Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ТринадесетаЗемята може да се разтопи пак в земя, но духът излита от тленната обител: може вятърът да отвее праха му, но животът пребъдва вечно. Елегия Утре! А вече се здрачава. Една по една изгряват усмихнато кротките звезди на небето. Сена със своите бавно леещи се води още трепти под последната целувка на розовия ден. В синьото небе още блестят островърхите кули на Нотр-Дам. И още бляска настръхналата гилотина при Бариер дю Трон. Да се обърнем към онова срутено от времето здание, някогашна църква и манастир на Братята проповедници, известни под святото за онова време име якобинци. Тук новите якобинци правят своите събрания. Тук, в продълговатата зала, някогашна библиотека на мирни монаси, се събират поклонниците на Свети Робеспиер. Две огромни трибуни, издигащи се в двата края на залата, носеха върху себе си утайката на най-хищната част от простолюдието; повечето от тях се състояха от фуриите на гилотината. Насред залата стои катедрата и стола на председателя – онзи стол, който дълго време е бил благочестиво съхраняван от монасите като свещена останка от Свети Тома Аквински... Една желязна лампа и два светилника изливат в широката зала зловеща светлина, пълна със сажди, под чието дрезгаво сияние дивите лица на тази дяволска тълпа изглеждат още по-мрачни и по-зловещи. Тук, от ораторската трибуна, започва да се лее лютата ярост на Робеспиер! А в това време всичко е хаос, безредие, колебание и дързост в събранието на неговите врагове. Слухове се носят от улица на улица, от къща на къща, от площад на площад. Преди буря лястовиците хвърчат ниско над земята и добитъкът се струпва на големи групи. И над този шум от толкова хора и преходни неща, сам в стаята си седеше онзи, в чиято лъчезарна младост напразно бяха минали – подобно на облаци – редица епохи. Всички средства, които обикновеното благоразумие и смелост можеха да му вдъхнат, бяха изпитани, но напразно. Всички подобни средства бяха наистина напразни там, където сред служителите на Смъртта трябваше да се спаси само един-единствен живот. Само падането на Робеспиер можеше да спаси неговите жертви. Но вече беше твърде късно и това падане можеше само да отмъсти за тях. Още веднъж, във върховната мъка на своята тревога и отчаяние, ясновидецът се потопи в самота, за да измоли пак помощта или съвета на ония тайнствени посредници между земята и небето, които отказваха подкрепата си на всеки дух, който се поддаде на обикновените връзки на смъртните хора. В силното желание и горест на сърцето му сякаш се таеше сила, непредизвиквана от него до сега. Защото кой не е почувствал, че острата болка на крайната скръб понякога счупва и отхвърля някои от най-силните вериги на безсилието и съмнението, които обвързват човешката душа към мрака на преходния живот? И че в облаците, гръмотевиците и бурите често се стрелва олимпийският орел, който може да ни извиси нагоре? Неговият зов беше чут – булото на страстите се разкъса пред зрящата душа. Той погледна и видя, но не съществото, което призоваваше с неговата светла форма и неизразимо спокойна усмивка, не неговия добре познат Адонай – Синът на Славата и Звездите – а злокобната тъмна Химера, неумолимият Враг, чиито пъклени очи светкаха от злорадство и злоба. Призракът, който не се гърчеше вече и не се отдръпваше сред мрака, се изправи огромен пред него. Лицето му, чието було ръката на смъртен никога не беше отмествала, беше все още закрито, но формите му бяха по-ясни, по-телесни. То излъчваше атмосфера на ужас, ярост, закана. Като ледена планина, диханието му смразяваше въздуха. То изпълни стаята като облак и помрачи звездите на небето. – Ето! – каза гласът му. – Аз пак съм пред теб. Ти ми отне една по-скромна плячка. Сега отърви сам себе си от моята власт! Твоят живот те напусна, за да живее в сърцето на една дъщеря на тлението и смъртта. В тоя живот идвам аз с неумолимата си стъпка. Ти се върна пак към Прага – ти, чиито стъпки бяха докоснали необятните полета на Безкрая! И както призракът на неговата собствена фантазия сграбчва детето в мрака, о могъщи, който искаш да победиш смъртта, аз те сграбчвам! – Назад към своето робство, робе! Ако ти се отзова на един глас, който не те е викал, то не е за да заповядваш, а за да се покоряваш! Ти, от чието дихание аз приех в дар благата на два живота, по-мили и по скъпи от моя собствен, аз ти заповядвам не чрез вълшебство и чародейство, а чрез силата на една душа, много по-могъща от злобата на твоето същество, да ми служиш и да ми кажеш пак тайната, която може да изкупи живота на ония, които ти – по позволение на Всемирния Господар – ми позволи да задържа за известно време в техните тленни обиталища! По-бляскаво и по-алчно пламна погледът на тия зловещи очи. Фигурата се изправи - по-ясна за окото и по-колосална. В гласа, който му отговори звучеше по-силна и по-презрителна ненавист: – Мислиш ли, че дарът който ти дадох, е друго, освен проклятие? Ти щеше да бъдеш щастлив, ако имаше да скърбиш за смърт, която произлиза от кротката ръка на Природата – ако не знаеше колко е свято името Майка и ако никога не беше почувствал, приведен над твоя първороден син, нетленната бащинска любов! Те бяха спасени, но защо? Майката, за да умре от насилна, кървава, позорна смърт, за да отметне ръката на палача нейната блестяща коса, която е била обсипвана от твоите целувки като годеник. Детето, пръв и последен твой потомък, в когото ти се надяваше да основеш една раса, която да може да чува заедно с теб музиката на небесните арфи и да лети, рамо до рамо с твоя близък Адонай по лазурните простори на блаженството – това дете да доживее още няколко дни като гъба в гробна яма, като някаква вещ в мръсния затвор и да чезне от ден на ден от жестокост, нехайство и глад. Ха-ха! А ти, който искаш да победиш смъртта – за да научиш как безсмъртното умира, когато дръзне да възлюби смъртното. Та ето, Халдеецо, какви са моите дарове… –Пак те заклевам, говори и дай отговор на господаря, който може да заповядва на своя роб. Аз знам, макар и да не притежавам предишното си знание, и макар тръстиката, на която съм се облегнал, да ми е пробола хълбока, аз знам все пак – писано е, че животът, за който те питам, може да се изтръгне от ръцете на палача. Ти обгръщаш бъдещето ѝ в мрака на твоята сянка, но не можеш да го измениш… Аз изтръгвам от тебе тайната, макар че ти се измъчваш и не искаш да я кажеш. Аз се приближавам до теб, смело те гледам право в очите. Душата, която обича, може да се осмели на всичко. Сянко, аз не се боя от теб и те заклевам, говори! Призракът започна да се разтапя и да отстъпва. Като пара, която изчезва, когато слънцето я пробие и проникне в нея, той отстъпи назад в мрака – гърчейки се и смалявайки се. – Да – каза Гласът сподавено и кухо. – Ти можеш да я спасиш от палача. Защото е писано, че жертвата може да спасява. Ха-ха! Фигурата внезапно пак се разшири и прие гигантските си размери, а зловещият ѝ смях прозвуча радостно, сякаш врагът, отблъснат за миг, отново си върна силата. – Ха, ха! Ти можеш да ѝ спасиш живота, ако пожертваш своя! Затова ли преживя рухването на толкова империи и изчезването на толкова поколения от твоята раса? И теб ли те иска смъртта? Искаш ли да я спасиш? Тогава умри за нея! Падни, снажен стълб, когото можеха да огреят още несъздадени слънца, падни, за да може крехката трева в подножието ти да попие още някой и друг час слънчева светлина и роса! Ти мълчиш! Готов ли си за жертвата? Виж луната, която се движи по небето. О, красиви и мъдри, ще поискаш ли от нея утре да се усмихне над безжизнения ти труп? – Назад! Защото душата ми отново засия в славата си. И аз чувам крилата на Адонай да пърхат с музика във въздуха. Със сподавен вик на победена ярост и омраза, Призракът изчезна, а в стаята нахлу – сияйно и внезапно – поток сребриста светлина. Когато Небесният Посетител застана в атмосферата на собствения си блясък и погледна лицето на Теурга с неизказана нежност и любов, цялото пространство сякаш се освети от Неговата усмивка. По синия въздух навън – от стаята до най-далечните звезди в лазурните далечини – сякаш бе останала светла диря от Неговия полет във въздуха. Както цветята пръскат аромат, който е самото дихание на техния живот, така и Неговото присъствие излъчваше радост. През звездните светове, със скорост милиони пъти по-висока от тази на светлината и на електричеството, Синът на Славата долетя до Своя възлюбен и крилете му пръснаха радост, както младата утрин пръска роса. И в тоя кратък миг, Сиромашията престана да линее, Болестта напусна своята плячка и Надеждата изтъка своя вълшебен небесен сън сред мрака на отчаянието. – Ти си прав – каза напевният Глас. – Смелостта ти възстанови твоята Сила. Още веднъж душата ти ме привлече към теб в земните предели. Ти си по-мъдър сега, защото вече разбираш Смъртта повече, отколкото когато волният ти дух изучваше величавата тайна на Живота. Човешките чувства, които те бяха овладели и принизили за известно време, ти носят в последните часове на твоя смъртен живот върховното наследство на твоята раса – вечността, която започва отвъд гроба. – О Адонай! – каза халдеецът, заобиколен от блясък, много по-лъчезарен от човешката красота, сякаш вече принадлежеше на оная вечност, за която Светещият му говори. – Както хората, преди да умрат, виждат и разбират загадките, които са били скрити от тях дотогава, така и аз в този час, когато саможертвата за едно друго същество създава края на низ от векове, виждам колко е дребен Живота пред величието на Смъртта. Но, Божествен Утешителю – дори и в Твоето присъствие – чувствата, които ме вдъхновяват за подвиг, ми носят скръб. Как да оставя след себе си, в тоя лош свят, без ничия помощ и закрила, ония за които умирам – жена си, детето си! Дай ми утеха за това! – А ти какво си? – рече Посетителят със слаб укор в тона – Какво си ти, с цялата си мъдрост и всичките си светли тайни, с цялата си власт над миналото и с всичките видения на бъдещето? Какво си ти, в сравнение с Всеуправляващия и Всемъдрия? Мислиш ли, че твоето присъствие на Земята може да даде на сърцата, които обичаш, подслона, който и най-бедните намират под крилата на Онзи, Който пребъдва на Небето? Не се страхувай за тяхното бъдеще. И да живееш, и да умреш, за бъдещето им е поел грижа Всевишният. И в затвора, и на ешафода – окото Му никога не се затваря. Той е много по-нежен в Любовта си, по-мъдър в ръководството и по-могъщ от тебе в силата си за да спасява! Закони приведе глава, а когато пак повдигна поглед, и последната сянка бе изчезнала от челото му. Посетителят си беше отишъл, но сиянието му сякаш все още огряваше стаята. И въздухът като че още се вълнуваше от трепетна наслада. Така ще бъде и с всички онези, които – отделени веднъж завинаги и напълно от земния живот – приемат посещението на Ангела на Вярата… Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|