Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил


Книга Пета: Въздействието на еликсира



страница54/84
Дата08.06.2024
Размер0.78 Mb.
#121395
ТипУрок
1   ...   50   51   52   53   54   55   56   57   ...   84
Занони

Книга Пета:

Въздействието на еликсира


Полезно ли е да се повдига булото,
когато те заплашва близка опасност?“


из „Касандра“, Шилер

Глава Първа


Ще напомним, че оставихме Паоло край леглото на Глиндън. И когато се събуди от дълбокия сън и ужасните спомени за миналата нощ се върнаха в паметта му, англичанинът нададе силен вик и покри лицето си с ръце.
– Добро утро, Ваше Превъзходителство – рече весело Паоло. – Дявол да го вземе! Вие здравата спахте!
Звънът на тоя мъжки глас – тъй весел, звънлив и здрав – разпръсна привиденията, които бяха нахлули в главата на Глиндън. Той се изправи в леглото си.
– Къде ме намерихте? Какво правите тук?
– Къде Ви намерих ли? – повтори Паоло в почуда. – В леглото ви, разбира се. Защо съм тук? Защото нашият господар ме помоли да ви почакам да се събудите, за да ми дадете Вашите разпореждания
– Господарят Мейнур – пристигна ли той?
– Пристигна и замина, сеньоре. Той остави това писмо за Вас.
– Дайте ми го и почакайте вън, докато се облека.
– На Вашите услуги. Поръчах богата закуска, сигурно сте гладен? Аз си падам малко готвач, какъвто е редно да бъде синът на един монах. Ще се учудите на моята дарба да готвя риба. Пеенето ми, надявам се, няма да ви притеснява. Аз пея винаги, когато правя салата: това хармонизира зеленчуците. – И като метна на рамо карабината си, Паоло изскочи от стаята и притвори вратата.
Глиндън се беше вече задълбочил в писмото:
„Когато най-напред те приех за ученик, аз обещах на Занони, че ако се убедя още от първите изпитания, че ти само ще увеличиш не броя на членовете от нашия орден, а броя на жертвите, които напразно са се стремили да влязат в него, аз няма да те доведа до крайното ти злощастие и гибел. Че ще те изпратя пак в света. Аз си удържам обещанието.
Твоят изпит беше най-лекият, какъвто един неофит е минавал някога. Аз не поисках от тебе нищо друго, освен въздържание от чувствени наслади и едно кратковременно изпитване на твоята вяра и твоето търпение. Върни се отново в твоя свят. Ти не си достоен да се стремиш към нас!
Аз бях онзи, който накара Паоло да те приеме на празненството. Аз бях оня, който накара стария просяк да ти иска милостиня. Аз бях оня, който остави отворена книгата, за да не можеш да четеш, без да пристъпиш повелята ми. Добре, ти видя какво те чака пред прага на знанието. Ти срещна лице в лице първия враг, който застрашава онзи, когото все още владеят и тормозят страстите.
Чудиш ли се, че завинаги затварям вратата пред теб? Не разбираш ли, най-накрая, че се изисква уравновесена и пречистена душа, която се е повдигнала не чрез външни магични средства, а благодарение на собственото си достойнство и доблест, за да прекрачи прага без да се плаши.
Нещастнико, цялата ми наука е безполезна за нетърпеливите, за чувствените, за онези, които желаят нашите тайни само за да ги осквернят в търсене на груби удоволствия и порочни наслади! Така са загинали мошениците и магьосниците на миналото в своя опит да проникнат в тайните, които би трябвало да освещават, а не да развращават. Те са се хвалили, че притежават философския камък, а са умирали в дрипи. Хвалили са се, че притежават безсмъртния еликсир, а са слизали в гроба, побелели преждевременно. Легендите ни разказват, че дяволът ги е разкъсвал на парчета. Да, дяволът на собствените им нечестиви желания и престъпни замисли!
Ти се стремиш към същото, към което са се стремили и те. Но дори и криле на серафим да имаше, пак нямаше да можеш да се издигнеш над тинята на твоята смъртност. Твоето желание за знание е само дръзко високомерие. Твоята жажда за щастие е само болно страдание за нечистите и мътни води на плътската наслада!
Самата ти любов, която обикновено издига дори и най нищожните хора, не е нищо друго освен страст, която сред пламъка на похотта замисля изневяра. Ти ли ще бъдеш един от нас! Ти ли – брат на Възвишения Орден! Ти ли – да се стремиш към Звездите, които блестят в светлата Шемайа на Халдейската мъдрост! Орелът не може да издигне орлето до слънцето. Аз те изоставям на твоя сумрак.
Но горко ти, непослушнико и невежа, ти вдъхна еликсира. Ти си навлече един призрачен и безмилостен враг. Ти сам трябва да прогониш призрака, който предизвика. Ти трябва да се върнеш в света. Но не безнаказано и не без усилие ще можеш да си върнеш спокойствието и радостта на живота, който бе напуснал.
Но едно ще ти кажа за подкрепа: който като теб е приел в тялото си и най-малкото количество от тая ефирна енергия, която се съдържа във вълшебната есенция, е пробудил в себе си способности, които не могат да заспят – способности, които все пак биха могли – с търпеливо смирение, с крепка вера и смелост, която не произтича от тялото като твоята, а от решителния и доблестен ум – да достигнат, ако не до познанието на висшите сфери, поне до високо съвършенство в обикновения човешки живот. Ти ще виждаш непрекъснатото му влияние във всичко, което предприемаш.
Сърцето ти, сред долните удоволствия, ще се стреми към нещо по-свято. Честолюбието ти, покрай грубите подтици, които ще го движат, ще се стреми към нещо, което е отвъд твоите сили. Но не мисли, че това само по себе си е достатъчно за достигане славата. То може да те доведе също така и до позор и престъпление. Това е само една нова и несъвършена енергия, която няма да те остави на мира, и според това как ще я насочваш, ти ще познаеш откъде произхожда – от твоя зъл или от добрия ти гений.
Но горко ти, насекомо уловено в мрежа, която е оплела и тяло, и крилца! Ти не само вдъхна еликсира, а и закле призрака. От всички категории същества, които обитават пространството, няма враг по-зловещ за човека. Ти свали булото, което закриваше твоя поглед! Аз не мога да ти върна щастливата слепота на твоето предишно зрение. Знай поне, че всички ние, най-издигнатите и най-мъдрите, които наистина сме прекрачили Прага, сме имали като първа задача да овладеем и подчиним неговия отвратителен и страшен пазач. Знай, че ти можеш да се отървеш от тези мрачни очи. Знай, че те не могат да ти навредят, ако се възпротивиш на мислите, към които те те съблазняват, и на страха, който пораждат. Страхувай се повече от тях, когато не ги виждаш.
И тъй, сине на червея, ние се разделяме! Всичко, което можех да ти кажа, за да те окуража, да те предпазя или да дам напътствие, го казах в тия редове. Не аз, а ти сам си навлече страшното изпитание, от което, надявам се, ще излезеш с мир. Като образ на мъдростта, на която аз служа, аз не укривам знанието от ония ученици, които са чисти. Но за обикновените търсещи аз съм непроницаема загадка.
Тъй като единственото неразрушимо притежание на човека е неговата памет, то не е в моята власт да материализирам и разруша невеществените идеи, които са възникнали у теб. Всеки нов ученик е в състояние да разсипе в прах този замък и да изравни планината със земята. Но учителят няма власт да каже: „Престани да съществуваш!“ на оная мисъл, която неговото знание е събудило на живот.
Ти можеш да излееш мисълта в нови форми, ти можеш да я разредиш и направиш по-ефирна, но ти не можеш да унищожиш онова, което има за своя едничка обител паметта и за едничка субстанция идеята. Всека мисъл е една душа! Напразно ще е следователно да искаме – аз или ти – да върнем миналото или да ти върнем радостната слепота на твоята младост. Ти трябва да понесеш влиянието на еликсира, който вдъхна. Ти трябва да се бориш с призрака, когото призова!“
Писмото падна от ръката на Глиндън. Някакво вцепенение последва всички най-разнообразни чувства, които го вълнуваха едно подир друго при прочита на писмото – вцепенение, което прилича на онова, което идва след внезапното разбиване на някоя пламенна и дълго кърмена надежда в сърцето на човека, от каквото и да произлиза тя – от любов, скъперничество или амбиция. Онзи възвишен свят, за който той толкова беше жадувал, жертвал и работил, беше „завинаги“ затворен за него и то заради неговата припряност и високомерие.
Но Глиндон не беше от ония натури, които се самообвиняват дълго. Неговото негодувание против Мейнур започна да се разгаря. Против Мейнур, който признаваше, че го беше подложил на изпит,и който сега го изоставяше на произвола на един призрак. Упреците на мъдреца го ядосваха повече, отколкото да го смирят. Какво престъпление беше извършил той, за да заслужи такъв остър и презрителен език? Толкова ли голямо падение беше това, че чувстваше удоволствие от усмивката и погледа на Филида?
Самият Занони не изпитваше ли любов към Виола? Не избяга ли и той с нея като неин възлюбен? Глиндън никога се не опитваше да види дали няма някаква разлика между един вид любов и друг.
И какво беше голямото престъпление, че беше отстъпил пред едно изкушение, което е отредено само за слепците? Не му ли заповядваше мистичната книга, която Мейнур нарочно бе оставил отворена, само едно: „Пази се от страха.“? Не беше ли предизвикано най-силното изкушение за човешкия ум със забраната да се влезе в стаята – чрез връчване на ключа, който будеше неговото любопитство – чрез книгата, която като че ли сама диктуваше начина, по който това любопитство можеше да се задоволи?
И докато тия мисли бързо минаваха през ума му, той започна да схваща цялото поведение на Мейнур като лукав замисъл да му сложи капан за негова гибел или като измама на шарлатанин, който е разбрал, че не може да изпълни големите обещания, които е дал.
Той хвърли още веднъж поглед към най-тайнствените заплахи и предупреждения в писмото на Мейнур – те му се сториха облечени в езика на чистото иносказание и алегория – в жаргона на платониците и питагорейците. Малко по малко, той започна да гледа на самите призраци, които беше видял, дори и на оня ужасен на вид фантом, просто като на илюзии, които Мейнур бе предизвикал с помощта на своята наука. Животворната слънчева светлина, изпълваща всеки кът в неговата стая, като че ли пропъждаше със своето веселие ужасите от изминалата нощ. Неговата гордост и раздразнението му възбудиха присъщата му смелост. И като се облече бързо, той се запъти към Паоло с поруменели бузи и високомерни стъпки:
– Значи така, Паоло – каза той – Господарят, както Вие го наричате, Ви поръча да ме чакате и посрещнете на вашия селски празник?
– Да, прати ми вест по един стар просяк. Това най-напред ме изненада, защото мислех че е далеч. Но за големите философи разстоянията са играчка.
– А защо не ми казахте, че сте получили вест от него?
– Защото старият просяк ми забрани.
– Не видяхте ли този човек и по време на танците?
– Не, Ваше Превъзходителство.
– Хм.
– Позволете ми да Ви услужа – каза Паоло, като напълни чашата на Глиндън, а след това своята. Аз бих желал господаря сега да го няма. Не че – прибави Паоло като хвърли плах и подозрителен поглед наоколо в стаята – искам да кажа нещо непочтително за него... Казвам, че бих желал да го няма сега, за да се смилите над себе си и да попитате сърцето си: Защо Ви е младостта? Не за да останете жив погребан в тези стари развалини и да съсипете и тяло, и душа сред занимания, които – убеден съм – нито един светец няма да одобри.
– А светците закрилят ли Вашия занаят, Паоло?
– Е, – отговори бандитът малко смутено – един джентълмен, чиито джобове са пълни с пари, няма нужда да прави занаят от ограбването на чужди пари. По друг начин стоят нещата с нас, сиромасите. А и все пак аз винаги посвещавам десятъка от моите печалби на Света Богородица, а остатъка щедро го споделям с бедните. Но яжте, пийте и се веселете – изповядвайте се при Вашия изповедник за всяка дреболия, но и същевременно не берете дълго време грижа за нея – ето ви моя съвет. Здравето Ви, Ваше Превъзходителство! Сеньоре, постът – освен в дните предписани за всеки добър католик – само създава призраци.
– Призраци ли?
– Да. да. Дяволът винаги изкушава празния стомах. Пожелание, омраза, кражба, обир, убийство – това са все естествени желания на гладния човек. Пълен ли ни е стомахът, ние сме в мир с целия свят. Когато съм прекарал два-три дни в планината, без да хапна нищо друго от сутрин до вечер, освен една кора черен хляб и лук, аз освирепявам като вълк. Но това не е най-лошото. Освен това виждам малки гноми да танцуват пред мен. О да, постът е така изпълнен с привидения, както и бойните полета.
Глиндън намери здрава философия в разсъжденията на своя сътрапезник. И наистина, колкото повече ядеше и пиеше, толкова повече споменът за миналата нощ и за напускането му от Мейнур започна да избледнява в съзнанието му. Прозорецът беше отворен, духаше лек ветрец, грееше слънце. Цялата природа беше весела. Весел като нея беше и маестро Паоло. Той разказваше за приключения, пътешествия, за жени, с едно сърдечно разположение, което имаше своя чар. Но Глиндън започна да слуша с още по-голямо удоволствие, когато Паоло започна с хитра усмивка да хвали очите, зъбите, краката и снагата на гиздавата Филида.
Този човек наистина изглеждаше същинско въплъщение на животинския чувствен живот. Той би бил по-опасен съблазнител за Фауст от Мефистофел…
За онзи, у когото се пробужда чувството, че знанието е суета, това безгрижно невежо веселие носи много по-голяма поквара от всички студени подигравки на учения Дявол. Но когато Паоло си взе сбогом с обещание да дойде пак на другия ден, англичанинът отново изпадна в сериозно и замислено настроение. Еликсирът наистина беше оставил у него онова рафиниращо въздействие, за което Мейнур му беше написал. Когато Глиндън минаваше по самотния коридор или се спираше да гледа разкошните гледки долу, светли мисли на предприемчивост и амбиция – грандиозни видения на слава – бързо се сменяха една след друга в съзнанието му.
– Мейнур ми отказва своята наука. Е добре – каза художникът гордо – той не можа да ми отнеме изкуството.
Какво става, Кларънс Глиндън! Пак ли се връщаш към онова, от което започна твоята кариера? Имаше ли Занони право в края на краищата?
Той се озова в стаята на мистика: нито един съд, нито една билка, тържествената книга беше изчезнала. Никога повече еликсирът няма да искри за него! Но в атмосферата на стаята сякаш още се витаеше някакво очарование. Желанието да работиш, да твориш започва да гори в теб по-усилено и по-пламенно! Ти копнееш по един живот отвъд онова, което ни разкриват петте чувства – за живота, който се разкрива за гениите – оня живот, който диша в безсмъртното творение и пребъдва в едно нетленно име.
Къде са инструментите за твоето изкуство? Нима на истинския майстор някога му липсват инструментите? Ти влезе в стаята си – бялата стена е твоето платно, един въглен е твоята четка. Те са достатъчни, за да нахвърлиш поне своята идея, която още утре може да изчезне…
Странно е това усърдие, художнико, бликнало така внезапно от мъглата и мрака, с които тайноведството бе объркало твоята фантазия. Странно е, че въздействието, което упражни върху теб нощта на ужаса и деня на разочарованието, те връща отново към изкуството! О, как свободно и смело нахвърля ръката ти широката скица. Как въпреки грубите материали, с които работиш, в картината ти говори не ученикът, а майсторът! Все още свеж от чудния еликсир, ти придаваш на твоите творения оня живот, който беше отказан на теб самия!
Някаква мощ, която не ти принадлежи, чертае велики символи на стената… Твоята идея, Кларънс Глиндън, е една възвишена истина. Твоята идея ти обещава слава. Тази магия е по-хубава от вълшебствата на онази книга и съдовете. Отлитат час след час. Ти запали лампата. Нощта те завари на работа. Милостиво Небе, как се смръзна въздухът, защо гасне лампата? Защо ти настръхват косите? Там! Там! Там! На прозореца те гледа тъмното, забулено в мантия, гнусно чудовище! Оттам, със своя дяволски присмех и ненавистна сила, се взират в теб страшните му очи!
Той се спря и се взря. Това не беше измама – то не говореше, не се движеше. Неспособен да понася повече тоя втренчен и пламтящ поглед, той закри лицето си с ръце. Но – сепнат и тръпнещ – ги махна. Усети приближаването на Безименното. Той се сви на пода до своята картина, но: О, ужас! Фигурите на стената като че ли оживяха! Тез бледи, обвиняващи фигури, образите, които той сам беше създал, му се мръщеха и смееха. С голямо усилие, което предизвика конвулсии в цялото му тяло и го обля в потта на агонията, младият човек успя да овладее своя ужас. Той се запъти към Призрака. Погледна го в очите. Заговори му с твърд глас, попита го защо беше дошъл и му заяви, че се не страхува от неговата сила.
И тогава – като глас, излизащ от гроб – прозвуча гласът на Призрака. Това, което той каза, е забранено да се каже и да се напише.
(Бел. изд.: Когато тази книга е писана, все още не е било позволено да се дават на човечеството по-задълбочени познания за Пазача на Прага, но вече живеем в друга епоха и е назряло времето все по-големи части от езотеричното познание да станат достояние на цялото човечество. Рудолф Щайнер предава думите на Пазача по следния начин:
„Досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили. През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание. Благодарение на тях, ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли. Те подреждаха твоята съдба. Те определяха размерите на радостта и болката в сегашното ти въплъщение според цялостното ти поведение в предишните ти въплъщения. Те властваха над теб под формата на всеобхватния закон на Кармата. Сега тези сили губят част от властта си над теб, а част от техните задължения към теб ще трябва да поемеш самият ти.
Доскоро ти често беше връхлитан от тежки удари на съдбата, без да знаеш защо. Те са последиците от твоите злодеяния, извършени в твоите минали прераждания. Или пък неочаквано си срещал радост и щастие в живота. Те също са последиците от твоите предишни дела.
Ето, в своя характер ти откриваш и добри страни, и отвратителни белези. Ти сам си ги създал чрез твоите предишни изживявания и мисли. Само че досега ти нямаше никаква представа за всичко това; ти виждаше видимите действия, но не и кармичните сили. А те, кармичните сили, обхващаха всичките ти минали дела, както и най-скритите ти мисли и чувства. И тъкмо те предопределяха твоя сегашен живот.
Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания. Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят.
И ето, самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата ѝ мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам вън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб.
Грижата поемаш само ти. А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение. Ако би се случвала тази беда, ще те завлека със себе си в един мрачен, прокълнат свят. Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост. И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога, в името на твоите бъдещи действия, да се съединя отново с теб. Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли сега ще трябва да поемеш самият ти.
Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувстваш готов за най-висшата отговорност.
Досега аз напусках твоята личност само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб.
Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб и – според това как изглеждах – започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство, беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт. Ти влизаш в него, и то в пълно съзнание; оттук нататък, докато ти бродиш в сетивния свят на земята, ще бродиш също и в царството на смъртта, което е не друго, а царство на вечния живот.
Аз наистина съм Ангелът на смъртта, но в същото време аз съм вестителя на висшия, никога непресъхващ живот. Чрез мен ти умираш в живото тяло, за да се родиш отново за едно неразрушимо съществувание. В царството, където ти пристъпваш, ще срещнеш и свръхсетивни Същества. Блаженството ще бъде твой сигурен дял в това царство. Но първото запознанство в този свят трябваше да бъда самият аз – аз който съм твое собствено създание. По-рано аз съществувах чрез твоя собствен живот; обаче сега – благодарение на теб – се пробуждам за мой личен живот и стоя пред теб като видим съдия на твоите бъдещи дела, а може би и като твой вечен обвинител. Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно Същество.“ – Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик.“
из „Как се постигат познания за висшите светове“)

Нищо друго, освен ефирния живот, оживяващ тялото му, на което вдъхнатият еликсир беше придал твърдост и енергия, повече от силата и на най-крепкия, не би могло да надживее този страшен час. По- добре човек да бъде сред катакомбите – да види как мъртвите стават и да чуе духовете на мъртъвците в техните ужасни оргии сред разлагащи се трупове, отколкото да гледа лице в лице тези черти, когато падне булото, и да чува този шепнещ глас!


* * *
На другия ден Глиндън избяга от разрушения замък. С какви светли надежди прекрачи той неговия праг. А с какви спомени, които щяха да го карат завинаги да тръпне с настъпването на нощта, хвърли поглед той върху намръщените, оглозгани от времето, кули.




Сподели с приятели:
1   ...   50   51   52   53   54   55   56   57   ...   84




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница