Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ОсемнадесетаНяколко минути преди полунощ Глиндън се озова на посоченото место. Тайнствената власт, която Занони беше придобил над него, се засили от събитията, които се бяха случили през последните няколко часа. Внезапната гибел на принца, така уверено предречена, а така случайна наглед, предизвикана от най-обикновени причини и все пак съчетана с най-пророчески думи, му направи дълбоко впечатление и пробуди у него чувство на възхищение и страхопочитание. Като че ли този загадъчен и чуден човек можеше да превръща най-обикновените случки и най-дребните средства в агенти на своята непроницаема воля. Но ако това е така, защо допусна пленяването на Виола? Защо не предотврати престъплението, вместо да наказва престъпника? А и Занони действително ли изпитваше любов към Виола? Да я обича и все пак доброволно да му я отстъпва? На него, на един съперник, когото лесно можеше да изиграе с помощта на своето изкуство. Той не се върна вече към мисълта, че Занони или Виола искаха да го измамят като го впримчат в брак. Неговото страхопочитание към Занони не му позволяваше да допуска такава гнусна измама. А и той сам обичаше ли Виола? Не. Когато тази сутрин чу за опасността, надвиснала над нея, у него наистина започнаха да се пробуждат симпатиите и тревогите на любовта, но със смъртта на принца образът ѝ отново повехна в сърцето му и той не изпита никаква ревност при мисълта, че тя беше спасена от Занони и че беше в този миг може би под неговия покрив. Всеки, който през живота си е изпитвал всепоглъщащата страст на комарджията, ще си спомни как всички други цели и мисли изчезват от ума му, как той бива обхванат от една едничка безумна мисъл, с каква магична власт деспотичният демон на комара е владял всяко негово чувство и всяка негова мисъл. Ала много по-силно от страстта на комарджията беше безумното, но възвишено желание, което владееше Глиндън. Искаше му се да бъде съперник на Занони, не в човешките и преходни стремежи, а в свръхестествената, вечна наука. Той на драго сърце би дал живота си дори, само и само да постигне върховните тайни, които отделяха странника от останалите хора. Нощта беше извънредно хубава и ясна, вълните леко се разливаха под краката му, докато англичанинът вървеше по хладния бряг, над който грееше небето, обсипано със звезди. Най-накрая той стигна до уреченото място и там, облегнат на строшения стълб, той видя един човек, загърнат в дълга мантия, застанал в позата на дълбок мир. Той се приближи и произнесе името на Занони. Фигурата се обърна и той видя лицето на странника – едно лице, което не носеше отпечатъка на царствената хубост на Занони, но чийто поглед бе също толкова величествен, а може би и по-изразителен, благодарение на зрялата възраст, която беше оставила печата си върху чертите му, и безстрастната дълбочина на мисълта, която характеризираше широкото голямо чело, и дълбоко потъналите, но проницателни очи. – Вие търсите Занони, – каза странникът – той ще бъде тук след малко. Но може би оня, когото виждате пред себе си, е по-свързан с Вашата съдба и по-разположен да осъществи Вашите блянове. – Има ли на Земята и други Занониевци? – Ако нямаше такива, – отговори странникът – защо храните надеждата и страстната вяра, че можете да бъдете самият Вие един Занони? Мислите ли, че у никого преди Вас не е горял огънят на Вашия божествен блян? Кой в ранните си младини – в първата си младост, когато душата е по-близо до небето, от което е произлязла, и когато нейните божествени, първични копнежи не са още заличени от долни страсти и дребни грижи, които идват в по-напреднала възраст – кой на младини не е хранил вярата, че вселената крие тайни, неизвестни на обикновените хора, и не е жадувал за изворите, които бликат скрити, далеч в дълбините на науката, към която няма утъпкани пътеки? Музиката на извора се чува вътре в душата, докато стъпките, заблудени и залутани, се отдалечат от неговите води и пътникът загине сред огромната пустиня? Мислите ли, че някой от ония, който са хранели тия надежди, не е намерил истината, и че копнежа по Неизразимата Мъдрост е вложен в нас напразно? He! Всяко желание в човешкото сърце е само отблясък на нещо, което съществува – нещо божествено, но далечно. Не, в света от памти века е имало някои по-издигнати и по-мощни духове, които са се извисявали до оня ефир, в който живеят съществата, които стоят над човека. Занони, колкото и да е велик, не е сам. Той е имал предшественици и такива като него могат да дойдат след него. – А искате ли да ми кажете, – каза Глиндън – дали във Ваше лице трябва да виждам един от ония могъщи малцина, които Занони не превъзхожда по сила и мъдрост?| – В мен, – отговори странникът – Вие виждате един, от когото сам Занони е научил някои от най-върховните тайни. По тези брегове, на това място аз съм стоял в епохи, които вашите летописи едва успяват да достигнат. Финикийци, гърци, римляни, ломбардци – те всички са минали пред моя поглед! – весели и блестящи листа на дървото на живота, окапващи и разпилявани в своето време и пак отново възраждани. А същата оная раса, която покри със слава древния свят, придава нова младост на новия. Защото чистите гърци – елините, чийто произход озадачава вашите учени – са принадлежали към същото онова семейство, от което произхожда и племето на Норманитe… Но това не ви интересува и Вашето равнодушие по тези въпроси е наистина благоразумно. Не в познанието на външните неща, а в усъвършенстване на душата отвътре, лежи могъществото на човека, който се домогва да бъде нещо повече от човек. – В кои книги се съдържат тази наука? – Те Ви окръжават във всекидневните Ви разходки. В билките, които добитъкът хрупа, а аптекарят нехайно отминава. В елементите, от които е образувана материята, както в най-низшите, така и в най-висшите ѝ форми. В просторните обятия на въздуха. В тъмните бездни на земята – навсякъде се разкриват пред смъртните съкровищниците, библиотеките на безсмъртната мъдрост. Но както най-простите задачи в най-елементарните области на науката са тъмни за онзи, който не напрегне ума си да ги проумее, както весларят на ей онази лодка там не може да ви каже защо два кръга се допират само в една точка, така и писмената на божественото знание – макар и цялата земя да е изписана с тях – ще останат без значение за онзи, който не се спре да потърси този език и да размишлява върху истината. Млади човече, ако въображението ти е живо, ако сърцето ти е смело, ако любознателността ти е неутолима, аз ще те приема като мой ученик. Но първите уроци са строги и страшни. – Ако ти си ги овладял, защо да не ги овладея и аз? – отговори дръзко Глиндън. – Още от момче чувствах, че ми е писано да изуча необикновени тайни. И отвърнал поглед от най-великите замисли и обикновената амбиция, аз съм го насочвал към облаците и мрака, който се стелеше зад тях. В мига, в който видях Занони, аз почувствах, че намерих водача и закрилника, за когото напразно копнееше моята младост. – Тази длъжност сега е прехвърлена на мен, – отговори странникът. – Там, пуснал котва в залива, е корабът, с който Занони търси един по-красив дом. Още малко и ще излезе вятър, платната ще се издуят и странникът ще отмине като вятър нататък. Но както вятърът оставя в сърцето ти семената, които ще цъфнат и ще вържат плод, Занони си свърши работата. Той няма какво друго да прави. Онзи, който трябва да завърши делото, е пред теб. – Той идва! Аз чувам шума на неговите весла. Предоставя Ви се да направите своя избор. Според това какво ще решите, зависи дали ще се срещнем или не. При тия думи странникът бавно се оттегли и изчезна зад сенките на канарите. Една лодка се плъзгаше бързо по водите. Тя спря до брега. Един човек скочи на брега и Глиндън позна Занони. – Глиндън, аз не ти предоставям вече избора на щастливата любов и тихата радост. Този час мина и съдбата свърза ръката, която можеше да бъде твоя, с моята. Но аз мога да ти предложа богати дарове, ако се откажеш от надеждата, която човърка сърцето ти и осъществяването на която дори и аз не съм в състояние да предвидя. Ако амбицията ти беше човешка, аз можех да я задоволя напълно. Хората желаят четири неща в живота: любов, богатство, слава и власт. Първата аз не мога да ти дам, останалите обаче са на твое разположение. Избери си която искаш и нека се разделим в мир. – Аз не желая такива дарове. Аз избрах познанието, онова познание, което ти вероятно притежаваш. За него и само за него аз пожертвах любовта на Виола. То и само то може да ме възнагради. – Аз не мога да ти противореча, въпреки че искам да те предпазя. Желанието на човек да учи не включва винаги способността за придобиване на знание. Наистина аз мога да ти дам учител, но останалото ще зависи от теб. Бъди благоразумен, докато е време, и вземи това, което мога да ти дам. – Отговорѝ ми на въпросите, които ще ти задам, и според отговора ти ще реша. Може ли човек да се свързва с обитателите на другите светове? Има ли власт човек да влияе на елементите и да пази живота си от меч или от болест? – Всичко това, – отговори Занони – е възможно. Но за да може един да достигне тези тайни, милиони трябва да загинат в стремежа си да ги овладеят. – Още един въпрос. Ти.... – Пази ce. За себе си – както и преди ти казах – аз не разказвам на никого. - Добре. А мога ли да вярвам на странника, когото срещнах тази нощ? Наистина ли и той е един от ония избраници – ясновидци, за които Вие твърдите че са овладели тайните, по които аз копнея? – Неразумни човече, – каза Занони със състрадателен тон – кризата ти мина и изборът ти е направен. Аз мога да те насърча да бъдеш смел и да ти пожелая да успееш. Да, аз те поверявам на един учител, който наистина има силата и волята да разтвори пред теб вратите на един невероятен свят. Радостите и болките ти ще бъдат нищо в очите на неговата сурова мъдрост. Аз бих го помолил да те пощади, но той няма да ме послуша. Мейнур, приеми своя ученик! – Глиндън се обърна и сърцето му затуптя, когато видя, че странникът, чийто стъпки по камъните не можа да чуе, нито забеляза приближаването му на лунната светлина, пак се изправи до него. – Сбогом, – каза Занони – твоите изпити започват. Когато пак се срещнем, ти ще бъдеш или жертва, или победител. Очите на Глиндън проследиха отдалечаващата се фигура на тайнствения странник. Той го видя да влиза в ладията и чак тогава за пръв път забеляза, че освен лодкарите, имаше и една жена, която се изправи, щом Занони се качи в лодката. Макар и далече, той позна обожаваната някога фигура на Виола. Тя му махна с ръка и през тихия и сияещ въздух достигна гласът ѝ, печален и нежен, говорейки на майчиния си език: „Сбогом, Кларънс, аз ти прощавам! Сбогом, сбогом!“ Той се опита да отговори, но гласът беше докоснал една от струните на сърцето му и думите му се пресякоха. Виола беше изгубена завинаги, тя замина с този ужасен странник. Тъмнина обгръщаше нейната съдба! И той беше този, който бе решил нейната и своята собствена съдба. Корабът се понесе, кротките вълни трептяха и сияеха под удара на веслата, и в сапфирената ивица, огряна от лунната светлина, изчезна ладията с двамата възлюбени. Все по-далеч и по далеч се губеше от погледа му ладията, докато най-накрая, като едва-едва видимо петно, доближи до кораба, който дремеше неподвижно в царствения залив. В този миг, като че ли по силата на някаква магия, изскочи приятно шушнещ, игрив и освежителен ветрец. Глиндън се обърна към Мейнур и наруши мълчанието. – Кажи ми (ако можеш да предсказваш бъдещето), кажи ми дали нейната съдба ще бъде щастлива и дали нейният избор поне е благоразумен. – Ученико! – отговори Мейнур с глас, чието спокойствие много добре се съгласуваше със смразяващите му думи, първата ти работа трябва да бъде да задушиш в себе си всяка мисъл, чувство или симпатия към другите. Първият стадий на познанието се състои в това да направиш себе си и само себе си свой предмет на изучаване и свой свят. Ти сам избра своята кариера. Ти се отказа от любовта, ти отхвърли богатство, слава и просташката тържественост на властта. Какво е тогава цялото човечество за теб? Да усъвършенстваш своитc способности и да съсредоточиш чувствата си – това ще бъде от сега нататък единствената ти цел! – А в резултат на това ще дойде ли щастието? – Ако щастието съществува, - отговори Мейнур - то трябва да е съсредоточено в един Аз, който не познава страст. Но щастието е последното стъпало на битието. А сега ти си още пред първото. Докато Мейнур говореше, корабът в далечината изду платна от вятъра и се понесе бавно по водната шир. Глиндън въздъхна и ученик, и учител се отправиха към града. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|