тъй блед и отпаднал, но дяволитите очи на Филида са направили за Вас повече, отколкото философският камък (Нека ми е простено, че произнасям това име) на магьосниците. А Глиндън, оглеждайки се в старото венецианско огледало, докато Паоло говореше, беше не по-малко изненадан от промяната във вида и осанката му. Тялото му, доскоро прегърбено поради усилените занимания, му се стори пораснало поне с половин глава – така права и стройна се изправяше стройната му снага. Очите му светеха. Страните му излъчваха здраве и вътрешна, всепроникваща радост от живота. Ако самото благоухание на еликсира беше тъй могъщо, то с право алхимиците приписваха живот и младост на това питие! – Извинете ме, Ваше Превъзходителство, че Ви обезпокоих – каза Паоло, като извади едно писмо от пазвата си. Но нашият патрон току-що ми писа, че ще пристигне утре и бърза да не пропусна нито миг, а да Ви предам час по-скоро тази бележка, приложена към писмото. – Кой донесе писмото? – Един конник, който не изчака за отговор. Глиндън отвори писмото и прочете следното: „Връщам се една седмица по-рано, отколкото имах намерение, така че ще ме чакате утре. Тогава Вие ще започнете изпита, който желаете. Но помнете, че в такъв случай, трябва да сведете живота си, колкото е възможно, до разума. Чувствата трябва да се покорят – не трябва да бъде чут шепота на страстите. Ти можеш да овладееш Кабалата и Химията. Но трябва да овладееш също така плътта и кръвта, сладострастието и щастието, честолюбието и ненавистта. Надявам се, че ще те намеря така. Пости и размишлявай, докато се видим!“ Глиндън смачка писмото в ръката си с презрителна усмивка. Хе! Все сухи занимания! Младост без любов и наслада! Ха, ха, измамени Мейнуре, ученикът ти ще придобие твоите тайни и без твоя помощ! – А Филида! Аз наминах пътьом край нейната колиба. Тя се изчервяваше и въздишаше, когато ѝ говорех на шега за Вас, Ваше Превъзходителство! – Добре, Паоло! Аз ти благодаря за това възхитително въведение. Твоят живот е навярно нещо рядко! – Ах, Ваше Превъзходителство, докато сме млади, няма нищо по-славно от приключенията, освен любовта, виното и веселбата! – Вярно. Сбогом, маестро Паоло. След няколко дни ще си поговорим с Вас. Цяла сутрин Глиндън беше обзет от това ново чувство на щастие, което се беше вляло в него. Той ходеше из горите, съзерцаваше разнообразните багри на есенните листа и почувства наслада, подобна на оная, която чувстваше, когато живееше като художник, но много по-фина и по-жива. Без съмнение природата му беше станала много по близка – той разбираше сега по-добре всичко онова, което Мейнур му беше говорил за тайната на привличанията и отблъскванията. Той беше на път да влезе в границите на същия закон като тия неми деца на гората! Той щеше да изживее обновяването на живота. Годишните времена, които докарваха мразовитата зима, щяха да докарат пак разцвета и веселието на пролетта. Обикновеното съществувание на човека е като една от годините на растителното царство: то си има своята пролет, своето лято, своята есен и зима – но само веднъж. А гигантските дъбове около него минават през цяла редица кръговрати на зеленина и младост и зеленият цвят на столетното дърво е тъй жив през лъчезарния май, както този на издънката под него. – Моя ще бъде пролетта ви, но не и зимата ви! – възкликна Глиндън. Унесен в тия бодри и весели блянове, Глиндън излезе от горите и се озова сред нивите и лозята, където досега още не бе стъпвал кракът му. Тук, край една тревясала пътека, която му напомняше зеленеещата се Англия, той видя скромна къщичка – наполовина колиба, наполовина чифлик. Вратата беше отворена и той видя една мома, която предеше с хурка. Тя вдигна очи, издаде слаб вик и се спусна весело по пътеката към него. Той разпозна тъмнооката Филида. – Шт! – каза тя, като сложи пръста на устните си. – Не говорете високо – майка ми спи вътре. Аз знаех, че ще дойдете да ме видите. Много сте любезен. Глиндън малко стеснително прие комплимента за неговата учтивост, макар и никак да го не заслушваше. – Вие значи сте мислили за мен, хубава Филидо? – Да – отговори момата, като се изчерви, но с тая откровена, смела наивност, характерна за италианските жени, особено от долната класа в южните провинции – О да! Почти за нищо друго не съм мислила. Паоло ми каза, че ще ме навестите. – Какъв роднина Ви е Паоло? – Никакъв. Но е добър приятел на всички ни. Брат ми е от неговата банда. – От неговата банда! Разбойник? – Ние, жителите на балкана, не наричаме планинците „разбойници“, сеньоре. – Моля за извинение. Не се ли страхувате понякога за живота на брат си? Законът... – Законът не смее да се разпорежда из тези клисури. Да се страхувам за него? Не. Баща ми и дядо ми имаха същия занаят. Често съм искала да бъда мъж! – Като ти гледам устните, радвам се, че желанието ти не може да се изпълни! – Ех, сеньоре! Обичате ли ме наистина? – От все сърце! – И аз Вас! – каза момата с невинно чистосърдечие и го остави да я хване за ръката. – Но, – добави тя – ти скоро ще ни оставиш, а аз... – Филида изведнъж прекъсна думите си и сълзи бликнаха от очите ѝ. Трябва да се признае, че във всичко това имаше нещо опасно. Без съмнение Филида не притежаваше ангелската красота на Виола. Но нейната хубост беше такава, че еднакво събуждаше страстите. Може би Глиндън никога не беше обичал истински Виола. Може би чувствата, които тя му вдъхваше, не можеха да се нарекат любов. Както и да е, но като гледаше тези тъмни очи, му се струваше, че сякаш до сега не е обичал. – А не искаш ли да напуснеш твоите балкани? – прошепна той, като се доближи още повече до нея. – Ти ли казваш това? – каза тя, като се отдръпна и го погледна втренчено. – Не знаеш ли какви сме ние, дъщерите на планината? Вие, веселите блестящи кавалери от градовете, рядко възнамерявате да направите това, което говорите. За вас любовта е забава. За нас – тя е живота. Да напусна планините! Добре. Но мога ли да напусна своята кръв? – Запази завинаги характера си – той е хубав. – Да, хубав е, докато бъдеш верен. Изневериш ли ми, ще стане див. Трябва ли да ти обяснявам каква съм аз – какви са момите на тая страна? Дъщери на мъже, които вие наричате разбойници, ние искаме да бъдем другарки на нашите възлюбени или на нашите съпрузи. Ние обичаме горещо и смело го признаваме. Ние стоим до вас във време на опасност. Слугуваме ви като робини, когато сте вън от опасност. Ние никога не изменяме, но отмъщаваме за измината. Вие можете да ни укорявате, да ни биете, да ни подритвате като псета – ние всичко понасяме безропотно. Но измените ли ни, сме по-неумолими и от тигрици. Бъдете верни и нашите сърца ще ви възнаградят. Изневерите ли, ръцете ни ще въздадат възмездие. Е, обичаш ли ме сега? Докато говореше, външният вид на италианката най-красноречиво придаваше израз на думите ѝ – ту нежен, ту искрен, ту заплашителен, а при последния въпрос, тя кротко приведе глава и застана пред него, сякаш страхувайки се от неговия отговор. Суровият, смел и див дух, в който това, което изглеждаше неженствено, се явяваше още по-женствено, не само че не отблъскна Глиндън, а го плени. Той отговори бързо, кротко и свободно: Да, Филида. О „да!“, разбира се, Кларънс Глиндън! Всеки лекомислен човек отговаря лесно „да“ на подобни въпроси, когато те са изречени от такива розови уста! Пази се, пази! Защо, Мейнуре, оставяш ученика си двадесет и четири часа на произвола на тези диви планински котки? Да проповядваш пост, въздържание и пълно самоотричане от всички съблазни на чувствата! То е добре за теб „мъдрецо“, който си Бог знае колко века стар! Но на 24 години твоят учител би те държал надалеч от всякакви Филиди, защото иначе едва ли щеше да имаш някакъв стремеж към Кабалата! И те стояха така и си говореха, кълняха се един на друг и въздишаха, докато майката на момата се раздвижи из къщи, а Филида подскочи отново към своята хурка, като сложи пак пръста си на устните. – Има повече магия у Филида, отколкото у Мейнур – си каза Глиндън, връщайки се весело към замъка. – И все пак не знам дали мога да обичам един характер, който е готов за отмъщение! Но онзи, който притежава истинската тайна, може да презре дори отмъщението на една жена и да обезоръжи всяка опасност! Защо, окаянико, нима вече замисляш възможността за измяна? Да наливаш чиста вода в калта – казваше Занони – означава само да повдигнеш мътилката ѝ! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|