Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Седма„Виждаш ли пазач да стои на прага? Какво пази той?“ из „Енеида“, Вергилий Дълбока нощ е. Всичко почива в стария замък – всичко е бездиханно под меланхоличното небе. Сега е времето. Мейнур, със своята сурова мъдрост, Мейнур – врагът на любовта, чийто поглед ще прочете в сърцето ти и ще ти откаже обещаните тайни, защото лъчезарното лице на Филида смущава безжизнената сянка, която той нарича мир. Мейнур пристига утре. Възползвай се от нощта! Пренебрегни страха! Сега или никога! Смели младежо – смел въпреки всичките ти заблуди – със спокойно сърце ръката ти пак отваря забранената врата! Той сложи лампата си на масата до книгата, която още стоеше отворена. Той я прелисти, но не можа да разчете непознатия шифър, докато стигна до следния пасаж: „Когато по такъв начин ученикът е въведен и подготвен, нека отвори прозореца, да запали лампата и да измие слепите си очи с елексира. Трябва обаче да внимава кога пие лепкавата и огнена течност. Да я вкуси, преди тялото му да свикне постепенно телото с екстатичното питие посредством дълбоки вдишвания, означава да познае не живота, а смъртта.“ Той не можа да разчете по-нататък указанията: шифърът пак се сменяше. Глиндън сериозно и внимателно огледа стаята. Лунната светлина тихо влезе през прозореца, щом той го отвори, и – осветявайки пода и стените – тя като че ли внушаваше присъствието на някаква невидима и зловеща сила. Той нареди мистичните лампи – девет на брой – около центъра на стаята – и ги запали една по една. Един пламък със сребристо-лазурни оттенъци лумна от тях и освети стаята с тихо и все пак твърде ослепително сияние. Скоро светлината стана по-мека и по-мъглява, като тънък сив облак, подобен на мъгла, тя лека-полека се разстла из стаята. Студени тръпки пронизаха сърцето на англичанина и бързо се разнесоха по него като смъртен студ. Инстинктивно схванал опасността, той се довлече, макар и трудно – защото краката му сякаш се бяха вцепенили и тежаха като камък – до лавицата, където бяха наредени кристалните стъкленици. Той бързо вдъхна еликсира и си намокри слепите очи с искрящата течност. Същото чувство на сила и младост, и радост, и лекота, която бе усетил сутринта, замести мигновено смъртното вцепенение, което преди малко беше обхванало самия живец на неговия живот. Той застана със скръстени на гърдите ръце и гордо се изправи, чакайки да види какво ще стане. Парата беше станала гъста като снежен облак. Лампите я пронизваха като звезди. И той ясно видя някои форми, наподобяващи донякъде очертанията на човешки фигури, които се носеха бавно и с правилно движение през облака. Те изглеждаха безплътни. Телата им бяха прозрачни и сгърчени или изтегнати като пръстените на змия. Докато те се движеха в тържествен ред, той чу един тих, но музикален звук, като песен на неизразимо спокойна радост. Нито едно от тези привидения не му обърна внимание. Силният му копнеж да ги заговори, да бъде между тях, да направи едно от техните движения на ефирно щастие – защото такива му се струваха те – го накара да протегне ръце и да се помъчи да извика, но само един непонятен шепот мина по устните му. А движението и музиката продължаваха по същия начин, сякаш нямаше жива душа. Те бавно изписваха кръг в стаята, извисяваха се и в същия тържествен ред и един по един излитаха през прозореца и изчезваха в лунната светлина. После, както ги следваше с поглед, прозорецът се помрачи от някакъв предмет, който не можеше да се различи на пръв поглед, но който беше достатъчен, за да превърне по най-тайнствен начин насладата, която беше изпитал преди, в неописуем ужас. Лека-полека, тоя предмет се оформи пред погледа му. Той приличаше на човешка глава, покрита с тъмно було, през което ropяxa с тъмен, демоничен огън две очи, които го смразиха до мозъка на костите. Нищо, освен лицето, не можеше да се различи. Нищо освен тия неумолими очи. Но ужасът, който още от самото начало изглеждаше отвъд човешките сили, се увеличи хилядократно, когато след малко привидението бавно се вмъкна в стаята. Когато се приближаваше, парите отстъпваха пред него. Светлитe лампи замъждукаха и пламъкът им неспокойно затрепери, като че ли облъхнат от диханието на неговото присъствие. Фигурата му беше забулена като лицето, но очертанията ѝ наподобяваха на жена. Но то не се движеше така, както се движат духовете, които приемат образа на живите. То изглеждаше по-скоро че пълзи като някое огромно, безформено влечуго. Като се спря, то най-накрая се сви до масата, на която стоеше мистичната книга, и пак впери поглед през полупрозрачното си було към дръзкия момък, който го беше призовал неволно. Дори и най-причудливата фантазия на някогашните монаси или художници от северните страни, не би могла да придаде на лицето на един дявол или нечестив дух този образ на смъртоносна злоба, с която говореха на изтръпналия от страх човек очите на призрака. Всичко останало в него беше тъмно, покрито, забулено и ларвоподобно. Но този така силен, пъклено-пламтящ, и все пак толкова жив поглед, имаше в себе си нещо почти човешко в своята страстна омраза и подигравателен вид – нещо което даваwе възможност да се види, че призрачният Ужас не беше само дух, а беше достатъчно веществен – поне дотолкова, че да го направи по-смъртен и по-страшен враг за една материална форма. Като в агония Глиндън беше вкопчил ръце в стената, косите му бяха настръхнали, очите изцъклени. И както все още гледаше тоя ужасяващ поглед, Призракът му заговори. И по-скоро душата му, отколкото ушите му, разбираха думите, които той каза. – Ти влезе в необятните Предели. Аз съм Пазачът на Прага. Какво искаш от мене? Мълчиш? Страх ли те е от мен? Не съм ли аз твоята възлюбена? Не се ли отрече от радостите на твоя род заради мен? Би ли желал да бъдеш мъдър? Моя е мъдростта на безбройните епохи. Целуни ме, мой смъртен възлюбен. И ужасният Призрак припълзяваше все по-близо и по-близо до него. Той се сви до него и почувства диханието му! Със силен вик той падна в несвяст на земята и не знаеше какво стана с него, докато на другия ден по обед отвори очи и се намери на леглото си. Лъчезарното слънце пръскаше светлината си през прозореца, а до него стоеше Паоло, зает с излъскване на своята карабина, тананикайки някаква калабрийска любовна песен. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|