Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Тринадесета„О, иди си, за Бога! Аз те обичам повече от себе си, защото дойдох тук, въоръжен срещу самия мен.“ из „Ромео и Жулиета“ Младата актриса и Джионета се върнаха от театъра и Виола, уморена и изтощена, се отпусна на едно канапе, докато Джионета се занимаваше с дългите плитки, които освободени от мрежата, която ги стягаше, почти закриха снагата на актрисата подобно на було от златни нишки. Докато милваше разкошните къдри, старата бавачка разказа всички дребни случки от тази вечер, злословията и клюките зад кулисите и на сцената. Джионета беше добра душа, но все пак тя се чувстваше измъчена и огорчена, задето Виола не си бе избрала някой добър жених. Все пак тя напълно предоставяше избора на нежната си господарка. Зегри или Абенсераж, Глиндън или Занони – на нея ѝ е все едно. Освен ако сведенията, които бе събрала за последния, съчетани със собствените му препоръки за неговия съперник, не я караше да предпочете англичанина. Тя изтълкува зле нетърпеливата и тежка въздишка, с която Виола посрещна нейните хвалби за Глиндън, както и учудването ѝ, че напоследък той бе съвсем занемарил своите посещения зад сцената и тя изчерпи всичката сила на своите хвалби върху предполагаемия обект на нейната въздишка. – А и да нямаше какво друго да се каже против другия сеньор, достатъчно е това, че се кани да напусне Неапол. Да напусне Неапол! Занони? – Да, мила моя! Като минавах край пристанището днес, видях че се беше събрала цяла тълпа около няколко чуждестранни моряци. Корабът му пристигнал тази сутрин и пуснал котва в залива. Моряците казват, че се готвели да надуят платна при първия вятър. Те… – Остави ме Джионета, остави ме! Мина онова време, когато девойката можеше да се довери на Джионета. Мислите ѝ бяха достигнали до онази точка, когато сърцето се отказва от всяко излияние и когато чувства, че не може да бъде разбрано. Останала сама в главната стая на своя дом, тя отмерваше тесния ѝ простор с треперещи и неспокойни стъпки. Тя си припомни страшното задиряне на Нико, обидният укор на Глиндън. И се отвръщаше при спомена за празните аплодисменти, които се отдаваха на актрисата, а не на жената, и които само я подхвърляха на позор и гавра. Споменът за смъртта на баща ѝ, за повехналите лаври и скъсаните струни изплуваха пред нея и я побиха смразяващи тръпки. Тя почувства, че ѝ е отредена още по-нерадостна съдба: струните на живота ѝ можеха да се скъсат още докато лаврите бяха още зелени. Светлината на лампата започна да бледнее и гасне и очите ѝ инстинктивно се изместиха от тъмните ъгли на стаята. О, сирота! Нима в домашното огнище на родителите си се страхуваш от присъствието на смъртта? Наистина ли Занони се канеше да напусне Неапол? Нямаше ли да го види вече? О, безумнице, как можеш да помислиш, че може да има скръб и при друга мисъл, освен при тази! Миналото – то беше отлетяло. Бъдещето – без Занони за нея нямаше никакво бъдеще! А именно през нощта на третия ден Занони ѝ бе казал, че каквото и да стане, той пак ще я посети. Имаше следователно, ако само можеше да му повярва, някаква явна криза в нейната съдба. А как щеше да му каже тя отвратителните думи, които Глиндън ѝ каза? Чистата и горда душа не може никога да довери на другите своите разочарования и страдания, а само за своите възторзи и радости. Но в последния час ще дойде ли Занони и ще го приеме ли тя? Полунощ наближаваше. Терзана от безпределно очакване, от силна тревога, тя се навърташе все в тази стая. Четвърт час преди полунощ удари зловещо и отчетливо. Всичко бе тихо и тя се готвеше вече да мине в своята спалня, когато дочу тропот от копита на кон, препускащ с все сила. Шумът стихна. На вратата се почука. Сърцето ѝ започна усилено да тупти. Но страхът отстъпи на едно друго чувство, когато чу един глас, така добре познат да я вика по име. Тя се спря за миг и с безстрашието на невинните слезе долу и отключи вратата. Занони влезе с лека и бърза стъпка. Облеклото му на конник отиваше великолепно на благородната му осанка, а широкополата му шапка хвърляше сурова сянка по лицето му, приело повелителен вид. Девойката го последва в стаята, която току-що бе напуснала, и трепереща и поруменяла застана пред него. Лампата, която държеше в ръка, осветяваше лицето ѝ, а дългата ѝ коса падаше като струя от светлина върху полуоблечените ѝ рамене и задъханата ѝ гръд. – Виола, - каза Занони, с глас, който изразяваше дълбоко вълнение – Аз още веднъж съм при теб, за да те спася. Няма нито миг за губене. Ти трябва да избягаш с мен или да станеш жертва на принц ди ***. Бих желал друг да извършеше това, с което аз се нагърбвам сега. Ти знаеш, че исках – ти знаеш това! – но той не е достоен за тебе, студеният англичанин! Аз се хвърлям в краката ти. Имай вяра в мен и бягай! – И като падна на колене, той страстно улови ръката ѝ и я погледна в лицето със светнали умоляващи очи. – Да бягам с тебе! – рече Виола, едва вярваща на ушите си. – С мене, да. Име, чест, слава – всичко ще бъде загубено, ако не сториш това. – Тогава, тогава... - промълви като в шемет Виола, обръщайки настрани лицето си, – тогава значи аз не съм ти безразлична? Ти не би желал да ме дадеш на други? Занони не отговори, но гърдите му се развълнуваха, страните му пламнаха, очите му пръскаха тъмни и нетърпеливи пламъци. – Говори! – извика Виола с ревниво подозрение в неговото мълчание. – Да си ми безразлична! Не, но аз не смея да ти кажа, че те обичам. – Тогава какво те интересува моята съдба? – каза Виола, като побледня и се отдръпна от него. – Остави ме. Аз не се страхувам от беди. Животът ми, а следователно и честта ми, е в моите собствени ръце. – Не бъди толкова безумна - каза Занони. Чуваш ли цвиленето на моя кон? Това е знак, който ни предупреждава за приближаваща беда. Бързай, защото си загубена! – Какво те е грижа за мен? – каза девойката горчиво – Ти прочете в сърцето ми. Ти знаеше, че стана господар на моята съдба. Но да бъда обвързана по силата на едно студено задължение, да бъда просякиня в очите на равнодушието, да се отдам на някого, който не ме обича – това би било според мен най-ужасния грях на една жена. Ах, Занони, нека по-добре да умра! Говорейки, тя отметна назад гъстите си коси, които бяха засенчили лицето ѝ. И стоейки така с печално отпуснати ръце, вплела пръсти един в друг в гордата мъка на своенравния си дух, придавайки нов чар на своята необикновена красота, едва ли можеше да си представи човек по-пленителна гледка и за окото, и за сърцето. – Не ме изкушавай – за твоя гибел може би! – възкликна Занони, с пресекващи думи. – Тебе и през ум не ти минава какво искаш. Ела! – и като се приближи до нея, той я прегърна през кръста. – Ела, Виола, повярвай най-сетне в моето приятелство, в моята чест, в моята закрила. – Но не и в любовта ти! – каза италианката, като обърна към него очите си, пълни с упрек. Очите ѝ срещнаха неговите и той не можеше да се изтръгне от чара на техния поглед. Той усети сърцето ѝ да тупа до неговото. Топлият ѝ дъх погали лицето му. Той трепереше, той – гордият, тайнственият Занони, който изглеждаше тъй извисен над всяка човешка твар. С гореща и дълбока въздишка той промълви: – Виола, аз те обичам. О, – продължи той страстно, и като отпусна ръка от Виолината снага, той изведнъж се хвърли на колене в краката ѝ – Аз не повелявам вече, умолявам те тъй, както се умолява жена. Още от първия поглед на тия очи, от първия звук на гласа ти, ти ми стана тъй съдбоносно скъпа! Ти говореше за омагьосване – то живее и диша в теб! Избягах от Неапол, за да избегна присъствието ти – но ти ме преследваше. Месеци, години минаха, но кроткия ти поглед все грееше в сърцето ми. Аз се завърнах, защото те виждах скръбна и самотна в света и защото знаех, че те дебнеха много беди, от които можех да те избавя, красива душо, чиито страници аз четях с благоговение. Само заради теб, аз исках да те дам на друг, който можеше да те направи по-щастлива на Земята отколкото самият аз. Виола, Виола! Ти не знаеше, ти никога няма да разбереш колко си ми скъпа! Невъзможно е да се намерят думи, за да се опише насладата – гордата, пълна, дълбока наслада, която изпълни сърцето на неаполитанката. Онзи, когото тя смяташе, че стои по-високо дори и от любовта, стоеше сега по-смирен пред нея, отколкото всички ония, които тя почти презираше! Тя мълчеше, но нейните очи му говореха. После бавно, сякаш осъзнала най-накрая, че човешката любов бе надмогнала идеала, в нея се пробуди тревогата на скромните и чисти натури. Тя не смееше, даже не си помисляше да зададе на Занони онзи въпрос, който смело беше задала на Глиндън. Но тя почувства една внезапна хладина – сякаш все още имаше някаква преграда между нейната любов и неговата. – О, Занони, – промълви тя с наведени очи, не искай от мене да избягам с теб. Не ме изкушавай. Ти искаш да ме опазиш от другите. Опази ме първо от себе си! – Сирота, - каза той нежно, – как можеш да си помислиш, че искам от тебе някаква жертва – и то най-голямата, която жената може да даде за любовта? Като своя жена искам да те свържа с мен, с всички връзки и обети, които могат да направят любовта свята и скъпа. Ония които истински обичат, търсят за съкровището, което придобиват, всички връзки, които могат да го направят трайно и сигурно. Виола, не плачи, освен ако не ми дадеш свещеното право да обърша с целувка сълзите ти! И хубавото ѝ лице не се отвръщаше вече. То падна на гърдите му. И като се приведе, устните му потърсиха розовите ѝ устни: една дълга и гореща целувка... Опасност, живот, свят – всичко бе забравено! Изведнъж Занони се изтръгна от нея. – Чуваш ли вятърът как въздиша и замира нататък? Като него отлетя и моята сила да те предпазвам, да те пазя, да предвиждам бурите, които се задават по твоето небе. Но нищо. Бързай, бързай! И нека любовта запълни загубата на онова, което тя дръзна да пожертва! Ела. Виола не се колебаеше вече. Тя наметна пелерината върху плещите си и поприбра разпилените си коси. Още миг и тя щеше да бъде готова, когато изведнъж долу се разнесе внезапен трясък. - Твърде късно! О. безумец аз, твърде късно! – извика Занони с остър глас, изпълнен с мъка, и се втурна към вратата. Той я отвори, но беше отблъснат от напора на много въоръжени мъже. Стаята буквално загъмжа от хората на похитителя, маскирани и въоръжени до зъби. Виола скоро се озова в ръцете на двама от тях. Нейният писък достигна до слуха на Занони. Той се впусна напред и Виола чу дивия му вик на един чужд език! Тя видя остриетата на разбойниците, насочени срещу гърдите му, и припадна. И когато се съвзе, се видя със запушена уста до една маскирана и неподвижна фигура в една кола, която бързо летеше. Файтонът спря пред портите на една мрачна къща. Вратите безшумно се отвориха. Една широка стълба, осветена бляскаво, се губеше пред нея. Тя беше в двореца на принц ди ***. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|