Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Втора„А Абарис не само че не считаше Питагор, който го учеше на тези неща, за некромант или магьосник, но го уважаваше и се възхищаваше от него като от божество.” из „Животът на Питагор“, Ямблик Прислугата, която Мейнур беше наел за своето странно жилище, беше такава, каквато можеше да подхожда за един философ, който няма големи нужди. Домашната прислуга се състоеше от един стар арменец, когото Глиндън беше видял на служба у мистика още в Неапол, една едра жена с груби черти от селото, препоръчана му от Маестро Паоло, и две дългокоси момчета с нежен глас, но свирепи лица пак от селото и пак със същата препоръка. Стаите, които мъдрецът заемаше, бяха удобни и запазени от дъжда и вятъра, в тях още личаха останките на някогашния блясък – по избелелите тапети, които покриваха стените и тежките маси от скъп мрамор с изкусна резба по тях. Спалнята на Глиндън се свързваше с тераса, от която се откриваха обширни гледки с несравнима красота, а от другата страна беше отделена от стаите на мистика с една дълга галерия и стълба с десетина или дванайсет стъпала. В цялото това място цареше една мрачна и дълбока, но не и неприветлива тишина. То отлично хармонираше със занятията, към които щяха да пристъпят. В течение на няколко дни Мейнур отбягваше да беседва с Глиндън по онези въпроси, които най-много му лежаха на сърцето. – Всичко отвън е готово, – каза той – но не и отвътре. Душата Ви трябва да свикне с това място и да се изпълни с околната природа. Защото природата е изворът на всяко вдъхновение. С тези думи, Мейнур започваше разговора с по-леки теми. Той караше англичанина да го придружава в дългите му излети из околностите, прекрасни в своята дива самота, и се усмихваше одобрително, когато младият художник показваше възторга си от тяхната величествена красота. И тогава Мейнур разтваряше пред своя възхитен ученик съкровищата на едно знание, което изглеждаше неизчерпаемо и безгранично. Той му даваше най-интересни, точни и подробни сведения за различните раси (техният характер, навици, вярвания и обичаи), които една след друга са обитавали тази хубава страна. Наистина тези описания не можеха да се намерят в книгите и не бяха подкрепени от мненията на разни авторитети. Но той притежаваше истинския чар на разказвач и за всичко разказваше с живата увереност на свидетел и очевидец. Понякога също така, той говореше за по-трайните и по-възвишени тайни на природата с красноречие и изисканост, които ги обличаха по-скоро в багрите на поезията, отколкото на науката. Неусетно младият художник се почувства издигнат и успокоен от поученията на своя учител. Треската на буйните му желания се поуталожи. Душата му все повече и повече си отдъхваше в божествената тишина на съзерцанието. Той се почувства по-благороден. И в безмълвието на своите чувства му се стори, че чува гласа на своята душа. До това състояние искаше очевидно Мейнур да доведе своя неофит и при това елементарно посвещение той приличаше на който и да е обикновен наставник. Защото онзи, който иска да открие, трябва първо да дойде до състоянието на отвлечен идеализъм и да се отдаде с възторжена и сладостна покорност на съзерцаването. Глиндън забеляза, че по време на техните разходки Мейнур често се спираше там, където растителността беше най-богата, за да откъсне някои треви или цветя. И си спомни, че бе виждал и Занони да прави с същото. – Могат ли тези скромни деца на природата, – каза той един ден на Мейнур – които в един ден цъфтят и увяхват, да бъдат за нещо полезни на тайноводството? Има ли в тях някакво лекарство – както за душата, така и за тялото? Спомагат ли с нещо тези рожби на лятото не само за телесното здраве, а и за духовното безсмъртие? – Ако, – отвърна Мейнур – един чужденец посетеше някое скитническо племе, преди то да е било запознато донякъде с билкарството, ако той кажеше на тия диваци, че тревите, които те всеки ден тъпчат с краката си, са надарени с могъщи целебни сили, че една билка може да върне здравето на някой умиращ, а друга – да доведе до слабоумие и най-големият им мъдрец, че трета може да убие и най-силния противник, че сълзи и смях, здраве и болест, безумие и разум, бодрост и сън, живот и разлагане са скрити в тия малки, нехайно отминавани листенца – нямаше ли да го смятат за магьосник или лъжец? За половината от изброените свойства на растенията цялото човечество е в такъв мрак, в какъвто се намират и диваците, които дадох за пример. Има способности вътре в нас, с които известни билки имат сродство, и над които те упражняват влияние… Характерът на Мейнур се различаваше много от този на Занони. И макар че не го очароваше, го подчиняваше и го трогваше. Разговорът на Занони издаваше дълбок и общ интерес към човечеството – едно чувство, което се доближаваше до възторга пред Изкуството и Красотата. Слуховете, които се носеха за неговия живот и за неговите дела на милосърдие и благодеяние, извисяваха още повече тайната на живота му. И във всичко това имаше нещо гениално и човеколюбиво, което смекчаваше страхопочитанието, което той събуждаше, и което предизвикваше известно подозрение в това, че той притежава онези възвишени тайни, към които се стремеше. Ала Мейнур изглеждаше напълно равнодушен към живота на обикновените хора. Макар той да не правеше зло, изглеждаше също, че е безразличен и към доброто. Делата му не облекчаваха ничие страдание, думите му не утешаваха ничие злочестие. Онова, което ние наричаме сърце, като че ли беше погълнато от разума. Той се движеше, мислеше и живееше по-скоро като някаква правилна и спокойна абстракция, отколкото като такъв, който, заедно с външната си форма, е запазил чувствата и симпатиите на човешкия род! Веднъж Глиндън, като долови тона на върховно равнодушие, с който той разказваше за онези промени по лицето на Земята, на които твърдеше че е бил свидетел, се осмели да му каже за разликата, която беше забелязал между тях. – Това е вярно, – каза Мейнур студено. – Моят живот е живот, който съзерцава. Занониевият – живот, който вкусва, изпитва нещата. Когато аз откъсна някоя билка, мисля само за ползата от нея. Занони обаче ще започне да се възхищава от нейната красота. – И Вие мислите, че Вашият живот е по-възвишен. – Неговият живот е животът на младостта. Моят – на зрялата възраст. Ние сме развили различни способности. Всеки един има сили, към които другият не може да се стреми. Онези, с които се свърже той, живеят по-добре, а които се свържат с мене – знаят повече. – Слушал съм наистина – каза Глиндън – че неговите познати в Неапол започвали да водят по-чист и по-благороден живота след общуването си със Занони. Но не бяха ли те странни другари за него? А и онази страшна сила, която той можеше да проявява, когато поиска – както при смъртта на принц ди *** и на граф Угели, едва ли съответства на онзи, който спокойно се стреми към доброто. – Истина е, – каза Мейнур с ледена усмивка. – Такава ще е винаги заблудата на онези философи, които искат да се месят в живота на човечеството. Вие не можете да услужите на един, без да напакостите на друг. Вие не можете да защитите добрия, без да се сблъскате със злия. И ако искате да поправите грешниците, трябва да слезете да живеете с тях, за да разберете техните недостатъци. Точно това казва и Парацелз – велик човек, макар и често да греши: „Необходимо е да се познава злото толкова, колкото и доброто, защото кой може да знае какво е зло, ако не знае какво е добро.“ Аз не изпадам в това безумие. Аз живея само в познанието, нямам дял сред хората!41 Друг път Глиндън попита мистика за характера на онова общество или братство, за което Занони някога му беше загатнал. – Мисля че съм прав като предполагам, - рече той - че Вие и той принадлежите към братството на Розата и Кръста? – Мислите ли, – отговори Мейнур – че не е имало мистици, а и величествени сдружения на хора, които са се стремили към същата цел със същите средства, преди още арабите от Дамаск, през 137 г. да въведат един пътешественик германец в онези тайни, които легнаха в основата на братството на Розенкройцерите? Приемам обаче, че Розенкройцерите образуваха общество, което наистина е произлязло от по-великата, по-ранна Школа. Те бяха по-мъдри от Алхимиците, но учителите им бяха по-мъдри от тях. – А от този по-ранен, първоначален Орден, колко още съществуват на Земята? – Занони и аз. – Само двама! И Вие твърдите, че имате силата да учите другите на онези тайни, с които може да се победи смъртта? – Вашият прадядо постигна тази тайна. Но той предпочете да умре, отколкото да надживее едничкото същество, което обичаше. Ние не притежаваме способности, чрез които да поставим смъртта вън от нашия собствен избор или от волята на Провидението. Тези стени могат да ме премажат както си стоя. Всичко, което ние твърдим, че можем да направим, е само това – да открием тайните на човешкото тяло, да проумеем защо тъканите се втвърдяват, а кръвта се съсирва. И да прилагаме постоянно известни предпазни средства против разрушителното действие на времето. Това не е Магия. Това е правилно разбраното Изкуство на Медицината… С една дума, знай, че от най-скромните и най-нищожни произведения на природата могат да се извлекат най-скъпоценните средства. – Но, – каза Глиндън – щом като тези големи тайни се притежават, защо се пазят така ревниво, а не се разпространяват? Не се ли различава по това фалшивата наука от истинската и неоспоримата – че последната разкрива на света процеса, по който е достигнала до своите открития, а първата се хвали, че постига чудни резултати, но отказва да изясни как? – Добре го казахте, ученико на логиката. Но я помислете малко. Да допуснем, че ние разкрием всичкото си знание на цялото човечество, еднакво го разкрием и на порочните и на добродетелните – какви ще бъдем ние, благодетели ли или злосторници? Представете си, че един тиранин, един разпътник, един зъл и покварен човек притежава тези страшни сили. Няма ли да бъде той демон, пуснат на воля по лицето на Земята? Да допуснем, че същата привилегия е дадена и на добрите. В какво състояние ще се намира обществото? Увлечено в една титаническа война – добрите във вечна отбрана, злите – вечно в атака. При днешното положение на Земята, принципът на злото е по-активен от принципа на доброто и следователно злото щеше да надделее. Именно поради тези причини, ние не само тържествено сме се задължили да даваме нашето знание единствено на онези, които няма да злоупотребят с него или да го опорочат, но сме избрали за каляване такива изпити, които пречистват страстите и издигат желанията. И самата природа ни контролира и подкрепя в това: защото тя поставя страшни пазачи и непреодолими прегради между амбициите на порока и небето на висшата наука. Това беше една малка част от многобройните разговори, които Мейнур водеше със своя ученик – разговори, които макар да изглеждаха отправени към разума, възпламеняваха повече въображението. Именно отричането на онези сили, които Природата – изследвана както подобава – не беше достатъчна да създаде, правеше вероятни наглед онези сили, за които Мейнур твърдеше, че природата може да ги даде на човека. Така течаха цели дни и седмици и душата на Глиндъна, свикнала лека-полека с този уединен и съзерцателен живот, забрави най-сетне суетата и измамите на външния свят. Една вечер той стоя до късно сам-самичък горе на крепостните стени да наблюдава звездите как една по една изгряваха през сумрака. Никога досега той не беше чувствал толкова силно могъщата сила на небето и земята върху човека. Колко много пружините на нашия умствен живот са под величавото влияние на природата! Като пациент, който бавно и постепенно започва да усеща върху себе си нарастващата сила на оня необятен вселенски магнетизъм, който създава живота на вселената и свързва атома с цялото. Едно чудно и неизразимо съзнание за сила, за нещо велико, което стои над тленната пепел, пробуди в него множество чувства – и смътни, и величествени едновременно – като нежното припомняне на един по-свят отминал живот. Един подтик, на който той не можа да устои, го накара да потърси Мейнур. Още на часа щеше да поиска да бъде посветен в тайната на онези светове, които лежаха отвъд нашия – той беше готов вече да диша един по-божествен въздух. Той влезе в крепостта и премина през тъмната, огряна от звездното сияние галерия, която водеше към покоите на Мейнур. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|