Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ШестнадесетаВиола беше в затвора, който се отваряше само за ония, които бяха вече осъдени още преди да бъдат съдени. От раздялата ѝ със Занони, умът ѝ се беше вцепенил. Цялото изобилие на фантазията, която – ако не е плод на гения – изглежда да е поне неин разцвет; целият изблик на деликатна мисъл, за която Занони ѝ казваше, че го очароваше със своите неочаквани загадки и тънкото си проникновение – него мъдреца – всичко беше изчезнало. Цветята бяха повехнали, изворът – пресъхнал. От едно състояние, което беше по-високо от това на обикновената жена, тя като че ли бе слязла под детското състояние. Заедно с вдъхновителя беше изчезнало и вдъхновението… Тя едва ли разбираше какво означаваха тези благосклонни групи от хора, които – поразени от нейната необикновена красота – се бяха събрали около нея в затвора с тъжни погледи, шепнейки ѝ утешителни думи. Тя, която досега беше научена да се ужасява от ония, които Законът беше осъдил за някакво престъпление, се учуди, когато научи, че толкова състрадателни и нежни хора, с ясни и високи чела, с благородни и отворени лица, бяха определяни като престъпници, за които законът нямаше друго наказание, освен смъртта. А ония диваци – високомерни и заплашителни – които я бяха издърпали из дома ѝ, които се бяха опитали да изтръгнат из ръцете ѝ нейното дете, което тя беше стиснала в прегръдките си, и които дивашки се смееха на нейните треперещи от страх устни, те именно бяха почтените граждани, добрите хора, избраниците на властта, изпълнителите на Закона! Такива са твоите тъмни капризи, о ти, вечно колебаещ се и клеветнически Човешки Съд! Затворите в онова време представляваха една странна смесица от мръсотия и веселие. В тях – както в гроба, към който водеха – всички класи бяха смесени и приравнени с презрение. И въпреки това – дори и там – почитта, породена от великите чувства, възстановяваше първият и неизменен, най-красивият и най-благороден закон – Неравенството между хората50! И там затворниците даваха предимство на Старостта, Образоваността, Знатността, Красотата. A Силата, с вродената ѝ рицарска доблест, повдигаше и подпомагаше безпомощните и слабите – железните мускули и херкулесовите плещи правеха път на жените и децата. И човещината, изгонена отвсякъде, намираше убежище в обиталищата на Терора. – Защо си тук, дете мое? – я попита един стар свещеник с побелели коси. – Не знам. – Аха! Ако не знаеш какво е престъплението ти, опасна ти е работата. – А детето ми? – защото още не бяха ѝ забранили да носи детето си на гърди. – Уви, млада майко, те ще пощадят живота му. – Едно сираче, обречено да расте в затвора! – се самоосъди тя в сърцето си. – Ето какво направих с неговия син! Занони, дори духом не ме питай какво направих с детето, което ти родих! Настъпи нощ. Тълпата се струпа пред решетката на затвора, за да чуе списъка на осъдените. Нейното име беше между имената на осъдените. Старият свещеник по-подготвен за смъртта, но невписан в смъртния списък, сложи ръце на главата ѝ и я благослови плачейки. Тя чу и се учуди, но не заплака. С приведени очи, със скръстени на гърди ръце, тя се покори на призива. Но ето, че беше произнесено едно друго име… * * * Отведоха я в мрачната ѝ килия да дочака утринта. Още не бяха взели детето и ѝ се струваше, че то разбира страшното настояще. На път за затвора то не заплака, дори не изхлипа. Гледаше с бистри очи и без страх лъскавите оръжия и дивите лица на жандармите. И сега, когато бяха сами в затвора, то обви с ръце шията ѝ и започна да шепне своите неясни звуци – тихи и благи като непознат език на небесна утеха. И наистина това беше небесен език. От шепота му страхът се стапяше в душата ѝ. Този херувимски глас я понасяше нагоре, навън от затвора и смъртта – нагоре, където блажени херувими възпяваха Вселюбящия. Тя падна на колене и започна да се моли. Гонителите на всичко онова, което разхубавява и осветява живота, бяха осквернили Олтара и отрекли Бога! Дори в последния час на своите жертви, те бяха отнели и свещеник, и Свето Писание! Но Вярата изгражда в затворите и болниците най-възвишените си храмове. И през каменните сводове, които закриват небето за погледа, се изкачва Молитвата по небесната стълба, по която слизат и възлизат ангелите. А в съседната килия седи безбожният Нико, сгушен сред мрака, и разсъждава върху мисълта на Дантон, че смъртта е унищожение. Пред него не спира гледката на една смутена и тревожна съвест! Гризенето на съвестта е ехо на загубената добродетел, а той не я познаваше. Ако му се дадеше да живее още, той би живял по същия начин. Но много по-ужасна от смъртното ложе на един вярващ и отчаян грешник е тази зееща празнота на апатията, това мрачно и неумолимо Нищо, което пада над мировия живот като покривало и закрива всичко пред неговия поглед. С очи, вперени в пространството, прехапал посинелите си устни, той се взира в мрака, убеден. че мракът ще пребъдва навеки! * * * Място, ей място! Има ли още място в претъпканите ви килии! Още един дойде в кланицата. Когато тъмничарят с лампа в ръка въведе странника, последният го докосна с ръка и му прошепна нещо. Странникът извади един пръстен от пръста си. По дяволите! Как блесна елмазът на светлината на лампата! Оценете всяка от вашите осемдесет глави по хиляда франка и скъпоценният камък пак ще ги надмине по цена. Палачът се спря, а елмазът блестеше в ослепените му очи. О Цербер, ти си покорил всичко човешко в тоя жесток занаят: и милост, и любов, и съвест! Но алчността ги е надживяла всичките. И най-силната змия на порочното сърце е изгълтала всички други зверове. Ха-xa, хитри странниче, ти победи! Те минават през тъмния коридор, стигат до вратата, където палачът е поставил фаталния белег, който сега трябва да се изтрие, защото екзекутирането на затворницата вътре в нея е отложено с един ден. Ключът скръцва в ключалката, вратата се открехва, странникът взема лампата и влиза. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|