Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ПетнадесетаБеше късна нощ, когато Рене Франсоа Дюма, председател на Революционния Съд, се прибра в кабинета си, върнал се от клуба на Якобинците. С него бяха двама души, които представяха моралната и физическата сила на Терористичния Режим: Фукие-Тенвил – публичният обвинител и Франсоа Анрио - началник на Парижката Национална Гвардия. Този ужасен триумвират се беше събрал да дебатира върху мероприятията, които трябваше да се състоят на следващия ден. И надали трите сестри вещици, приведени над своя пъклен котел, са били въодушевени от по-бесовски дух или заети с по-пъклени планове от тези трима герои на революцията, които планираха поголовно избиване през утрешния ден… Рене Дюма, роден от почтени родители, добре възпитан, въпреки жестокостта си притежаваше изтънченост, която го правеше най-приемлив и симпатичен за Робеспиер – прецизен и формалист. А Анрио е бил и лакей, и крадец, и полицейски шпионин. Той беше изпил кръвта на Мадам дьо Ламбал и се беше издигнал на сегашния си пост благодарение само на бруталната си жестокост и грубиянщина. А Фукие-Тенвил, син на провинциален земеделец, а после писар в Бюрото на полицията, беше не по-малко груб в маниерите си и дори по-противен в речта си, поради нетърпимата надутост, с която беше надъхана. С глава като на бик, с черни и гладки коси, тясно и мрачно чело, с малки очи, които поглеждаха със зловеща злоба, здрав и набит, той наистина имаше вид на онова което беше: дързък палач на едно беззаконно и неумолимо съдилище. Дюма запали светилниците и погледна листовете с жертвите, които трябваше да погинат на следващия ден. – Дълъг списък! – каза той. – Осемдесет човека за един ден! А заповедта на Робеспиер е изрична – цялата фурна да се разтреби наведнъж. – Пфу – отговори Фукие с груб и силен смях. – Ще трябва да ги осъдим масово. Аз знам как да се справя с нашето жури: „Аз мисля, граждани, че вие сте убедени във виновността на подсъдимите?“ Xa-ха! Колкото ни е по-дълъг списъкът, толкова е по-къса процедурата. – О, да! – изръмжа Анрио като изпсува. Полупиян, както винаги, той се беше изтегнал на стола си и беше проснал на масата пришпорените си ботуши. – Гражданино Анрио, – каза Дюма важно – позволи ми да те помоля да си избереш друга табуретка за краката. А освен това, трябва да ти припомня, че утре е един от най-критичните и важни дни, в който ще се реши съдбата на Франция. – По дяволите малката Франция! Да живее доблестният Робеспиер, стълб на Републиката! Няма смисъл от този разговор, пресъхна ми гърлото. Нямаш ли малко ракийка в бюфета? Дюма и Фукие си размениха погледи на отвращение и недоволство. Дюма вдигна рамене и отговори: – Именно за да те предпазя от ракията, гражданино генерал Анрио, те помолих да се срещнем тук. Слушай, ако можеш! – Е говори де, говори! Твоята работа е да говориш, моята – да се бия и да пия. – Казвам ти, че утре народът ще бъде навън. Всички партии ще са на крак. Твърде е вероятно да се опитат да спрат каруците, отиващи към гилотината. Нека хората ти са въоръжени и готови. Разчисти улиците и безмилостно поразявай всеки, който се опита да препречи пътя. – Разбирам – каза Анрио като издрънча тъй силно с сабята си, че Дюма изтръпна. – Черният Анрио не е снизходителен. – Пази се тогава, гражданино, пази се! – и продължи със сериозен и мрачен вид – ако искаш де запазиш главата си на раменете, пази се от ракията. – Да запазя главата си! Ти заплашваш Генерала на Парижката Армия? Дюма – жлъчен, високомерен и груб като Робеспиер – щеше да му отговори, но силният Тенвил сложи ръка върху неговата и – като се обърна към генерала – каза: – Скъпи Анрио, твоето безстрашно републиканство, което е винаги готово да защити своята чест, трябва да се научи да приема някои забележки от представителите на Републиканския Закон. Сериозно, драги, ти трябва да бъдещ трезвен тези три-четири дни. Ние заедно ще изпразним една бутилка след като мине кризата. Ела Дюма, смекчи своята строгост и подай ръка на нашия приятел. Не бива да има караници помежду ни. Дюма се поколеба за миг и протегна ръка, която грубиянинът хвана. И с пиянски сълзи след яда си, той със задъхване изхълца уверенията си за своята гражданска вярност и обещанията си да бъде трезвен. – Добре, ние ще разчитаме на теб, генерале – каза Дюма. – А тъй като всички трябва да бъдем бодри утре, отиди си у дома и спи здраво. – Да, аз ти прощавам, Дюма – прощавам ти. Аз не съм отмъстителен, но когато някой ме заплашва, когато някой ме обижда – и с рязката променливост, присъща на пияниците, очите му пак замятаха искрометни пламъци през крокодилските сълзи. С голямо усилие, Фукие успя да укроти тоя скот и да го изведе от стаята. Но той все още продължеше да ръмжи и мърмори като хищен звяр, изтървал своята плячка, докато с тежка стъпка слизаше по стълбите. Един едър войник – кавалерист разхождаше коня на Анрио по улицата. И докато генералът чакаше на вратата войникът да му доведе коня, един непознат, изправен до стената, се обърна към него: – Генерал Анрио, искам да поговоря с тебе. След Робеспиер ти си – или би трябвало да бъдеш – най-силният човек във Франция. – Хм, да, би трябвало да бъда. Но какво от това. Никой не притежава онова, което му се полага. – О! – каза странникът. – Твоята заплата едва отговаря на службата и на нуждите ти. – Така е! – Но дори и в революционно време човек трябва да се погрижи за своето парично осигуряване. – Какво искаш да кажеш, гражданино? – Имам у себе си хиляда жълтици. Те ще бъдат твои, ако се съгласиш да ми направиш една малка услуга. – Гражданино, аз съм готов да направя! – каза Анрио, като махна тържествено с ръка. – Да не би да трябва да се предаде на съд някой негодяй, който те е оскърбил? – Не, работата е много проста: да напишеш тези думи на председателя Дюма: „Приеми приносителя на настоящето. И ако удовлетвориш молбата му, ще задължиш много Франсоа Анрио.“ Докато говореше, странникът сложи в треперещите ръце на воина молив и хартия. – А къде е златото? – Ето го. Анрио надраска с известно затруднение думите, които му бяха продиктувани, прибра златото, възседна коня и се отдалечи. В това време Фукие, след като затвори вратата зад Анрио, каза остро на Дюма: – Как можеш да бъдеш толкова безразсъден – да разсърдиш този разбойник? Не знаеш ли, че нашите закони са нищо без физическата сила на Националната гвардия и че той е неин началник? – Знам едно – че Робеспиер трябва да не е бил с ума си когато е поставял този пияница начело на гвардията. И помни ми думите, Фукие, че ако борбата се наложи, неспособността и подлостта на тоя човек ще ни съсипе. Да, ти може би ще доживееш деня, в които ще осъдиш твоя любим Робеспиер и ще загинеш с неговото падане. – Точно затова трябва да се държим добре с Анрио, докато намерим удобен момент да го хванем и обезглавим. За да бъдем сигурни, трябва да галим онези, които са още на власт. И толкова повече, колкото по-скоро искаме да ги съборим… Трябва утре рано да изпратиш някого при него да го укроти! – Прав си! – каза Дюма убедено. – Много прибързах. А сега мисля, че няма какво друго да правим след като решихме да свършим набързо с нашата утрешна пещ. Виждам в този списък един смешник, когото отдавна бях отбелязал, макар че неговото престъпление ми донесе някога едно наследство – Нико Ебертиста. – А младият Андре Шение, поета? А, забравих. Ние го обезглавихме днес! Революционната добродетел е в своят апогей. Собственият му брат го пренебрегна! – Има и една чужденка – италианка – в този списък. Но не мога да намеря никаква жалба против нея. – Все едно, ще я екзекутираме, за да се закръгли числото. Осемдесет звучи по-добре от седемдесет и девет! В тоя момент един призовкар донесе записката, на която беше написана молбата на Анрио. – Това е добре дошло – каза Тенвил, на когото Дюма подхвърли записката. – Удовлетвори молбата му на всяка цена, стига само да не иска намаляване на броя на нашите осъдени. Но в това отношение трябва да се признае, че Анрио никога не иска да се намали, а по-скоро да се прибави към броя на жертвите. Лека нощ! Аз съм просто изтощен. Моята свита ме чака долу. Само при такъв важен случай като настоящия бих рискувал да тръгна из улиците посред нощ. И Фукие широко се прозина и напусна стаята. – Приемете молителя - каза Дюма, който – увехнал и изсъхнал, както повечето от хората на юриспруденцията – като че ли не се нуждаеше от повече сън, отколкото неговите пожълтели книжа. Странникът влезе. – Рене Франсоа Дюма, – каза той, като приседна точно срещу председателя на Съда и заговори нарочно в множествено число – в учтива форма – сякаш да подчертае презрението си към революционния жаргон. – В неспокойния си и ангажиран живот напоследък, не знам дали можете да си спомните, че сме се виждали по-рано? Съдията изгледа лицето на своя посетител и една лека руменина се разля по жълтите му страни: – Да, гражданино, спомням си! – И си спомняте думите, които тогава казах! Вие говорехте нежно и филантропично за Вашият ужас от наказанието чрез обезглавяване, Вие приветствахте в приближаващата се Революция края на всички кървави наказания, Вие благоговейно цитирахте Максимилиан Робеспиер, който тогава се издигаше като държавник: „Палачът е изобретение на тиранина.“ И аз Ви отговорих, че докато Вие говорехте, аз имах предчувствието, че пак ще се срещнем, когато Вашите идеи за смъртта и философията на революциите ще се променят! Имах ли право, гражданино Рене-Франсоа Дюма, Председател на Революционния Трибунал? – Пфу! – отговори Дюма със смущение, което се изписа по бронзовото му чело. – Аз говорех тогава, както говорят хора, които не са действали. Революциите не се правят с розова вода! Но да не говорим за отдавна минали времена. Спомням си само, че ти спаси тогава живота на моя роднина и вероятно с удоволствие ще научиш, че неговия убиец ще бъде гилотиниран утре. – Това засяга Вас, Вашето правосъдие или Вашето отмъщение. Позволете ми себелюбието да Ви припомня, че Вие тогава обещахте, ако дойде ден когато бихте могли да ми услужите, то Вашият живот – т. е. думите Ви бяха по-точно „кръвта на сърцето Ви“ – е на мое разположение. Не мислете, строги съдниче, че съм дошъл да искам някаква милост, която може да засегне самия Вас. Аз съм дошъл да искам само един ден отсрочка за един друг! – Гражданино, това е невъзможно! По заповед на Робеспиер, трябва още утре да се подложат на съд всички, които са вписани в листата, всички до един. Що се отнася до присъдата, тя принадлежи на журито! – Аз не искам от Вас да намалите списъка. Чуйте ме! Във Вашия списък е записано името на една италианка, чиято младост, красота и невинност – не само в каквото и да е обвинение в престъпление, ами и от всяка осезаема улика – ще предизвика само състрадание, а не ярост. Дори и Вие ще потреперите, ако произнесете нейната присъда. Ще бъде опасно в един ден, когато народът трябва да се държи в напрегнато състояние, когато Вашите каруци могат да бъдат спрени, да подлагате на изпит състраданието и куража на една възбудена тълпа, като изложите пред нея младостта, невинността и красотата. Дюма вдигна очи и изтръпна от погледа на странника. – Не отричам, гражданино, че има известно основание в това, което изтъкваш. Но заповедта е изрична. – Изрична само по отношение броя на жертвите. Аз Ви предлагам заместник за една от тях. Аз Ви предлагам главата на един мъж, който знае всичко, което се отнася до съзаклятието, застрашаващо Робеспиер, а и Вас самия. И за да купите неговата тайна, дори и осемдесет глави ще Ви се сторят нищожна цена. – Това променя нещата! – каза страстно Дюма. – Ако можеш да направиш това, на моя отговорност ще отложа съденето на италианката. А сега – заместника! – Виждате го пред себе си! – Ти! - възкликна Дюма и в неговата изненада прозвуча нескрит страх. – Ти! И ти идваш при мен сам посред нощ да се предложиш на съда? Това е капан. Трепери, безумецо! Ти си в моя власт и аз мога да ви имам и двамата! – Вие можете – каза странникът с тиха презрителна усмивка. Животът ми няма значение за Вас без моите разкрития. Стой на мястото си, заповядвам ти, изслушай ме! – и светлината, струяща от неговите безстрашни очи, овладя и вдъхна страхопочитание у съдията. – Вие ще ме отведете в Консиержери, ще назначите съденето ми под името Занони с Вашата утрешна „пещ“. Ако това, което ше кажа не Ви задоволи, като залог Вие можете да разполагате с жената, заради която умирам. А аз искам само един-единствен ден отсрочка за нея. На другия ден аз ще бъда прах и Вие можете да си отмъстите на живота, който остава. Шт! Съдия и осъдител на хиляди, колебаете ли се? Мислите ли, че човекът, който доброволно се подлага на смърт, би произнесъл пред съда и една сричка против своята воля? Нямате ли вече достатъчно опит за абсолютната непреклонност на доблестта и смелостта? Председателю, аз слагам пред Вас мастилото и писалката! Пишете на палача да отсрочи само за един ден съденето на жената, чиято смърт не ще Ви донесе никаква облага и аз сам ще занеса заповедта за моето арестуване Аз, който още от сега мога да Ви съобщя нещо от онова, което бих могъл да разкрия, Ви казвам, че в момента, в който Ви говоря, Вашето собствено име, Съдниче, се вписва в един черен списък. Аз мога да Ви кажа от чия ръка е написано. Мога да Ви кажа от кой облак в тая натегната атмосфера, ще дойде бурята, която ще се разрази върху Робеспиер и неговия режим! Дюма побледня. Очите му напразно се опитаха да се изтръгнат от този магнетичен поглед, който го обхващаше и подчиняваше под своята власт, Машинално и като че ли под натиска на чужда воля, той пишеше, докато странникът диктуваше. – Добре – каза той с пресилена усмивка. – Някога аз ти обещах, че ще ти услужа. Ето, аз държа на думата си. Предполагам, че ти си един от ония екзалтирани в чувствата си, един от ония проповедници на противореволюционната добродетел, от които съм видял не един на подсъдимата скамейка. Пфу! Лошо ми става, когато видя онези, които правят своя заслуга от липсата на гражданско чувство, да загиват, за да спасят някой лош патриот, защото бил син или баща, или жена, или дъщеря. – Да, аз съм един от тези екзалтирани в чувствата си - каза странникът, като стана – правилно отгатнахте. – А не искаш ли, в отплата за моята милост,. да направиш още тази нощ разкритията, които искаш да направиш утре? Ела. И може би и ти, и жената ще получите не отсрочка, а прошка. – Пред Вашия съд и само там! Не искам да Ви лъжа, председателю. Моите сведения може би няма да Ви помогнат. И гръмотевицата може да падне, още докато Ви посочвам облака. – Шт! Пророче, пази се! Върви безумецо, върви! Аз познавам твърде добре упоритата опърничавост на оная пасмина, към която предполагам че принадлежиш, за да си хабя приказките. Дявол такъв! Ние толкова свикнахме с гледката на смъртта, че съвсем забравихме страха от Нея. Предлагаш ми главата си и аз я приемам. Утре може би ще се разкайваш, но ще бъде твърде късно. – Да, твърде късно, Председателю – отговори като ехо спокойният посетител. – Но запомни – не прошка, а само един ден отсрочка обещах аз на тази жена. Според това дали ще ме задоволиш утре, тя ще живее или ще умре. Аз съм искрен, гражданино. Твоят дух няма да идва да ме безпокои за това, че не съм удържал думата си. – Аз поисках само един ден. Останалото предоставям на правдата и небето… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|