Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Единадесета„Но когато поискаха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали, не можаха да намерят пътя, който най-напред им беше посочен, а почнаха да се лутат по непознати пътеки.“ из „Царицата на феите“, Спенсър Посвещението се отлага – дните и нощите минават само в онези видения, с които доволното сърце храни безгрижната фантазия. Силфи и Феи, извинете ме, ако попитам дали тези видения не са по-красиви и по-приятни от вашите! Те стояха край залива и гледаха как слънцето залязваше в морето. Колко време живяха те на тоя остров? Има ли значение – може би месеци, може би години. Какво ни влиза в работата да пресмятаме това щастливо време? В съня, който трае един миг, понякога ни се струва, че са минали цели векове. Така трябва да измерваме и радостите, и скърбите – не по продължителността на съня, а по броя на преживяванията, които тоя сън включва в себе си. Слънцето бавно залязва. Въздухът е горещ и сух. Снажният кораб стои неподвижно в морето. Нито лист не трепва по дърветата на брега. Виола се доближи до Занони. Едно предчувствие, което тя не можеше да определи, караше сърцето ѝ да бие силно. Като го погледна, тя беше поразена от неговия израз. То беше неспокойно, разсеяно, тревожно. Тази тишина ме плаши – прошепна тя. Занони като че ли не я слушаше. Той промълви нещо на себе си, а очите му непрестанно се оглеждаха наоколо. Тя не знаеше защо, но този поглед, който сякаш проникваше в пространството, този глас, говорещ на чужд език, съживи смътно в нея предишните ѝ предразсъдъци. Тя стана по-страхлива в часа, в който разбра, че ще да стане майка. Странна криза в живота на една жена и в нейната любов! Нещо още неродено започва да дели сърцето ѝ с онзи, който преди малко е бил негов единствен владетел. – Погледни ме, Занони – каза тя и му стисна ръката. Той се обърна. – Ти си бледа, Виола, ръката ти трепери! – Да, чувствам сякаш някакъв враг е допълзял до нас. – И твоите чувства не те лъжат. Наистина врагът е дошъл. Аз го виждам през натежалия въздух. Чувам го през тишината: Призракът – Рушителят – Чумата. Виждаш ли как гъмжат листата от рояци насекоми, които се виждат само като се вгледаш? Те следват диханието на призрачния мор! Докато говореше, една птичка падна от клончето в краката на Виола. Тя запърха с крилца, обърна се за миг и умря. – О, Виола! – провикна се Занони пламенно, – това е смъртта. Не се ли страхуваш да не умреш? – Да те оставя? О, да! – А ако те науча как да избегнеш смъртта, ако мога да спра за твоята младост бързия бяг на времето, ако мога... Той изведнъж замълча, защото погледът на Виола изразяваше само ужас. Лицето и устните ѝ побледняха. – Не говори така, не гледай така – каза тя, като си спомни за него. – Ти ме плашиш. Ах, не говори така или ще започна да треперя. Не, не за мен, а за твоето дете. – Твоето дете! А ще отхвърлиш ли и за детето си тоя царствен дар? – Занони! Слънцето залезе пред очите ни, но за да изгрее пред погледа на други. Да изчезнеш от тоя свят означава да живееш в отвъдния. О възлюбени, о съпруже, – продължи тя с внезапен изблик на енергия – кажи ми, че искаше само да се пошегуваш, че ти се искаше само да си поиграеш с моята глупост! В чумата има по-малко ужас, отколкото в твоите думи. Челото на Занони се помрачи. Той я гледа няколко мига в мълчание и каза тихо, почти строго: – Какво знаеш за мен, което те кара да се съмняваш? – О, извини ме, извини! Нищо! – се провикна Виола, като се хвърли на гърдите му и избухна в плач. Той изпи с целувка сълзите от очите ѝ, но нищо не каза. – О, – каза тя с очарователна детска усмивка, – ако ми дадеш някакъв талисман против чумата, аз ще го взема от теб. – И тя протегна ръка към един малък, античен амулет, който той носеше на гърдите си. – Ти знаеш колко често той ме е карал да те ревнувам от твоето минало. Може би това е някакъв любовен дар, Занони? Но не, ти не обичаш дарителката колкото мене. Да ти открадна ли амулета? – Дете! – каза Занони нежно. – Онази, която сложи това нещо на врата ми, наистина го считаше за талисман, защото и тя беше суеверна като тебе. Но за мен това нещо е повече от магичен талисман, то е останка от едно скъпо минало, когато ония, които ме обичаха не се съмняваха в мен. Той изрече тези думи с такъв тъжен упрек, че те паднаха дълбоко в сърцето на Виола. Но тонът му прозвуча с особена тържественост, която смрази изблика на нейните чувства, когато той завърши с думите: – А това нещо, Виола, аз ще го пренеса някой ден може би от моите гърди на твоите. Да, когато ти ще ме разбереш по-добре, когато законите на нашия живот станат едни и същи. Той бавно тръгна. Те се завърнаха у дома си. Но страхът още живееше в сърцето на Виола, макар и да се опитваше да се отърве от него. Тя беше италианка и католичка с всичките суеверия на своята родина и вяра. Тя се скри в стаята си и взе да се моли пред една малка икона на Сан Дженаро, която свещеникът на тяхната енория ѝ беше дал още като дете и която я придружаваше навсякъде, където отидеше. По-рано тя мислеше, че ще ѝ бъде невъзможно да се отдели от нея. Но ако имаше някакъв талисман против чумата, нима тя се боеше от нея заради себе си? Следващата сутрин, като се събуди, Занони намери иконата на светията окачена на шията му заедно с амулета. – Сега вече няма да се страхуваш от чумата – каза Виола през сълзи и смях. И ако започнеш да ми говориш пак като снощи, светецът ще те порицае. Е, Занони, може ли да има наистина общуване по мисъл и дух, освен с равни? Морът избухна – островът трябваше да се напусне. Могъщи ясновидецо, ти нямаш силата да спасиш ония, които обичаш! Сбогом, брачен покрив, приятна почивка от грижите, сбогом! И други хубави страни може да ви приветстват и приемат, о възлюбени един за друг… Вейте тихо, благоприятни ветрове. Надувайте се весело, платна, далеч от земята, където смъртта дойде да изтръгне скиптъра на любовта! Бреговете се плъзгат един след друг. Нови брегове се откриват след зелените хълми и протокаловите гори на брачния остров. Отдалеч сияят сега на лунната светлина запазените още стълбове на един храм, когото атиняните бяха посветили на Мъдростта. И стоейки на кораба, който плава под полъха на свежия ветрец, жрецът на мъдростта, който бе надживял богинята на храма, промълви на себе си: – Мъдростта на вековете донесе ли ми по-щастливи часове, отколкото онези, които изживява овчарят, за когото няма друг свят, освен родното село, нито други стремежи, освен целувката и усмивката на домашното огнище? Луната равномерно огряваше развалините на храма на загиналата вяра, осветяваше хижата на живия селянин, върховете на вековната планина и мимолетната зеленина, която облича нейните склонове и лъчите ѝ сякаш отговаряха с усмивка на равнодушно презрение на онова същество, което може би беше видяло съграждането на храма и в своето загадъчно съществувание ще види може би и разрушаването на планината. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|