Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ТретаСтаитe, които обитаваше Мейнур, се състояха от две горници, които се съединяваха помежду си, и от една трета, в която той спеше. Тези стаи бяха разположени в огромната четвъртита кула, която се издига над тъмна, обраснала с храсти пропаст. Първата стая, в която Глиндон влезе, беше празна. Той я прекоси с безшумни стъпки и отвори вратата, която водеше до по-вътрешната. Той се стъписа на прага, обхванат от силната миризма, която изпълняше стаята: нещо като пара по-скоро сгъстяваше въздуха, отколкото да го замъглява, защото тази пара не беше тъмна, а приличаше на снежнобял облак, който бавно се движеше и тежко се вълнуваше вълна след вълна, с голяма правилност в пространството. Смъртен студ вледени сърцето на англичанина и кръвта му се смръзна. Той се спря като вкаменен. И понеже погледът му неволно се опитваше да проникне през парата, му се стори (защото не беше убеден дали това не е плод на неговото въображение), че вижда смътни, призрачни гигантски форми, плуващи сред парата… Но преди още Глиндън да си поеме дъх в тая атмосфера – защото животът му сякаш беше спрял или беше в някакъв ужасен транс – той усети, че някой го улови за ръката и го изведе от тази стая във външната. Той чу как вратата се затвори, кръвта му отново потече във вените и той видя до себе си Мейнур. Изведнъж силни конвулсии обхванаха цялото му тяло и той падна на пода в несвяст. Когато се съвзе, се видя на открито, на един груб балкон от камъни, който се подаваше навън от стаята. Звездите ясно сияеха над тъмната пропаст, която се спускаше надолу, и спокойно осветяваха лицето на мъдреца, който стоеше до него със скръстени ръце. – Млади човече, – каза Мейнур – разбери по онова, което току-що преживя, колко е опасно да се търси знание, преди човек да е готов да го приеме! Още един миг да бяхте прекарали във въздуха на тази стая и щяхте да бъдете труп. – Но от какво естество е било знанието, което Вие, смъртен човек някога, както съм и аз сега, сте могли да търсите безопасно в тая ледена атмосфера, така смъртоносна за мен? Мейнур, – продължи Глиндън и бурното желание, изострено от преживяната опасност – го направи още по-дързък – аз вече съм готов за първите стъпки. Аз идвам при Вас, както е отивал в старо време ученикът при Йерофанта и искам да получа посвещение. Мейнур допря ръката си до сърцето на младия човек – то туптеше силно, правилно и смело. Той го погледна с израз почти на възхищение на безстрастното си и сурово лице и промълви, като че ли на себе си – „Бездруго, при толкова много смелост, аз мога да очаквам, че съм намерил най-после един истински ученик.“ И като заговори високо, добави: „Така да бъде. Първото посвещение на човека се състои в екстаза. Със сънищата започва всяко човешко знание. В сънищата се прехвърля през безпределното пространство първия крехък мост между душа и душа – между този свят и отвъдния! Гледай съсредоточено в оная звезда! Глиндън се покори и Мейнур се оттегли в стаята. След малко от нея започна бавно да излиза пара, по-бледа и с по-нежен аромат от онази, която преди малко бе въздействала толкова фатално върху тялото му. Тази пара, точно обратното, виейки се около него в тънки спирали, които се стапяха във въздуха, издаваше едно освежително и здраво благоухание. Той втренчи поглед в звездата и тя лека-полека като че ли задържа и овладя неговия поглед. Скоро почувства отпадналост на тялото, но без да се предаде неговото съзнание, както му се струваше, и докато тя пълзеше по него и го обхващаше, той усети някаква ефирна и огнена есенция да му оросява слепите очи. В същия миг леки тръпки раздвижиха крайниците му и преминаха през неговите жили. Отпадналостта се увеличаваше, той продължаваше да се взира втренчено в звездата – нейната светла сфера като че ли започна да се разширява и разстила. Лека-полека светлината ѝ стана по-нежна и по-ясна, тя се разля нашир и надлъж, разпръсна се в цялото пространство, сякаш го погълна. Накрая, потопен в сребристо-светла атмосфера, той почувства като че ли нещо се счупи в неговия мозък – сякаш някаква яка верига се строши. В същия миг едно чувство на небесна волност, на неизказана наслада, на освобождение от тялото, на някаква птича лекота, като че ли го понесе в пространството: – Кого на Земята искаш да видиш сега? – прошепна гласът на Мейнур. – Виола и Занони! – отговори Глиндън в сърцето си. Но той почувства, че устните му не се движеха. Изведнъж при тая мисъл – през пространството, в което до тогава не можеше да се различи нищо друго, освен една мека, прозрачна светлина – се занизаха една по друга редица фантастични гледки. Дървета, планини, градове, морета се плъзгаха едни след други, като смените на някаква фантасмагория. Когато потокът от гледки спря, той видя една пещера, която се намираше на склона на морския бряг – митрови и портокалови дръвчета красяха крайбрежните височини. На едно възвишение на известно разстояние сияеха белите, но вече грохнали останки на никаква разрушена езическа сграда. Месецът, осветяващ всичко наоколо, къпеше с кротката си светлина две фигури, седнали пред пещерата. Под краката им се къдреха сините води и на Глиндън му се стори, че чува техния ромон. Той позна и двете фигури. Занони беше седнал на един камък. Виола, полулегнала до него, го гледаше в лицето, което беше приведено над нея, а по лицето ѝ се четеше изразът на онова пълно щастие, което принадлежи на Любовта. – Искаш ли да ги чуеш да говорят? – прошепна Мейнур. И пак, без да издаде звук, Глиндън отговори вътрешно: „Да.“ – Тогава гласовете им дойдоха до слуха му, но в такива тонове, които му се виждаха странни – тъй смекчени бяха те и звучаха тъй далечно, че сякаш наподобяваха ония гласове, които светите мъже чуват във своите видения от някоя далечна сфера. – Как така, – попита Виола – можеш да намираш удоволствие в това да изслушваш невежите? – Затова, защото сърцето никога не е невежо. Защото тайните на чувствата са пълни с чудеса, както и тези на интелекта. Както ти понякога не можеш да разбереш езика на моите мисли, така и аз понякога чувам да звучат чудни загадки в езика на твоите чувства. – Ах, не говори така! – каза Виола, като обви нежно ръка около шията му. И под тая небесна светлина лицето ѝ изглеждаше още по-хубаво поради руменината. Защото загадките са само общ език на любовта, и любовта трябва да ги разреши. Преди да те познавам, преди да заживея с тебе, преди да се науча да бдя над стъпките ти, когато те нямаше, а дори и в отсъствието ти, да те виждам навсякъде, аз не подозирах колко е силна и всепроникваща връзката между природата и човешката душа! И все пак, – продължи тя – сега съм уверена в това, в което най-напред вярвах: че чувствата, които ме привлякоха към теб от начало, не бяха чувства на любов. Знам това, защото сравнявам сегашното с миналото – тогава то беше някакво чувство, което идваше от ума или от духа! Аз не бих могла да те слушам сега да казваш: „Виола, бъди щастлива с друг!“ – А и аз не бих могъл да ти го кажа сега! Ах, Виола, никога не се уморявай да ме уверяваш, че си щастлива! – Щастлива, доколкото ти си щастлив. Но понякога, Занони, ти си толкова тъжен! – Защото човешкият живот е толкова кратък. Затова, защото ние ще трябва да се разделим най-накрая. Защото тази луна ще продължава да свети и когато славеят, който пее на нейната светлина, го няма вече! Не след дълго тези очи ще помръкнат, хубостта ти ще посърне и тия къдрици, които аз милвам сега, ще побелеят и ще изгубят прелестта си. – Ах, колко си жесток! – засегна се Виола. – Аз никога няма да забележа следите на старостта у теб! Но нали ще остареем заедно и двамата, нали очите ни ще свикнат лека-полека с промяната, която сърцето няма да иска да сподели! Занони въздъхна. Той се обърна настрана и сякаш влезе в себе си. Вниманието на Глиндън се изостри още повече. – Но и така да беше – промълви Занони и, като впери поглед във Виола, каза полуусмихнато – не любопитстваш ли да узнаеш нещо повече за твоя възлюбен, когото ти някога смяташе за оръдие на дявола? – Не. Всичко, което човек иска да узнае за възлюбения си, аз го знам – това, че ти ме обичаш! – Аз съм ти казвал, че моят живот не е като на другите хора. Не би ли желала да го споделиш? – Аз го споделям вече! – Но ако е възможно да останеш винаги така млада и красива…? – Ние ще бъдем такива, когато напуснем света! Занони млъкна за няколко минути и каза: – Можеш ли да си припомниш ония светли, ефирни блянове от времето, когато си въобразяваше, че си предопределена за по-необикновена съдба, не като на другите рожби на земята! – Занони, аз намерих тази съдба. – А не се ли страхуваш от бъдещето? – Бъдещето! Аз го забравям! За мен и миналото, и сегашното, и бъдещето са в твоята усмивка. Ах, Занони, не си играй с безумните мечти на моята младост: аз станах по-добра и по-скромна, откакто присъствието ти разпръсна мъглата около мен. Бъдещето! Е добре, когато се появи причина да се страхувам от него, аз ще обърна поглед нагоре към небето и ще си спомня кой ръководи нашите съдбини! Когато тя повдигна поглед, един тъмен облак внезапно хвърли сянка над тях. Той обгърна портокаловите дървета, лазурното море, морските пясъци. Последните образи, които той забули от очарованите очи на Глиндън, бяха фигурите на Виола и Занони. Лицето на единия беше възхитено, ведро и лъчезарно. Лицето на другия – тъмно, замислено и по-строго от обикновено в меланхоличната си хубост и дълбоко спокойствие. – Събуди се – каза Мейнур – твоят изпит започва… Но умът ти трябва първо да се упражни и да се кали. Иди си в стаята и си легни. Пости строго. Не чети книги. Размишлявай, въобразявай си, бленувай, самозалъгвай се дори ако искаш. Мисълта най-накрая ще оформи собственият си хаос. Преди полунощ ела пак да ме потърсиш! Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|