Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ЧетиринадесетаМладата актриса беше заведена и оставена сама в една разкошно обзаведена стая, в оня полуизточен стил, който по едно време характеризираше дворците на големите италиански сеньори. Първата ѝ мисъл беше за Занони. Жив ли беше той? Избягал ли е невредим остриетата на враговете – той, който беше нейното съкровище, новата светлина в живота ѝ, нейният повелител и възлюбен? Тя нямаше много време за размисъл, защото чу стъпки, които се доближаваха до стаята. Стъписа се, но не потрепери. Някакво безстрашие, което не ѝ бе присъщо и което тя не познаваше досега, заблестя в очите ѝ и изправи гордо снагата ѝ. Жива или мъртва, тя ще бъде докрай вярна на Занони! Сега имаше нова причина да запази честта си. Вратата се отвори и принцът влезе пременен в разкошен и бляскав костюм, какъвто се носеше по онова време в Неапол. – Жестока хубавице, – каза той, като пристъпи към нея с полуусмихнати устни, – ти няма да осъдиш така сурово насилието на любовта. Говорейки това, той се опита да ѝ улови ръката. – Не, – каза той, когато тя се дръпна назад; – помисли, че ти си сега във властта на някого, който никога не се е стъписвал при преследването дори на обект, който му е бил по-малко скъп от тебе. Твоят възлюбен, колкото и да е дързък, не е тук за да те спаси. Ти си моя. Но наместо да съм ти господар, приеми да ти бъда роб. – Принце, – каза Виола със строго достойнство – напразно се хвалите. Властта Ви! Аз не съм във Вашата власт. Животът ми и смъртта ми са в моите ръце. Не че не Ви зачитам, но не се боя от Вас. Аз чувствам, а в някои чувства – прибави Виола с една почти проникновена тържественост – се крие всичката онази сила и божественост на познанието. Аз чувствам, че съм в безопасност дори и тук. Но Вие... Вие, принц ди ***, навлякохте гибел на Вашия дом и домашно огнище! Неаполитанецът беше поразен от тази сериозност и смелост, за която съвсем не беше подготвен. Все пак, той не бе човек, който можеше лесно да се изплаши или да се откаже от поставената си цел. И като се приближи към Виола, той се канеше да ѝ заговори с по-голяма пламенност, истинска или престорена, но на вратата се похлопа. Хлопането се повтори и принцът, ядосан че го безпокоят, отвори вратата и нетърпеливо попита кой е дръзнал да наруши неговите заповеди и да го безпокои в свободното му време. Яви се сам Маскари, блед и възбуден: – Господарю, – каза той шепнишком, – простете ми, но долу има един непознат, който настоява да се види с Вас. И от някои думи, които той каза, аз прецених, че е по-благоразумно дори да наруша заповедите Ви. – Непознат ли? По това време! За какво ще му съм притрябвал? И защо са го приели? – Той уверява, че животът Ви бил застрашен от неизбежна опасност. Откъде произлизала тя, той иска да съобщи това лично но Вас. Принцът се намръщи, а цветът на лицето му се измени. Той помисли за миг и, като влезе пак в стаята и пристъпи към Виола, рече: – Повярвайте ми нежно създание, че не искам да се възползвам от своята власт. Предпочитам да очаквам благоразумните вдъхновения на Вашите чувства. Чувствайте се между тези стени царица повече, отколкото когато сте играли подобна роля на сцената. Лека нощ сега! Желая ви спокоен сън и дано сънищата Ви бъдат по-благоприятни за моите надежди. С тези думи той се оттегли и не след дълго Виола беше обкръжена от рой услужливи прислужници, които тя много трудно можа най-накрая да отстрани. И като отказа да иде да спи, тя прекара нощта в разглеждане на стаята, която намери че бе недостъпна отвън, и в мисли за Занони, в чиято сила тя хранеше почти свръхестествена вяра. В това време принцът слезе по стълбите и се запъти към стаята, в която бе поканен да чака непознатият. Той видя посетителят, загърнат от глава до пети в една дълга дреха – полутога, полумантия – такава, каквато понякога носят духовниците. Лицето на непознатият бе забележително! Тъй мургаво и обгорено беше лицето му, та изглеждаше да произхожда някъде от далечния изток. Челото му беше високо, очите му – проницателни, и все пак погледът им така спокоен, че принцът отвърна очи, както се отвръща човек от погледа на онзи, който е проникнал в най-гузните тайни на сърцето му. – За какво Ви трябвам? – попита принцът, като посочи един стол на своя посетител. – Принц ди ***, – каза непознатият с дълбок и мек глас, но с чужд акцент – син на най-енергичната и най-мъжествена раса, която някога е посвещавала божествения си гений в служба на Човешката Воля с нейната пълзяща злоба и неукротима гордост; потомък на великия Висконти, в чиито летописи е вписана почти цялата история на Италия в най-цветущите ѝ дни и в чието издигане се прояви най-могъщият ум, подхранен от най-неукротима амбиция, аз дойдох да погледна последната звезда на едно помръкващо небе. Утре, в същия този час, тя няма вече да грее в просторите. Човече, ако не се видоизмени цялото ти естество, дните ти са преброени! – Какво означава този жаргон? – попита принцът с видима почуда и таен страх. – Защо идваш ти? Да ме заплашваш в собствените ми покои или да ме предпазиш от някаква опасност? Какъв си ти – някакъв шарлатанин или непознат приятел? Говори по-ясно. Каква опасност ме заплашва? – Занони и мечът на твоя прадядо. – рече странникът. – Ха, ха! – принцът се изсмя презрително – аз почти се усъмних в теб още от самото начало. Та значи ти си съдружникът или оръдието на този твърде ловък, но изигран сега шарлатанин? И предполагам, че искаш навярно да ми кажеш, че ако склоня да пусна една моя пленница, опасността ще изчезне и ръката на времето ще се оттегли? – Съди за мен, както искаш, принц ди ***. Аз признавам, че познавам Занони. И ти също ще усетиш неговата сила, но чак когато те срази. Бих желал да те спася и затова те предупреждавам. Питаш ме защо? Ще ти кажа. Можеш ли си припомни да си слушал странни разкази за своя прадядо? За неговия стремеж към едно познание, което надхвърля това на училищата и манастирите? За един чуден човек от Изток, който му е бил близък и учител в една наука, против която Ватикана от памтивека хвърля своите безсилни мълнии? Спомняш ли си съдбата на твоя прадядо? Как на младини той не беше наследил кой знае какво, освен едно голямо име и как след буен и разпътен живот като твоя, той изчезна от Неапол, беден и самопрокуден? Как след дълги години, прекарани – къде и как никой не знае – той пак се върна в града, в който неговите предци бяха царували? Как с него беше дошъл мъдрецът от изток, тайнственият Мейнур? Как онези, които го погледнеха, виждаха с учудване и страх, че времето не 6еше врязало никакви бръчки по челото му. Че младостта се беше отпечатала върху лицето му и тялото му като по чудо? Не знаеш ли, че от онзи час нататък съдбата му се подобри? Много негови далечни роднини измряха, наследство след наследство падаха в ръцете на разорения благородник. Той стана вожд на князе, стана пръв магнат на Италия. Той отново закрепи дома, на който ти си последния пряк потомък, и пренесе своя блясък от Милано в сицилианските предели. Видения на горди амбиции му се тълпяха пред очите денем и нощем. Да беше живял повече, Италия щеше да има още една династия, а Висконтовци щяха да царуват над Велика Гърция. Той беше човек, какъвто светът рядко вижда. Но целите му – твърде земни – бяха в противоречие със средствата, до които той прибягваше. Да беше амбицията му по-голяма или по-малка, той щеше да е достоен за една империя по-могъща от Цезаровата, достоен за нашия велик Орден, достоен за приятелството на Мейнур, когото сега виждате пред себе си. Принцът, който изслуша с дълбоко внимание и затаен дъх думите на своя странен гост, скокна от стола си при последните думи. – Измамнико! – викна той. – Как смееш да си играеш тъй с моята доверчивост? Шестдесет години са изминали от смъртта на моя прадядо. Ако беше жив, той щеше да е вече над сто и двадесет години, а Вие, чиято старост е още бодра и крепка, имате дързостта да твърдите, че сте били негов съвременник. Но Вие не сте изучили както трябва своя разказ. Вие, както виждам, не знаете, че моят прадядо, който наистина е бил мъдър и славен във всичко, освен във вярата си в един шарлатанин, е бил намерен мъртъв в леглото си, точно в онзи час, в който колосалните му планове вече били назрели за осъществяване, и този именно Мейнур е бил виновникът за неговата смърт. – Уви, – отговори непознатият, с глас в който се четеше дълбока скръб, – ако той бе послушал Мейнур, ако беше само отложил последния и най-опасен изпит, който налага смелата мъдрост, докато завършеше необходимата подготовка и посвещение, Вашият прадядо щеше да стои сега на една височина, която водите на смъртта непрестанно мият, без де могат да я залеят. Вашият прадядо остана непреклонен пред моите усърдни молби, не се подчини на най-безусловните ми повеления и с възвишената дързост на една душа, копнееща за тайни, които алчния по владения и корони не може никога да достигне, стана жертва на собственото си безумие. Той е бил отровен и Мейнур избягал. – Мейнур не избяга – отговори гордо непознатият. Майнур не можеше да избяга от опасността. Защото за него опасността е нещо отдавна превъзмогнато. В навечерието на деня, в който дукът взе фаталната напитка, за която вярваше, че може да донесе на смъртния безсмъртните блага, като видях че моята власт над него бе престанала да действа, аз го оставих на собствената му съдба. Но достатъчно за това. Аз обичах вашият прадядо. И бих желал да спася последния от неговите потомци. Не се противопоставяй на Занони. Не отдавай душата си на злите си страсти. Отдръпни се от пропастта, докато е още време. В челото ти и в очите ти аз виждам нещо от онази божествена слава, която принадлежеше на твоя род. Ти носиш в себе си известни заложби от твоя наследствен дух, но те са задушени от пороци, по-лоши и от тия, които си наследил. Спомни си, че благодарение на този дух твоят род се е издигнал, а поради порока не е успявал да укрепи могъществото си. В законите, които управляват Вселената, е предписано нищо порочно да не може да трае дълго. Бъди мъдър и се вслушай във вещанията на историята! Ти стоиш на границата между два свата – Миналото и Бъдещето. И гласове и от двата свята ти вещаят своите прокоби. Аз казах. Сбогом! – О не, ти няма да напуснеш току-така тези стени. Аз искам да изпитам твоята прехвалена мощ. Ей, тук! Ей! Принцът извика високо. Стаята се изпълни с неговите хора. – Хванете този човек – изкрещя той, като посочи към мястото, където стоеше Мейнур. За неописуема негова почуда и ужас, мястото беше празно. Тайнственият странник беше изчезнал като сън. Само един тънък и благоуханен дим се виеше на бледи кълба около стените на стаята. – Помогнете на господаря – извика Маскари. Принцът беше припаднал на пода. Няколко часа той изглеждаше като унесен в транс. Когато се съвзе, той разпусна своята прислуга и дълго го чуваха да се разхожда по стаята с тежки и неправилни стъпки. Едва един час преди угощението, което даваше на следващия ден, той като че ли най-после дойде на себе си. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|