Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ОсмаНа един от островите, чиято история безсмъртната литература и слава на Атина все още обличат с печален интерес, и на който Природата все още придава великолепие и в гледките, и в климата, еднакво лъчезарни както за свободния, така и за роба – бил той йониец, венецианец, гал, турчин или вечно неспокойния британец, Занони установи своя брачен дом. Там въздухът носи благоуханията на далечните равнини, които се стелят далеч зад синята морска шир. Гледан от един от неговите зелени хълмове, островът, който той бе избрал, изглеждаше като красива градина. Кулите на неговата столица блестяха сред лимонени и портокалови гори. Лози и маслинови гори покриваха навред долините и се простираха по склоновете на хълмовете, а вилите, фермите и колибите бяха покрити с разкошни бродерии от тъмнозелени листа и пурпурни плодове. Защото тук щедрата красота като че ли оправдаваше красивите суеверия на една религия, която, твърде влюбена в земята, предпочиташе по-скоро да принизи боговете до човешки образи, отколкото да възвиси човека до Олимп, който не е тъй съблазнителен и не предлага толкова наслади. И днес още се усмихва той приветливо на рибарите, които разлюляват стари танци по крайбрежните пясъци, и на момите, които под сянката на дървото, хвърлящо сянка над тяхната мирна колиба, украсяват от древността разкошната си коса с някое сребърно украшение… В страните, където Афродита се роди от морските вълни, обкръжена от Годишните Времена, уловени ръка за ръка и застанали на брега, за да я посрещнат и приветстват, Природата може да задоволи всичко. Островът, който Занони избра, беше един от най-красивите в туй божествено море. Неговото жилище, което се намираше на известно разстояние от града, но близо до един от заливите на брега, принадлежеше на един венецианец. И макар че беше малко, притежаваше такова изящество, каквото жителите на острова никога не биха се погрижили да сътворят. В морето, на видно място, беше спуснал котва неговият кораб. Неговите индуси, както и преди, изпълняваха с безмълвна важност службата си на домашна прислуга. Надали можеше да има по-красив кът и по-сигурна самота. За тайното знание на Занони, за невинното неведение на Виола шумният и блестящ свят бяха еднакво безразлични. Любящото небе и хубавата земя са достатъчни другари за Мъдростта и Неведението, докато те обичат! Макар че, на пръв поглед нямаше нищо в заниманията на Занони, което да го издава като адепт на окултните науки, навиците му бяха на човек, който си спомня или размишлява. Той обичаше да върви сам, най-вече в ранни зори или през нощта при ясна месечина (особено когато тя се пълнеше) цели мили надалеч из богатите околности на острова, да бере билки и треви, които той съхраняваше с ревнива грижа. Понякога, посред нощ, Виола се събуждаше – сякаш някакъв инстинкт ѝ подсказваше, че той не е до нея – и, като протегнеше ръце, наистина откриваше, че инстинктът ѝ не я беше излъгал. Но тя скоро разбра, че той не иска да говори за странните си навици. И макар че понякога някакъв студен трепет, предчувствие или подозрение преминаваха през нея, тя се въздържаше да го пита. Но неговите излети не винаги бяха самотни. Често, когато морето беше тихо като езерото, заобиколено от безплодната пустош на отсрещния бряг на Кефалония, който беше абсолютна противоположност на усмихнатите брегове, на които те живееха, Виола и той прекарваха по цели дни в бавно плаване около бреговете или пък посещаваха съседните острови. Всеки кът на гръцката земя, тази „красива приказна страна", му се струваше познат. И когато той говореше за миналото и за неговите хубави традиции, учеше Виола да обича племето, от което беше произлязла поезията и философията на света. И колкото по-добре го опознаваше, тя откриваше у него все повече и повече неща, които увеличаваха очарованието, което бе овладяло Виола още от начало. Любовта му към нея беше така нежна, така внимателна, и имаше онова хубаво и трайно качество, че изглеждаше по-скоро признателна за щастието, че обича, отколкото горда заради щастието, което даваше. Обикновено той беше тих и любезен към онези, които го доближаваха, дори до апатия. Никога сърдита дума не излизаше от устата му, нито сърдит поглед от очите му. Веднъж те бяха изложени на едно премеждие, което беше често срещано по тези полудиви по онова време краища. Дружина пирати, които върлуваха по съседните брегове, бяха научили за пристигането на чужденците, а моряците на Занони бяха раздрънкали за богатството на своя господар. Една нощ, след като Виола се бе оттеглила за сън, тя се събуди от слаб шум долу. Занони го нямаше до нея. Тя се вслуша разтревожена. Стон ли някакъв достигна до слуха ѝ? Тя стана и отиде към вратата. Всичко беше тихо. Нечии стъпки тихо се приближаваха и Занони влезе, спокоен както винаги, като че ли неподозиращ нейната тревога. На сутринта трима мъже бяха намерени мъртви пред прага на главния вход, чиято врата беше отворена със сила. Околните съседи познаха най-кръвожадните и страшни разбойници от крайбрежието – хора, опетнени с хиляди убийства, които никога до тогава не бяха претърпели несполука в нападенията, към които ги бе подтикнала тяхната ненаситна жажда за грабеж. Стъпките на няколко други бяха оставили следи по пясъка на брега. Изглеждаше, че съучастниците бяха избягали след смъртта на своите главатари. Но когато венецианският върховен управител на острова дойде да разследва, остана с впечатлението, че начинът, по който разбойниците бяха загинали, беше една необяснима загадка. Занони не излезе от стаите, в които той обикновено правеше своите химически изследвания. Нито един от слугите не беше смутен в съня си. Никакви белези на човешко насилие не се виждаха по труповете на умрелите. Те бяха загинали без да оставят никакъв знак. От този момент нататък домът на Занони и не само той, а и цялата околност, стана светиня. Съседните села, зарадвани че бяха освободени от тази напаст, гледаха на чужденеца като на човек, когото св. Богородица беше взела под особена закрила. И наистина пъргавите гърци от околността, които се лесно възбуждаха от всяко външно впечатление и които бяха поразени от странната и величава красота на тоя човек, познаващ родния им език като истински грък и чийто глас често ги утешаваше в техните скърби, а ръката му никога не се затваряше за нуждите им, дълго време след като той напусна техните брегове, си спомняха с благодарност за него и още сочат високия явор, под който често го виждаха да седи – сам и замислен в горещините по обед. Но Занони посещаваше и места по-малко видими от сянката на явора. Често през нощта, ако не друг, поне луната го виждаше да излиза от миртите, покриващи околните хълмове, сред които бликат цели извори възпламенителни вещества, чието лечебно въздействие върху органичния свят съвременната наука може би дори и не подозира. Но най-често той прекарваше времето си в една пещера, която се намираше в най-самотната част на залива, където сталактитите изглеждаха като наредени от нечия изкусна ръка и бяха свързвани от суеверните селяни с многобройните и почти непрекъснати земетръси, на които острова е постоянно подложен. Но каквито и да бяха помислите, които го подтикваха към тия скитания и го караха да посещава тези места, те винаги бяха или свързани, или поне подчинени на едно едничко върховно и мощно желание, което с всеки един ден, прекаран в приятното присъствие на Виола, все повече и повече се затвърждаваше и усилваше. Сцената, на която Глиндън беше свидетел през време на своя транс, беше съвсем истинска. И скоро след тая нощ Виола смътно долови, че някакво непознато влияние се опитва да се вмъкне в щастливия ѝ живот. Видения, неясни и красиви, като онези, които тя бе имала по-рано, само че по-постоянни и по-поразителни, започнаха да я посещават денем и нощем, когато Занони го нямаше. В негово присъствие обаче те избледняваха и ѝ се струваха по-нехубави от самото му присъствие. Занони жадно и подробно я разпитваше за нейните видения, но изглеждаше, че отговорите ѝ не го задоволяваха и като че ли го смущаваха. – Не ми говори – каза той един ден – за тези несвързани образи, за върволиците звездни форми, които се редят като в танц или за онези нежни мелодии, които ти се струват като музика и език на далечните сфери. Не ти ли се е явявал един образ по-отчетлив и по-красив от другите – не си ли чула нечий глас, който да ти говори или да изглежда, че говори на твоя собствен език, и да ти нашепва за странни тайни и величествено познание? – Не. Всичко е объркано в тез видения – и нощем, и денем. И когато – при звука на твоите стъпки – аз се връщам в себе си, моята памет не задържа нищо, освен едно смътно чувство на щастие. Колко е различно то, колко е студено в сравнение с чара да се унасям в твоята усмивка и да се вслушвам в гласа ти, когато ми казва: „Аз те обичам!“ – А как така видения, които не бяха толкова красиви, неотдавна ти се струваха толкова очарователни? Защо тогава те будеха твоето въображение и изпълваха сърцето ти? Някога ти копнееше по един приказен свят, а сега изглеждаш така доволна от обикновения живот! – Не ти ли обясних това преди? Нима е обикновен живот да обичаш и да живееш с този, когото обичаш? Аз получих истинския приказен свят! Не ми говори за друг! Така ги заварваше нощта край Самотния бряг. И Занони – изтръгнат от възвишените си замисли и приведен над нежното лице на Виола – забравяше, че в Хармоничния Безкрай, който ги обкръжаваше, имаше и други светове, освен човешкото сърце. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|