Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ДванадесетаКакво се крие зад това було? Когато се връщате от Везувий или Помпей, навлизате в Неапол през най-оживения и най-неаполитански квартал – през оня квартал, в който съвременния живот най-много прилича на живота в миналото и в който – когато в празничен ден улиците са препълнени от празни хора и търговци –се чувствате обзети от спомена за онова неспокойно, пъргаво племе, от което произхожда населението на Неапол: така че за един ден можете да видите в Помпей жилищата на една отминала епоха, а по вълнолома на Неапол можете да си въобразите, че виждате самите хора, които са обитавали тия жилища. Но в тоя момент, когато англичаните яздеха бавно през опустелите улици, осветени само от лампите на небесния свод, всичката веселост на деня бе замряла и угаснала… Англичаните продължаваха да яздят в мълчание. Защото Глиндън изглеждаше, че не чува, а камо ли да слуша въпросите и коментаритe на Мервал; а и самият Мервал беше почти толкова изморен, колкото добичето, което яздеше. Внезапно мълчанието на земята и морето беше нарушено от звъна на един далечен часовник, който възвестяваше четвърт преди полунощ. Глиндън се сепна от своите мечти и се огледа с безпокойство наоколо. Когато последният удар заглъхна, чу се тропот на копита по широките плочи на паважа и от една тясна уличка отдясно се появи фигурата на един самотен конник. Той се доближи до англичаните и Глиндън различи чертите и осанката на Занони. – Как! Пак ли се срещаме, сеньоре? – каза Мервал с ядосан, но сънлив глас. – Вашият приятел и аз имаме малко работа - отговори Занони, обръщайки коня си от страната на Глиндън. – Но тя скоро ще се свърши. Може би, господине, Вие ще пожелаете да го изпреварите в хотела? – Сам? – Няма никаква опасност! - отговори Занони с лека нотка на презрение в гласа. – Не за мен, а за Глиндън? – Опасност от мене! О, може би сте прав! – Вървете, мили Мервал – каза Глиндън. – Аз ще Ви настигна преди да се приберете в хотела. Мервал поздрави, подсвирна и пусна коня си в тръс. – Е, очаквам Вашият отговор – бързо! – Аз реших. Любовта на Виола изчезна от сърцето ми: отказвам се от нея! – Вие решихте? – Да. А сега моето възнаграждение. –Възнаграждение! Добре. Утрe, преди да настъпи тоя час, то ще те очаква. Занони опъна юздите на коня. Той подскочи напред. Искри изскочиха изпод копитата му, а кон и конник изчезнаха сред сенките на улицата, откъдето бяха изплували преди малко. Мервал се изненада като видя приятеля си да го настига едва минута след раздялата им. – Какво се случи между Вас и Занони? – Мервал, недей ме пита тая нощ. Аз съм унесен като като в сън. – Не се учудвам, защото и аз съм почти заспал. Нека си продължим пътя. Когато се оттегли в стаята си, Глиндън се постара да събере мислите си. Той седна до леглото си и притисна силно с ръце туптящите си слепоочия. Събитията през последните няколко часа, появата на гигантския призрак, съпровождащ мистика сред пламъците и дима на Везувий, странната му среша със самия Занони на едно място, където той никога не би смогнал – ако се водеше от чисто човешки съображения – да намери Глиндън, изпълниха душата му с чувства, измежду които страхът и ужасът не бяха най-силните. Един огън, който отдавна тлееше, лумна сега в сърцето му – огънят на азбеста, който възпламени ли се веднъж, никога вече не угасва. Всичките му предишни стремежи, младата му амбиция, копнежът му по лаври – всичко това потъна в едно единствено въжделение – да надхвърли границите на обикновеното човешко познание и да достигне онази величествена област между два свята, където тайнственият странник изглежда се беше установил да пребивава. Далеч от желанието да си припомня с подновен ужас привидението, което го изплаши толкова, споменът за него само спомагаше да възпламени и съсредоточи неговото любопитство в един единствен горящ фокус. Той беше казал истината – любовта бе изчезнала от сърцето му. Сред хаоса на неговите елементи нямаше вече нито един тих кът, където човешката любов да можеше да живее и да диша. Ентусиастът беше грабнат и отнесен от земята. И той би загърбил всичко, което тленната хубост можеше да даде на човек – всичко, което тленната надежда му бе някога приготвила – заради един единствен час, прекаран със Занони отвъд пределите на видимия свят. Той стана, притеснен и възпламенен от новите мисли, които върлуваха в него, и отвори прозореца да влезе въздух. Морето се простираше огряно от звездната светлина. Може би никога тишината на небето не е проповядвала по-красноречиво кротката проповед на почивката на нестихващите земни страсти. Но настроението на Глиндън бе такова, че самото това безмълвие спомагаше да се засилят още повече буйните желания, които кипяха в душата му. И тържествените звезди, които сами по себе си са тайни, като че ли с родна симпатия раздвижваха крилете на духа, който не можеше вече да се стърпи в своята клетка. И както ги гледаше, една звезда се отрони измежду своите посестрими и изчезна в дълбините на пространството! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|