Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава Девета„Когато душата се извиси до същества, по-напреднали от нея, тогава тя напълно се отделя от подчинените същества и заменя живота си за друг един живот...“ Ямблик „Адон-Ай! Адон-Ай! Яви се, яви ce!“ И в самотната пещера, където някога са звучали оракулите на езическите богове, се появи между сенките на фантастичните канари една светла и гигантска колона, която излъчваше сияние и се сменяше всеки миг. Тя приличаше на блестящата, но мъглява пяна, която изхвърля нагоре някой водоскок в светлината на звездните нощи. Сиянието ѝ освети сталактитите, скалите, сводовете на пещерата и хвърляше блед и трептящ отблясък върху лицето на Занони. – Сине на Вечната Светлина! – рече заклинателят – Ти, до чиято неизразима мъдрост, стъпало след стъпало, раса след раса, аз се стремях сред широките Халдейски равнини; Ти, от Когото аз тъй щедро черпих неведнъж мъдрост, която само Вечността може да изчерпи; Ти, Който – тъждествен с мен дотолкова, доколкото позволяват това разнородните ни естества – си бил от векове насам мой близък и мой приятел – дай ми отговор и съвет сега! От стълба се появи едно Същество с невъобразимо великолепие. Лицето Му беше лице на юноша, но тържествено, като че ли носещо съзнанието на вечността и мира на мъдростта. Светлина, подобна на сиянието на звездите, струеше през прозрачните Му вени. Ръцете и краката Mу също бяха от светлина. Светлината изпускаше непрекъснати отблясъци, които сякаш извираха от вълните на Неговата лъчезарна коса. С ръце, скръстени на гърдите, То застана на няколко крачки от Занони и тихият му глас кротко промълви: – Моите съвети някога ти бяха скъпи, някога, нощ след нощ, душата ти можеше да следва Моя полет през безметежните и светли простори на Безкрая. Но сега ти сам се привърза към Земята с най-силните ѝ вериги и привличането ти към пръстта е по-силно от симпатията, която привличаше към твоите чародейства Обитателя на Звездните Простори и Ефира! Последния път, когато душата ти се обърна към мен, чувствата ти вече бяха смутили разума и помрачили зрението ти. Още веднъж Аз идвам при тебе. Но силата ти, дори само да ме призоваваш пред теб, започва да бледнее в твоя дух, както слънчевите отблясъци на морските вълни, когато вятърът гони облаците в простора между морето и небето. – Уви, Адонай! – отговори тъжно ясновидецът. – Аз знам много добре условията на онзи живот, в който Твоето присъствие обичаше да внася радост. Аз знам, че мъдростта ни произлиза само от равнодушието ни към нещата от този свят, който владее мъдростта. Огледалото на живота не може да отразява и небето, и земята. Образът на едната изчезва от повърхността, когато другата се отпечата в нейните дълбини. Но не за да се върна към онова възвишено състояние, при което разумът, свободен от веригите на плътта, се възкачва от област в област, дори до небесните сфери – Те призовах аз на помощ още веднъж – с предсмъртната мъка и усилие на моята отслабнала сила. Аз обичам. И в любовта започвам да живея в милия за мен човешки живот на едно друго същество! Макар и да съм опазил знанието си, за да отблъсна всяка опасност, насочена против мен или против онези, на които мога да гледам от спокойната висота на равнодушната наука, аз съм сляп като последния смъртен за съдбините на онова същество, което кара сърцето ми да тупти от страстите, помрачаващи моя поглед. – Какво значение има това? – попита Адонай. – Твоята любов е само посмешище, което носи това име. Ти не можеш да обичаш като онези, които ги очаква смърт и гроб – за кратко време! – То е само като един ден от твоите безбройни дни, а формата, за която ти страдаш е само прах! Другите, онези от по-долния свят, вървят ръка за ръка и заедно към гроба. Ръка за ръка те излизат от червея до нови цикли на съществувание. За теб тук долу има векове. За нея – само часове. За нея и за теб – о, бедни, но могъщи! – ще ли има някога за вас отвъд някакво съединяване? През какви степени и небеса на одушевен живот ще трябва да мине нейната душа, когато ти, самотен окъснял пътник, ще достигнеш от мрачините земни до дверите на светлината! – Сине на Звездните лъчи, мислиш ли че тая мисъл не ме преследва постоянно? И не виждаш ли, че те призовах, за да ме изслушаш и да ми помогнеш в моя замисъл? Не разбираш ли моето желание и моята мечта да издигна живота ѝ до моя собствен? Ти, Адонай, Който се къпеш в небесната радост, какво представлява животът ти в океана на Вечното Сияние – Ти не можеш, освен по пътя на познанието, да си представиш какво чувствам аз – потомъкът на смъртните – сега, когато съм отделен от обектите на страшната, но възвишена амбиция, която първа окрили и издигна моите желания над тленната земя – сега, когато се виждам принуден да остана сам в тоя нисш свят. Потърсих другари сред моя род, но напразно! Най-накрая си намерих другарка! Дори дивата птичка и дивият звяр – и те си имат своите другарки. Моята власт над злите същества на ужаса може да пропъди техните лаври от пътя, който ще я поведе нагоре, докато въздухът на вечността подготви съществото ѝ за еликсира, който побеждава смъртта. – Tи започна посвещаването ѝ, но не успя! Знам това. Ти призова и изпрати да посетят съня ѝ най-красивите видения. Ти извика най-миловидните деца на въздуха да прошепнат своята музика в нейния унес, но душата ѝ не иска да слуша, а щом се върне на земята, тя се изтръгва от влиянието ѝ! Слепецо, защо? Не можеш ли да проумееш? Защото в душата ѝ всичко е любов. В нея няма последващи чувства, които да я свързват и да имат каквото и са е родство с онова, което искаш да ѝ внушиш с своите вълшебства. То упражнява своята привлекателна сила върху желанията и стремежите на интелекта. Какво общо има то със страстта, която принадлежи на Земята, и с надеждата, която излита направо към небето? – Но не може ли да има някакъв посредник, някаква връзка, чрез която нашите души, могат да се съединят, както сърцата ни, и моята душа да има влияние върху нейната? – Недей Ме пита – няма да ме разбереш! – Заклевам Те! Говори! – Когато две души са разделени, не знаеш ли, че една трета душа, в която двете се срещат и живеят, е връзката помежду им? – Разбирам те, Адонай – каза Занони – и едно сияние на по-човешка радост, отколкото досега беше огрявало лицето му, просветна по него. – И ако моята съдба ми отреди честития дял на простите хора, ако ми се роди дете, което да мога да притисна до гърдите си и да го нарека свое! – За да бъдеш в края на краищата пак човек, затова ли се стреми да станеш повече от човек?! – Но едно дете, една втора Виола! – промълви Занони, който едва слушаше Сина на Светлината. Една млада, свежа душа от небето, която аз ще мога да възпитавам още от първия миг, когато тя се докосне до земята – чийто криле аз ще мога да обуча да следват сред величието на вселената и чрез която и майката ще може да се извиси над царствата на смъртта! – Пази се, размисли! Не знаеш ли, че най-ужасният ти враг живее в реалното? Твоите желания те водят все по-близо и по-близо до човечеството. – Ах, сладко е човечеството! – отговори Занони. И докато ясновидецът говореше, по лъчезарното лице на Адонай просветна една слаба усмивка. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|