Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ВтораФауст: Къде ще вървим сега? Мефистофел: Където искаш. Ние ще видим първо малкия, а после големия свят. из „Фауст“, Гьоте Дръпни стола си до камината, изчисти хубаво и запали огнището. Запали светилниците. О, дом на чистотата, реда, охолността, изобилието. Славно нещо си ти, практичен живот! Мина известно време от датата на последната глава. Ние сме тук не в острови, огрени от лунна светлина, нито в замъци, които се рушат, а в една стая, голяма 26 на 22 стъпки, добре тапицирана, добре мебелирана, със солидни фотьойли и осем лоши картини в толкова лоши рамки по стените! Томас Мервал, търговецо от Лондон, Вие сте човек за завиждане! Най-лесното нещо на света за Мервал след завръщането му от обиколката по континента беше да си седне отново пред бюрото – сърцето му винаги си беше тук. Смъртта на баща му му донесе като наследствено право една висока длъжност в една почтена, макар и второстепенна фирма. Да направи тази фирма първостепенна беше една почетна амбиция и той я прегърна! Скоро той се ожени, но не само за пари – не! Той беше по-скоро практичен, отколкото користолюбив. Нямаше романтични идеи за любовта, но беше достатъчно разбран човек, за да знае, че жената трябва да бъде другарка на мъжа, а не предмет на търговски сделки. Мервал не искаше от жената да бъде красива и интелигентна, но обичаше здравето и добрия нрав и изискваше до известна степен тя да има практичен усет. Той си избра жена, ръководен от своя ум, а не от своето сърце, и направи добър избор. Госпожа Мервал беше отлична млада жена – пъргава, домакиня, пестелива, но привързана и добра. И тя си имаше свое мнение, но не беше лоша. Тя имаше високо разбиране за правата на една жена и здрав усет за качествата, които са необходими за поддържане на домашния комфорт. Никога не би простила на съпруга си, ако го хване и в най-мимолетното увлечение с друга жена. Но в замяна на това, тя имаше отличен усет какво е позволено и какво не. Тя се отвращаваше от всяко лекомислие, флиртуване, кокетничене – дребни пороци, които често разрушават семейното щастие, но на които една лека натура се излага без много да му мисли. Но тя не мислеше, че съпругът трябва да се обича прекалено. Тя беше оставила част от любовта си за всички роднини, за всички свои приятели, за някои от своите познати, а също така и за възможен втори брак в случай, че някакво нещастие сполетеше Мервал. Поддържаше добра трапеза, както подобаваше на положението ѝ. Минаваше за жена със спокоен, но твърд характер. Но все пак тя в определени случаи можеше да каже някоя и друга по-остра думичка, ако г-н Мервал не се окажеше толкова точен. Тя особено държеше на това той да сменя обувките си, когато се върне у дома, защото килимите бяха нови и скъпи. Тя не беше нито капризна, нито избухлива (Бог да я благослови за това!), но когато нещо не и харесваше, тя проявяваше недоволството си като се сърдеше с достойнство. Намекваше за своите добродетели, за своя чичо, който беше адмирал и за тридесетте хиляди стерлинги, които беше донесла на обекта на своя избор. Но тъй като г-н Мервал беше човек с добър характер и винаги признаваше своите грешки и превъзходството на жена си, сърденето ѝ скоро се изпаряваше... Беше есенна нощ. Г-н и г-жа Мервал, току що завърнали се от една разходка до Уеймут, седяха в салона – жената на една страна, мъжът на друга... – Да, уверявам те, мила моя, че Глиндън, въпреки всичките си ексцентричности, беше възхитителен и добър момък. Вие задължително щяхте да го обикнете. Всички жени го обичаха… – Разбирам – той сигурно е човек с лек характер. – Лек характер! Не, не е така. Малко непостоянен, наистина, и чудак, но не и с лек характер. Горд и твърдоглав по характер, но скромен и сдържан в обноските си, дори прекалено сдържан – точно както ти обичаш. Но, да се върна на това, което исках да кажа. Аз съм сериозно загрижен от това, които днес научих за него. Той живеел, както се вижда, много странен и нередовен живот, пътувайки от място на място, и вероятно ще е похарчил вече много пари… В този миг на вратата се почука. – Боже мой – каза г-жа Мервал – минава десет часа! Кой може да бъде? – Навярно чичо Ви, адмирала – каза съпругът с лека жлъчност в тона. – Той обикновено ни прави чест с посещението си по това време. – Надявам се, че всичките ми роднини са добре дошли в твоя дом. Адмиралът е твърде симпатичен човек и богатството му е напълно на негово разположение. – Едва ли има човек, когото да уважавам повече – отговори надуто Мервал. Слугата отвори вратата и обяви за идването на мистър Глиндън. – Мистър Глиндън! Каква странна... – възкликна г-жа Мервал, но преди да довърши изречението, Глиндън вече беше в стаята. Двамата приятели се здрависаха с цялата топлота на старото познанство и дългата раздяла. Последва представянето му на г-жа Мервал, придружено с подобаващата тържественост. И г-жа Мервал, с усмивка на достойнство на лицето и бегъл поглед към обувките му, поздрави приятеля на своя съпруг със завръщането му в Англия. Глиндън много се беше променил, откакто Мервал го беше видял за последен път. Макар и да бяха минали не повече от 2 години оттогава, свежото му лице беше станало по-мургаво и по-мъжествено. Дълбоки бръчки от грижи и мисъл или от разточителство бяха заменили меките черти на охолната младост. Някогашните му благи и учтиви маниери бяха отстъпили на една волност в израза, тона и държането – нещо, което издаваше навиците на едно общество, което нехае за външните условности на благонравния живот. Но същевременно имаше някакво особено диво благородство, което до преди това не съществуваше у него, което беше оставило своя печат върху вида и осанката му, и придаваше особено достойнство на волния му език и маниери. – И тъй, Мервал, Вие сте добре, няма защо да Ви питам дали сте щастливи. Достойнството, здравия разум, богатството, характерът и такава хубава другарка като Вашата, заслужават щастието и дори го налагат. – Ще желаете ли чай, мистър Глиндън? – попита любезно госпожа Мервал. – Благодаря Ви, не. Аз предлагам на моя стар приятел едно по-сърдечно и по-стимулиращо питие. Вино, Мервал, вино. Ех, или една бутилка стар английски пунш. Жена Ви ще ни извини, поне тази нощ. Госпожа Мервал дръпна назад стола си и се постара да не покаже колко е ужасена. Глиндън не даде на своя приятел време да отговори: – И така, най-после аз съм в Англия – рече той като огледа стаята с лека, иронична усмивка на уста. Не се съмнявам, че нейният трезвен въздух ще упражни своето влияние. Вероятно тук и аз ще стана като другите. – Да не сте боледували, Глиндън? – Боледувал! Да. Хм, Вие имате хубава къща. Ще се намери ли в нея място за един самотен скитник? Мистър Мервал погледна жена си – тя беше вперила поглед надолу към килима. „Скромен и сдържан в обноските си – дори прекалено!“ Госпожа Мервал беше вън от себе си от яд и учудване. – Мила моя? – каза Мервал смирено и въпросително. – Мили мой! – отговори тя невинно и кисело. – Можем ли да приготвим горе една стая за моя стар приятел, Сара? Старият приятел пак беше седнал на стола си. И вперил поглед в огъня, удобно поставил краката си на решетката, той сякаш беше забравил за своя въпрос. Госпожа Мервал прехапа устните си, прие замислен вид и каза студено: – Разбира се, мистър Мервал, Вашите приятели имат право да се разполагат в къщата Ви като у дома си. При тези думи, тя запали един свещник и тържествено излезе от стаята. Когато се върна, двамата приятели бяха изчезнали в кабинета на мистър Мервал. Удари дванадесет часа, един, два! Три пъти госпожа Мервал изпрати в стаята да питат – първо, дали им трябва нещо, второ, дали мистър Глиндън спи на дюшек или на пухено легло, трето, дали куфарът на мистър Глиндън, който той бе донесъл с себе си, трябва да се отвори. И към отговорите на всички тези въпроси гостът прибавяше с висок глас, който отекваше от кухнята до навеса: „Още една бутилка! По-силна, ако е възможно, и по-бързо.“ Най-накрая мистър Мервал се яви в спалнята, но не съжалявайки и извинявайки се, ни най-малко дори. Очите му светеха, бузите му горяха, краката му се преплитаха. Той запя, мистър Томас Мервал запя… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|