Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ПетаЗа известен период ученикът на Мейнур беше погълнат в работа, която изискваше изключително внимание и най-тънки и подробни изчисления. Най-удивителни и разнообразни резултати възнаграждаваха труда му и подхранваха неговия интерес. Тези занятия не се ограничаваха само в химически открития, при които се случваха големи чудеса в организацията на физичния живот чрез екскременти с животворящата сила на Топлината. Мейнур твърдеше, че е намерил една връзка между всички интелигентни същества в наличността на един всепроникващ, но невидим флуид, подобен на електричеството, различаващ се обаче по действие от всички познати операции с тоя тайнствен агент – един флуид, който свързваше мислите една с друга с бързината и точността на съвременния телеграф. При това, влиянието на тоя флуид се разпростираше според Мейнур до най-далечното минало, т.е навсякъде и винаги, когато човек е мислил. По такъв начин, ако това учение е вярно, всяко човешко знание става достъпно за човека, благодарение на тази среда, която свързва мозъка на отделните изследователи с всички най-отдалечени и най-загадъчни области в света на идеите. Глиндън с изненада откри, че Мейнур беше вещ в онези отвлечени тайни, които Питагорейците свързваха с окултната наука за числата... (на това място ръкописът е повреден) Но той забеляза, че Мейнур запазваше за себе си тайната на крайния кратък процес при всеки експеримент, чрез който ставаше чудото, и отказваше да го съобщи. Отговорът, който той получи на забележките си по този въпрос, беше по-скоро строг отколкото задоволителен. – Мислиш ли – каза Мейнур – че аз ще дам на един ученик, чиито качества още не са доказани, сили, които могат да променят целия социалния строй? Тези тайни се поверяват само на оня ученик, в когото неговият учител има абсолютно доверие. Търпение! Работата е велик очистител на ума. Лека-полека ще ти се откриват тайните, когато умът ти стане по-зрял, за да ги възприеме. Най-накрая Мейнур заяви, че е доволен от напредъка на ученика си. – Идва часът – каза той – когато ти ще можеш да преминеш голямата, но ефирна преграда; когато ще можеш да се срещнеш лице с лице със страшния Пазач на Прага. Продължавай да работиш, превъзмогвай нетърпението си да постигнеш резултати преди да изследваш причините им. Аз ще те оставя за един месец. Ако в края на този период, когато пак ще се върна, задачите, които ти са дадени за решаване, са решени, а умът ти е подготвен чрез съзерцание и строга мисъл за изпита, обещавам ти, че той ще започне. Само за едно те предупреждавам – считай го като безусловна заповед: не влизай в тази стая! (Те стояха в онази стая, където главно бяха правени техните експерименти и в която Глиндън, през оная нощ, когато беше потърсил мъдреца в неговото уединение, за малко не стана жертва на своето натрапничество) – Не влизай в тази стая до завръщането ми. Или поне, ако ти потрябват някои материали, необходими за твоята работа, и се осмелиш да влезеш тук, не пали нафтата в тези съдове и не отваряй стъклениците, които стоят на ония лавици. Аз ти оставям за пазиш ключа от стаята, за да изпитам твоето въздържание и самоконтрол. Млади човече, дори само това изкушение е вече част от твоят изпит! Мейнур връчи ключа в ръката му и напусна замъка преди залез слънце. Глиндън прекара няколко дни, погълнат в занимания, които поставиха в крайно напрежение всички способности на неговия интелект. Дори най-малкият успех зависеше дотолкова от абстрахирането на ума и от точността на изчисленията, че едва ли имаше място за друга мисъл освен тази, която се отнасяше до работата. Без съмнение това постоянно напрежение на способностите в занимания, които изглеждаше че не се отнасят пряко до поставената цел, беше нарочно предвидено от Мейнур. Така и изучаването на елементрната математика например не е от особена полза при решаване на задачите, нито е нужно в практиката, но помага да упражни ума в разбирането и анализа на общите истини. За по-малко от половината време, което Мейнур бе определил за своето отсъствие, всичката работа, която мъдрецът беше дал на своя ученик, беше завършена. И неговият ум, освободен най-после от сухите и механически занимания, пак се отдаде на смътни догадки и безспирни мечти. Любопитната му и буйна натура се почувства възбудена от забраната на Мейнур и той често хвърляше поглед с тревожно и дръзко любопитство върху ключа от забранената стая. Той започна да се гневи на това изпитване на постоянството му, което му се струваше суетно и детинско… Как можеха стените на някаква си стая, сред които той често и сигурно си е вършил работата, изведнъж да се превърнат в жива опасност? Ако в тази стая обитават някакви същества, те ще са ония илюзорни форми, които сам Мейнур го научи да презира. Някакъв си призрачен лъв – създание на химията! Пфу! Той изгуби наполовина благоговението си към Мейнур, когато помисли, че мъдрецът си служеше с някакви хитри уловки, за да върже неговия интелект, който той сам беше пробудил и просветил! Все пак той се съпротивляваше на своето любопитство и гордост, и за да се измъкне от тяхната власт, предприемаше дълги излети сред планините или долините, които заобикаляха замъка, като се стараеше чрез телесна умора и изтощение да усмири неспокойния си ум. Един ден, когато излизаше от една тъмна клисура, той се натъкна на една от ония италиански сцени на селско празнуване и веселба, в които като че ли оживяваше класическата древност. Това беше празник, отчасти земеделски, отчасти религиозен, който селяните от тоя край празнуваха всяка година. Събрани на края на селото, оживените тълпи, които току що се бяха завърнали от шествие до съседния параклис, се разпръснаха на групи: старите – за да опитат гроздето от новия гроздобер, а младите – да играят хоро. Всички искаха да се повеселят. Тази неочаквана гледка на безгранична радост и безгрижно неведение, която беше рязка противоположност на интензивните занимания и горещия копнеж за мъдрост, които от много време изпълваха живота на Глиндън и горяха в сърцето му, му му въздейства силно. Докато стоеше и ги гледаше от далеч, младият човек почувства още веднъж, че беше млад! Споменът за всичко, което беше готов да пожертва, заговори в него като острия глас на съвестта. Трепетните фигури на момите с пъстрите им премени, кръшният им и весел смях, който звънеше в прохладният и тих въздух на есенния ден, възвърна в сърцето му или по-скоро за чувствата му, образите на миналите дни, „златните идилични часове“, когато да се живее е само вкусване и наслада. Той се приближаваше все повече и повече до сборището, кога изведнъж една шумна дружина го наобиколи и Маестро Паоло, като го потупа приятелски по рамото, възкликна най-сърдечно: – Добре дошли, Ваше Превъзходителство, радвам се, че Ви виждаме сред нас! Глиндън щеше да отговори на поздрава му, но очите му се спряха върху лицето на една мома, която се беше облегнала на Паоловата ръка и която беше толкова хубава и привлекателна, че той почувства как се изчервява, а сърцето му силно затуптя, когато срещна погледа ѝ. Очите ѝ блестяха с лукаво и дръзко веселие, зад полуотворените ѝ устни се белеха зъбите ѝ, ситни като бисери, и сякаш изгубила търпение, че нейният другар се е спрял за миг сред вихъра на танца, малкото ѝ краче удряше по земята под такта на песента, която тананикаше. Като видя какво впечатление направи момата на младия чужденец, Паоло се разсмя: – Не искате ли да потанцувате, ваше Превъзходи-телство? Елате, оставете настрана вашето големство и се повеселете като нас, грешниците. Вижте нашата гиздава Филида как гори от желание да си намери партньор за танца. Съжалете я. Филида се нацупи при тия думи. И като си изтръгна ръката от Паоловата, тя бързо се обърна, но хвърли през рамото си поглед – хем нехаен, хем насърчителен. Глиндън почти неволно тръгна след нея и ѝ заговори. Да, той ѝ заговори! Тя наведе поглед надолу и се усмихна. Паоло ги остави сами и се отдалечи с безразличен вид. Филида и тя заговори, и погледна ученолюбивия чужденец с поглед, в който се четеше мълчалива покана. Той кимна с глава: Филида се засмя. Тя посочи един планинец, който весело крачеше към нея. Защо Глиндън почувства ревност? Защо, когато тя пак заговори, той вече не поклати глава? Той ѝ подаде ръка. Филида се изчерви и я пое с кокетност. Възможно ли е? Те се втурват в шумния вихър на танцуващите. Ха, ха! Не е ли това по-добро отколкото да дестилира човек бурени и да се мъчи с Питагоровите числа? Как леко подскача Филида! Как се огъва стройната ѝ снага в ръката ти, която я е обвила! Тара-ра-тара, тата-ра, рара-ра! Що за дявол се крие в този ритъм и кара кръвта да кипи като живак в жилите? Имало ли е някога очи като Филидините? В тях няма нищо от студената светлина на звездите. Но как пръскат искри и как ти се усмихват те? И тая розова, полуотворена уста, която тъй пести думите си, когато отговаря на ласкателствата, като че ли думите са само загуба на време, а целувките – техният истински език! О, ученико на Мейнур! О, бъдещ розенкройцере, платоник, маг – не знам, но срам ме е зарад теб! Къде отидоха, в името на Авероес, на Бурри, Агрипа и Хермес, твоите строги съзерцания? Затова ли се отказа от Виола? Струва ми се, че и помен не е останал в паметта ти от еликсира и кабалата. Пази се! Какво мислите да правите, господине! Защо стискате тая малка ръка, уловила Вашата? Защо тара-рара, тара-ра, тара-рара-ра! Откъснете поглед от тези тънки, стройни бедра и тоя пурпурен корсаж! Тара-рара-ра! Ето ги пак! Сега те си почиват под големите дървета. Буйният танц свърши и се отдели надалеч от тях. Чуват ли те – или не чуват може би – смеха който се носи отдалеч? Те виждат – или ако имаха очи да гледат, щяха да видят – двойка след двойка да минават край тях, с любовни думи на уста и любовни погледи. Но хващам се на бас, че седейки под дървото, докато кръглото слънце залязва зад планините, те не виждат, нито чуват нищо друго, освен себе си! – Ей сеньоре! Харесва ли Ви Вашата дама? Елате и се присъединете към нашия пир, защо се чудите? След виното се танцува по-весело. Кръглото слънце залязва. Изгрява есенна луна. Тара, тара, рарара, рарара. тарара-ра! Пак танци! Танц ли е това или някакво още по-весело, по-шумно, по-буйно движение? Как блестят и трепкат в нощния мрак тези летящи фигури! Каква бъркотия – и какъв ред! Охо, това е Тарантела. Маестро Паоло я играе юнашки! Дяволе, що за бяс! Тарантелата ги подпали всичките. Танц или смърт – то е хала. Хо, хо! Още вино! Бесовското сборище в Беневенто е игра пред това! От облак на облак броди луната – ту огрее, ту се губи. Мрак, когато момата се изчервява, светлина – когато се усмихва. Филида, ти си магьосница! Лека нощ, красавице! Ще се видим ли пак? Ах, момко – каза един грохнал осемдесетгодишен старец с угаснал поглед, като се подпря на своя бастун –порадвайте се на младините си. О, и аз някога си имах една Филида. Аз бях по-хубав от Вас тогава! Ех, ако можеше да бъдем вечно млади! – Вечно млади! – Глиндън потръпна, когато отмести поглед от свежото хубаво лице на момата и погледна тези угаснали очи, жълтата набръчкана кожа и треперещото тяло на стареца. – Ха, ха – каза грохналият старец, като се дотътри до него със злобен смях. – И аз някога бях млад! Дайте ми някоя и друга пара да пийна една чашка ракия! Тара, papa, тара, papa-pa! Ей, танцуваща младост… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|