Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава СедемнадесетаПринц ди *** не бе човек, когото Неапол би могъл да заподозре в суеверие. Но в Южна Италия съществуваше по онова време, съществува и днес още, един дух на лековерие, който може от време на време да се забележи дори и в най-смелите догми на нейните философи-скептици. В детството си принцът бе чувал странни разкази за амбицията, гения и кариерата на своя прадядо и тайно, повлиян от примера на своите предци, той сам се бе занимавал с наука в ранните си младини, не само по официалните ѝ пътища, но и по ония древни и залутани пътеки на миналото… Удоволствията скоро го отвлякоха от тези занимания и дарбите му, които безспорно бяха големи, съвсем се развратиха в разни чудовищни интриги или се насочиха към поддържане на прекомерен лукс, в който имаше нещо от класическата пищност. Огромното му богатство, властната му гордост, безскрупулният му и дързък нрав го правеха обект на опасение за слабия и боязлив царски двор. И господарите на нехайната тогавашна власт гледаха през пръсти на някои негови волности. Странното посещение и още по-странното заминаване на Мейнур, изпълниха сърцето на неаполитанеца с учудване и страх, срещу които цялата високомерна безочливост и изтънчен скептицизъм на зрялата му мъжка възраст напразно се бореха. Появата на Мейнур остави Занони в такава светлина, в каквато принцът не беше го разглеждал де сега. Той чувстваше особена тревога при мисълта с какъв съперник беше започнал да се бори, какъв враг беше предизвикал. Когато малко преди банкета принцът отново придоби своето самообладание, той с хищна и мрачна решителност започна да обмисля гибелните планове, които бе скроил по-рано. Той чувстваше, че смъртта на тайнствения Занони сякаш беше необходима за запазване на собствения му живот и макар той още когато започна тяхното съперничество да беше решил съдбата на Занони, предупрежденията на Мейнур само спомогнаха да затвърдят неговото решение. – Ще видим дали неговата магия може да намери противоотрова срещу отровата – каза той полугласно и със зловеща усмивка, докато заповядваше да повикат Маскари. Отровата, която принцът беше смесил със собствените си ръце към виното, отредено за неговия гост, беше приготвена от вещества, чиито състав беше една от ония наследствени тайни, с които най-много се гордееше тоя зъл, но способен род, който беше дал на Италия нейните най-умни, но и най-порочни тирани. Действието ѝ беше бързо, но не внезапно, тя не предизвикваше болка, не пораждаше никакви конвулсии, не оставяше никакви червени петна по кожата, които можеха да събудят подозрение. Даже и да се разрежеха най-тънко всяка ципа и фибра на тялото, и най-острото око на хирурга не можеше да открие присъствието на тънкия убиец – отровата. В продължение на дванадесет часа жертвата не чувстваше нищо, освен една приятна и ободрителна възбуда на кръвта, но не след дълго следваше сладка умора – сигурен предвестник на апоплексията. Никакво средство не можеше вече да спаси човека! Апоплексията често връхлиташе членовете на ония родове, които бяха врагове на Висконтовци! Часът на пиршеството дойде. Гостите се събраха. Там беше цветът на неаполската сеньори – потомците на нормани, тевтонци, готи. Защото Неапол имаше по онова време благородно съсловие, но то произхождаше от север, който наистина е бил някога Matrix Leonum – кърмачка на рицари с лъвски сърца. Последен от гостите пристигна Занони. Направиха му път, когато блестящият чужденец се запъти към господаря на палата. Принцът го поздрави с многозначителна усмивка, на която Занони отвърна шепнешком: „Който играе с фалшиви зарове, не винаги печели.“ Принцът прехапа устните си, а Занони го отмина и не след дълго изглеждаше като че ли е погълнат от някакъв разговор с лукавия Маскари. – Кой е наследникът на принца? – попита гостът. – Един далечен роднина по майчина линия. С негово Превъзходителство мъжката линия изчезва. – На банкета ли е наследникът? – Не, те не се обичат. – Няма значение. Утре той ще бъде тук! Маскари го погледна учудено. Но сигналът за банкета беше даден и гостите се запътиха към залата за пиршеството. По традиция пирът започваше в ранния следобед. Залата беше дълга и обла. Мраморна колонада от едната ѝ страна водеше към градина, в която очите се отморяваха при гледката на хладни фонтани и статуи от ослепително бял мрамор, полузасенчени от портокалови дървета. Там имаше всичко, което луксът можеше да изобрети, за да разпръсне свежест и хлад в натежалата и неразклащана от никакъв ветрец горещина. Изкуствени въздушни течения, които се разнасяха по невидими тръби, копринени завеси, които се люлееха и вълнуваха, за да дават на очите илюзията за априлски ветрец, както и миниатюрни водоскоци във всеки кът на апартамента, даваха на италианците онова чувство на комфорт, което пораждат у жителите на студените страни спуснатите завеси на прозорците и пламтящият огън в камината. Разговорът от време на време се оживяваше и приемаше по-интелектуален характер, отколкото е присъщо на ленивите, склонни към удоволствия, жители на юга. Защото принцът, който сам бе високообразован, търсеше своите познати не само между образованите хора на своята страна, а и сред веселите чужденци, които красяха и оживяваха монотонността на неаполските кръгове. Тук присъстваха двама или трима блестящи французи от стария режим, които бяха вече емигрирали поради настъпващата революция и тяхната своеобразна мисъл и остроумие бяха много на място в едно общество, което бе направило от „Блаженото безделие“ своя философия и своя вяра. Но принцът беше много по-мълчалив от обикновено. И когато се опита сам да повдигне настроението си, в държането му имаше нещо пресилено. Държанието на Занони, напротив, беше рязко противоположно. Обноските на тази необикновена личност винаги се отличаваха със спокойна и учтива непринуденост, която знатните хора отдаваха на това, че той открай време се движеше в общество… Именно когато разговорът ставаше все по-оживен и по-оживен, а пирът беше достигнал своя връх, в палата пристигна Глиндън. Портиерът, като разбра по облеклото му, че той не бе от поканените, му каза, че негово Превъзходителство е зает, и че по никакъв повод не могат да го смущават. Чак тогава Глиндън разбра колко странна и трудна за изпълнение бе задачата, с която се бе заел – да влезе със сила в залата за пиршества на един голям и могъщ принц, обкръжен от цялото благородно съсловие на Неапол, и да го изобличи за това, което на неговите весели гости би се сторило чисто и просто като един акт на рицарска дързост. Това беше подвиг, който щеше да бъде и смешен, и безсилен. Той се поколеба за миг. И като мушна една златна монета в ръката на портиера, каза, че бил натоварен да намери сеньор Занони по една важна работа, която се отнасяше за живот и смърт. Така той лесно можа да си проправи път през палата и да влезе във вътрешността му. Той се качи по широките стълби и веселието на гостите проникна в ушите му отдалеч. При влизането в приемната стая той срещна един прислужник, когото изпрати до Занони. Прислужникът съобщи на Занони и той, като чу името на Глиндън, веднага се обърна към принца. – Извинете ме, сеньор. Един приятел, англичанин, сеньор Глиндън, чака вън. Работата, по която е дошъл, сигурно е наистина много важна, за да ме търси по това време. Вие ще ми позволите за момент да отсъствам. – Не, сеньор, – отвърна принцът учтиво, но със зловеща усмивка на лицето, – няма ли да бъде по-добре за Вашия приятел да се присъедини към нас? Англичаните навсякъде са добре дошли. А и фламандец да беше, Вашето приятелство с него щеше да бъде достатъчно, за да бъде приет. Помолете го да влезе, ние не искаме да се лишим от Вас нито за един момент. Занони се поклони. Прислужникът беше изпратен с много любезни покани при Глиндън. Беше му поставен стол до Занони и младият англичанин влезе. – Вие сте добре дошъл, сър. Надявам се, че работата ви с нашия знаменит гост е благоприятна и радостна за него. Ако му носите лоши вести, отложете ги, моля. Челото на Глиндън беше намръщено. И той щеше да изненада гостите със своя отговор, но Занони го докосна многозначително по ръката и му прошепна на английски: „Знам защо ме търсите. Мълчете и чакайте изхода.“ – Вие знаете, значи, че Виола, за която се хвалехте, че имате силата да спасите... – Е в тоя дом! Да. Знам също, че убийството стои отдясно на принца. Но съдбата му сега завинаги е отделена от нейната. И огледалото, което тя ми показва, е ясно дори и през кървавите пари. Бъди спокоен и ще научиш каква съдба очаква нечестивите. – Монсеньор, – каза Занони – сеньор Глиндън наистина ми донесе вести, които бях очаквал. Аз съм принуден да напусна Неапол и това е още една причина да използваме колкото се може по-добре настоящия час. – Но каква е причината за вашето заминаване, ако смея да попитам, заминаване, което така ще огорчи хубавите дами на Неапол? – Близката смърт на някого, който ме почете с най-честно приятелство – отговори Закони сериозно. – Но да не говорим за това. Скръбта не може да върне стрелката на часовника. Както заместваме с пресни увехналите цветя в нашите вази, така и тайната на светската мъдрост е да заместваме с нови приятелски връзки ония, които са повехнали по нашия път. – Правилна философия – възкликна принцът. – „Да не се не учудваш на нищо“ – това е било максимата на римляните. Никога да не скърбиш – е моята. Единственото нещо в живота, за което си струва да скърби човек, сеньор Занони, е когато някоя млада хубавица, която ни е легнала на сърце, избяга от ръцете ни. В такива моменти ние се нуждаем от цялата си мъдрост, за да не се отчаяме, а да поздравим смъртта. Какво ще кажете, сеньор? Вие се усмихвате. Пийте с мен наздравицата: „Дълъг живот на щастливия любовник, бързо освобождение за излъгания съперник.“ – Ще пия – отговори Занони. – И когато фаталното вино беше налято в чашата му, той повтори, като впери очи в принца – Ще пия наздравица, дори с това вино! – Той поднесе чашата до устните си. Принцът побледня като мъртвец, когато погледът на госта – силен, суров и пронизителен – се насочи срещу него и го накара да затрепери, гризан от съвестта. Чак когато изпразни чашата и я сложи на масата, Занони отвърна поглед от принца и каза: – Виното ви е старо. Много сте го държали и е изгубило качествата си. На други то може да се отрази зле, но не се притеснявайте, принце, на мен няма да ми навреди. Сеньор Маскари, Вие сте добър познавач на вина. Ще ни удостоите ли с Вашето мнение? – Не, – отговори Маскари с престорено спокойствие –– аз не обичам кипърските вина. Те са много горещи. Може би сеньор Глиндън няма същото отвращение от тях? Казват, че англичаните обичат горещите и силни напитки. – Искате ли и моят приятел да опита виното, принце? – попита Занони. – Спомнете си, че не всички могат да го пият безнаказано като мен. – Не. – каза принцът рязко. – Ако Вие не препоръчвате това вино, опазил ни Бог да го даваме насила на нашите гости. Господин Дук, каза той като се обърна към един от французите, вие имате отлични познания за Бакхус. Какво мислите за тая бутилка бургундско вино? Понесло ли е то невредимо пътуването? – Ах, – каза Занони. – да сменим виното и разговора. При тези думи Занони стана още по-оживен и блестящ. Никога по-бляскави и по-духовити шеги не са излизали от устата на гост. Неговите остроумия очароваха всички присъстващи – дори самия принц, дори Глиндън, – и ги заразяваха магически. Принцът, когото думите и погледът на Занони, докато пиеше отровата, наистина бяха изпълнили със страхливи предчувствия, виждаше сега в блестящото красноречие на неговата духовитост известен признак за действието на отровата. Виното обикаляше бързо, но никой, както изглеждаше, не осъзнаваше въздействието му. Един по един останалите гости потънаха в мълчание като омагьосани, докато Занони продължаваше да излива шега след шега, анекдот след анекдот. Те се унесоха в неговите думи, те дори не смееха дъх да издадат. Ала колко тъга имаше в неговото веселие, какво презрение към неговите суетни слушатели. Нощта настъпи. В стаята стана тъмно: пиршеството беше продължило няколко часа повече от обикновено. Занони продължаваше със светнали очи и шеговити устни да пръска съкровищата на своя ум и опит, когато изведнъж месецът изгря и започна да излива светлината си над цветята и фонтаните на двора като остави стаята наполовина в сянка, наполовина огряна от бледо сияние. Чак тогава Занони стана. – Добре, господа, – каза той, – надявам се, че ние все още не сме уморили домакина. Неговата градина ни предлага едно ново изкушение да продължим нашето гостуване. Нямате ли музиканти между вашите хора, принце, които да насладят слуха ни, докато дишаме аромата на вашите портокалови дръвчета? – Великолепна идея! – каза принцът. – Маскари, погрижете се за музиката. Компанията стана едновремено, за да се отправи към градината. И чак тогава се почувства влиянието на виното, което бяха изпили. Със зачервени очи и несигурни стъпки те излязоха на чист въздух, който още повече усилваше знойната треска на лозовия сок. Сякаш за да компенсират мълчанието, с което гостите бяха слушали досега Занони, езикът на всички се развърза – всеки говореше, никой не слушаше. Имаше нещо диво и страшно в контраста между тихата красота на нощта и шума, и глъчката на тези разюздани веселяци. Един от французите, веселият дук дьо Р ***, от висшата аристокрация, който напълно притежаваше пъргавия, жив и сприхав темперамент, присъщ на неговите сънародници, беше особено шумен и възбуден. И тъй като обстоятелствата, споменът за които се още пази сред някои кръгове на Неапол, накараха после дука да свидетелства сам за онова, което се бе случило, аз ще разкажа тук краткия отчет, който той дава, и който ми беше любезно връчен преди няколко години от моя добър и весел приятел кавалера дьо Б *** „Спомням си – пише дукът – че никога не съм се чувствал така възбуден, както през онази нощ. Ние приличахме на момчета, разпуснати от училище, блъскахме се един в друг, когато слизахме или прескачахме седемте или осемте стъпала, които водеха към градината. Едни се смеха, други крещяxa, трети мърморexa, четвърти разговаряха. Виното беше изкарало на показ най-интимното в характера на всеки от тях. Едни говореха високо, като че се караха, други станаха сантиментални и плачливи. Трети пък, които мислехме до тогава за мрачни, станаха весели до няма и къде. А четвърти, които познавахме като сдържани и мълчаливи, станаха твърде разговорливи и шумни. Спомням си, че сред нашата шумна веселба погледът ми падна върху сеньор Занони, чийто разговор беше очаровал всички. И усетих, че ме побиват тръпки, когато забелязах на лицето му същата онази тиха и неприветлива усмивка, с която разказваше своите странни и любопитни истории от дворцовия живот на Людовик XIV. Честно да си призная, имах желание да се скарам с някого, чието спокойствие беше почти обида за нашата разюзданост. И не само аз усещах въздействието на това дразнещо и подигравателно спокойствие. Много от гостите после ми казаха, че колкото и пъти да погледнат към Занони, чувствали как кръвта им закипява и как веселието им се превръщало в гняв. Сякаш в тази ледена усмивка имаше някаква магия, способна да нарани честолюбието и да предизвика ярост. Точно в този момент принцът дойде при мен и, като ме хвана под ръка, ме заведе малко настрани от другите. Наистина и той беше прекалил като нас с веселбата, но у него не се усещаше ефектът на шумна възбуда. Напротив, имаше някакво студено пренебрежение и високомерно презрение в обноските и в езика му, които дори и когато привидно изразяваха любезна учтивост към мен, дразнеха моето честолюбие. Сякаш Занони го беше заразил. И подражавайки на маниерите на своя гост, той го надмина. Той се подигра с мен по повод на една дворцова мълва, която бе свързала името ми с една красива и знатна сицилианска дама, и се отнесе с нескривано презрение към това, което, ако беше вярно, аз бих приел за комплимент. Той говореше така, сякаш беше откъснал всички цветя на Неапол и бе оставил за нас, чужденците, само увехналите. Това засегна моята лична и национална доблест и му отговорих със сарказми, които вероятно щях да премълча, ако кръвта ми беше по-студена. Той се разсмя от сърце и ме остави в неприятно раздразнение. Може би виното ме предразполагаше да се обиждам и да предизвиквам скандали. Когато принцът ме остави, аз се обърнах и видях до себе си Занони. – Принцът е самохвалец – каза той със същата усмивка, която и преди не ми хареса. Той иска да монополизира всичкото щастие и всичката любов. Нека си отмъстим. – И как? – В този момент в дома му се намира най-чаровната певица на Неапол – прочутата Виола Пизани. Тя е тук, наистина, не по своя воля. Той я е отвлякъл насила, но ако го попитате, ще настоява, че тя го обожава. Нека помолим да ни покаже това скрито съкровище, и когато тя дойде тук, дук дьо Р*** може да бъде напълно убеден, че неговите ласкателства и ухажвания ще очароват дамата и ще предизвикат куп ревниви опасения и страхове у принца. Това ще бъде едно хубаво отмъщение за прекаленото му високомерие. Тази идея ми допадна. Аз се втурнах към принца. Точно в този момент музикантите започнаха да свирят. Аз направих знак с ръка, наредих на музиката да спре и като се обърнах към принца, който беше застанал сред една от най-веселите групи, изказах съжалението си за липсата на гостоприемство у него, като кани да ни свирят такива посредствени изпълнители, а запазва само за своя наслада песента и гласа на първата певица в Неапол. Аз поисках, полушеговито-полусериозно, да ни покаже Пизани. Предложението ми беше посрещнато с гръмки ръкопляскания от останалите. Ние заглушихме възраженията на домакина със силни викове и не искахме да чуваме за отказ. – Господа, – каза най-накрая принцът, когато шумът поутихна, – дори и да се съгласях с вашето предложение, пак не бих могъл да склоня сеньората да се яви пред едно колкото благородно, толкова и разпуснато общество. Вие имате достатъчно рицарска доблест, за да не упражните насилие върху нея, макар че дук дьо Р*** толкова се е самозабравил, че иска да ми го наложи. Аз се почувствах засегнат от този упрек, макар и да беше заслужен. – Принце, – казах аз, – аз имам пред себе си такъв блестящ пример на неделикатно насилие, че се реших без колебание да следвам пътя, който вие почетохте със собствените си стъпки. Цял Неапол знае, че Пизани презира и златото Ви, и любовта Ви, и че само грубата сила я е довела под Вашия покрив. Вие отказвате да я доведете при нас, защото се боите от нейните жалби и защото достатъчно познавате рицарската доблест, над която Вашето тщеславие се надсмива, за да сте уверени, че благородните мъже на Франция са не само склонни да уважават красотата, но и да я бранят от насилие. – Добре казано, господине, – отбеляза Занони важно. – Принцът не смее да покаже своята плячка. Принцът остана безмълвен няколко мига, като че ли от яд. После избухна с най-обидни изрази срещу сеньор Занони и мен. Занони не отговори нищо. Аз бях по-горещ и сприхав. На гостите като че им допадна нашия спор. Никой, освен Маскари, когото ние отблъснахме на страна и не искахме да слушаме, не се опита да ни помири. Едните взеха страната на единия, другите – на другия. И изходът можеше лесно да се предвиди. Изпратиха за саби и те веднага бяха донесени. Две саби ми бяха предложени от един от гостите. Аз щях вече да избера едната, когато Занони ми сложи в ръката другата, която, както изглеждаше по дръжката, беше старинна изработка. В същото време, той погледна към принца и му каза усмихнато: – Дукът взе сабята на Вашия прадядо. Принце, Вие сте достатъчно смел, за да не бъдете суеверни. Вие обаче забравихте вашата клетва! Стори ми се, че домакинът потръпна и побледня при тези думи. Въпреки това, той отговори на Занониевата усмивка с пренебрежителен поглед. В следващия миг всичко беше суматоха и безредие. Може би шестима или осмина души се бяха вкопчили и заплели в една странна борба, но само принцът и аз се търсехме неумолимо един друг. Шумът около нас, смущението на гостите, виковете на музикантите, звънът на нашите саби – всичко това служеше да възбуди още повече нашият злощастен бяс. Ние се страхувахме да не би да бъдем прекъснати от присъстващите и се биехме като луди – без правила, без метод. Аз удрях и отблъсвах машинално, заслепен и побеснял, сякаш ме беше обсебил зъл дух, докато не видях принца паднал в краката ми, окъпан в кръв, и Занони, приведен над него и шепнещ нещо на ухото му. Тази гледка охлади всички. Борбата престана. Ние се събрахме, изпълнени със срам, угризение на съвестта и ужас около нашия злощастен домакин, но беше вече твърде късно... Виждал съм много хора да умират, но никога не съм виждал умиращ, по чието лице да е изписан такъв ужас. Най-накрая всичко свърши! Занони се изправи от тялото и – като взе с голямо хладнокръвие сабята от ръката ми – каза спокойно: – Вие сте свидетели, господа, че принцът сам си навлече гибелта. Последният от този знаменит и славен род загина в една свада. Аз не видях повече Занони. Побързах да се явя при нашия посланик да му разкажа случката и да дочакам изхода. Аз съм благодарен на неаполското правителство и на славния наследник на злочестия благородник за благосклонното и великодушно тълкувание на едно злощастно събитие, споменът за което ще ме наскърбява до последния час на живота ми.“ Луи Виктор, дук дьо Р*** В горния мемоар читателят ще намери най-точния и подробен отчет, направен някога, за едно събитие, предизвикало най-жива сензация по онова време в Неапол. Глиндън не взе участие в свадата, нито се отдаде без мярка на увлеченията на пира. За своето въздържание от двете той трябваше да благодари на предупрежденията, които Занони му шепнеше скришно. Когато Занони стана от земята, където лежеше тялото на принца, и се отдръпна от сцената на смут и глъчка, Глиндън забеляза, че докато преминаваше през навалицата, той докосна Маскари по рамото и му каза нещо, което англичанинът не можа да дочуе. Глиндън последва Занони в залата за пиршества, която освен в местата, където лунната светлина мяташе бледи лунни петна, беше потънала в печалните и мрачни сенки на настъпващата нощ. – Как можахте да предскажете това ужасно събитие? Той не падна обаче от Вашата ръка! – каза Глиндън с треперещ глас. – Генералът, който изчислява и подготвя победата, никога не участва лично – отговори Занони. – Но нека миналото да спи заедно със смъртта. Елате да ме намерите към полунощ на морския бряг, половин миля наляво от вашия хотел. Вие ще познаете мястото по един груб стълб. Той е самотен, друг стълб наблизо няма и на него има вързана една счупена верига. Там и по това време, ако искаш да изучиш нашето учение, ти ще намериш учителя. Върви си сега. Аз имам още работа тук. Спомни си, че Виола е още в дома на мъртвия принц! Тук Маскари се приближи. Занони махна с ръка на Глиндън, обърна се към италианеца и го дръпна настрани. Глиндън бавно си отиде. – Маскари, – каза Занони – Вашият господар вече го няма. Услугите Ви ще бъдат ненужни на неговия наследник – един трезв човек, когото бедността му е предпазила от порока. Що се отнася до Вас, благодарете се, че не Ви предавам в ръката на палача. Спомнете си кипърското вино. Хайде, не треперете, човече. То няма да ми подейства, въпреки че може да въздейства на други. Това впрочем е един от най-разпространените видове престъпления. Аз Ви прощавам. Но и дори ако виното ме убиеше, обещавам Ви, че моята сянка няма да идва да безпокои един толкова искрено каещ се грешник като Вас. Но стига толкова. Заведете ме в стаята на Виола Пизани. Нямате вече нужда от нея. Смъртта на палача отваря килията на затворницата. По-живо, защото бързам. Маскари промърмори нещо, поклони се дълбоко и го отведе към стаята, където беше затворена Виола. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|