Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ПоследнаВиола се молеше. Тя не чу отварянето на вратата. Не видя тъмната сянка, която падна на пода. Нейната сила, нейното изкуство беше изчезнало. Но тайната и чарът, познати на простото ѝ сърце, не я напускаха в часовете на изпити и отчаяние. Когато науката падне като фойерверк от небето, което е искала да освети, когато геният посърне като цвят под леденото дихание на гроба, Надеждата, която живее в невинната детска душа, разпалва нова светлина във въздуха и невинността на беззаветната Вяра покрива дори гроба с цветя. Тя бе коленичила в най-отдалечения кът на килията. И детето, като че ли по подражание на онова, което не би могло да разбере, прегъна крехкото си тяло, наведе своето усмихнато личице и коленичи до майка си. Той стоеше и ги гледаше в светлината на лампата, която спокойно падаше върху тях. Отблясъкът ѝ огряваше нейните златни коси, които свободно падаха на вълни на раменете ѝ, отметнати от чаровното ѝ и открито чело. Тъмните ѝ очи гледаха нагоре и в тях, през сълзите на човешката горест, се отразяваше светлина, като че ли идваща от горе. Ръцете ѝ бяха скръстени, устните ѝ – полуотворени, цялата ѝ фигура беше одухотворена и осветена от ведрата яснота на невинността и трогателното смирение на живота. И той чу гласа ѝ – оня тих глас, който идва от сърцето, но който е достатъчно силен, за да бъде чут от Бога. – И ако аз не го видя никога вече, о Татко! Не можеш ли да направиш любовта която не умира, да владее над земната му орис, дори и отвъд гроба? Ще благоволиш ли ти, като жив дух, да трепти над него – дух по-красив от всички ония, които той може да призове с помощта на своята наука? Каквото и да е отредено на двама ни, макар и хиляди векове да минат между нас, благоволи, когато най-накрая се пречистим и възродим, и подготвим за възторга на едно подобно съединение, благоволи пак да се срещнем! А това дeте, което е коленичило пред Тебе на тъмничните плочи – чии ръце ще го люлеят утре? Чия ръка ще го храни? Чий устни ще се молят за неговото благо долу на земята и за душата му отвъд? Тя спря и ридания заглушиха гласа ѝ. – Виола! Онзи, когото напусна, е тук, за да запази майката за детето ѝ! Тя изтръпна! Този глас, треперещ като нейния! Тя скочи на крака. Той беше тук – в цялото великолепие на неувяхващата си красота и свръхчовешка хубост. Тук, в този дом на ужаса, в този час на изпитание! Образ и олицетворение на любовта, която може да проникне в Долината на Мрака и да премине, като неуязвим посланик от небето, през бушуващата бездна на ада. С вик на наслада и възторг, който никога може би не е бил чут под тия зловещи сводове, тя скочи и падна в краката му. Той се наведе да я повдигне, но тя се изплъзваше от ръцете му. Той я наричаше с всички познати имена на предишната им обич, но тя му отговаряше само с ридание! Безшумно и страстно тя целуваше ръцете му, но не каза нищо. – Погледни, погледни, аз съм тук. Тук съм, за да те спася! Не искаш ли да ми покажеш милото си лице? Пак ли искаш да избягаш от мен? – Да избягам от теб! – каза тя най-после с разбит глас. – Ако моите мисли ти причиниха скръб, ако моят ужасен сън ме измами, коленичи заедно с мен да се помолим за нашето дете! И като скочи внезапно на крака, тя взе детето, сложи го в ръцете му и продължаваше да ридае, говорейки през сълзи: – Не заради себе си те напуснах аз, а... – Мълчи! – каза Занони. – Аз знам всичките ти смътни и борещи се мисли, които и ти самата едва ли можеш да разплетеш! Виж как само с един поглед детето им дава отговор. И наистина лицето на това странно дете сияеше лъчезарно, сякаш огряно от безмълвна и непозната радост. То като че ли позна баща си. Притисна се гальовно до гърдите му, обърна светлите си и ясни очи към Виола и ѝ се усмихна. – Да се моля за детето си! – каза Занони тъжно. –Мислите на ония души, които се стремят като моята, са все молитви! И като седна до нея, той започна да ѝ разкрива някои от най свещените тайни на необикновения си живот. Той ѝ говори за възвишената и мощна вяра, из чиито недра може да възникне и израсне божественото знание. Вярата, която – виждайки безсмъртното навсякъде – пречиства и възвисява всичко смъртно, което попадне под нейния поглед. За благородната амбиция, която съществува не в сферата на земните клюки и престъпления, а в ония велики чудеса, които говорят не за човека, а за Бога. За онази сила, която може да извади душата от тинята и която разкрива пред зоркото око на душата най-тънките видения, а за крилете на душата – безкрайните простори. Разказа ѝ и за онова чисто, строго и опасно посвещение, след което душата придобива – както след смъртта – по-широки и по-ясни разбирания за своето родство с Първичните Начала на Живота и Светлината, така че в собственото си чувство за красивото тя намира своята радост, в чистотата на своята воля намира силата си, а в родството си с Младостта на Безкрайното творение, от което самата тя е една част – тайните, които увековечават и освещават човешката плът и обновяват силата на живота с амброзията на един тайнствен и небесен сън. Докато той говореше, Виола го слушаше със затаен дъх. Ако тя не можеше да разбере, поне вече не се съмняваше. Тя почувства, че в това вдъхновение – истинско или измамно – не може да се вмъкне никакъв бяс. И по-скоро по интуиция, отколкото чрез разума си, тя видя да се разкриват пред нея, като звезден океан, дълбоката и тайнствена красота на душата, която нейните страхове бяха огорчили. И когато в края на странната си изповед той ѝ каза че беше мечтал да издигне и нея до своя живот, страхът на човешкото я обхвана със своите тръпки и той прочете в мълчанието ѝ, колко празен е бил неговият блян, въпреки всичкото му знание. Но когато той свърши и, облегната на гърдите му, тя усети прегръдката на неговата закриляща ръка, когато, в една свята целувка, миналото се забрави и настоящето се стопи, чак тогава се върнаха у нея сладостните и топли надежди на естествения живот, надеждите на любящата жена. Той беше отишъл да я спаси! Тя не попита как. Тя повярва на това без да пита. Те щяха пак да се съберат най-после. Щяха да избягат далеч от сцените на насилие и кръв. Техният щастлив йонийски остров, тяхната безопасна самота щяха да ги приемат още веднъж. Тя се засмя с детска радост, когато видя пред себе си тази картина сред мрака на затвора! Душата ѝ, вярна на своите прости инстинкти, отказа да възприеме възвишените образи, които до преди малко минаваха смътно край нея, и се върна отново към своите много по-крехки човешки блянове за земно щастие и мирен дом… – Аз те виждам, аз те докосвам и отново виждам какво красиво нещо е животът! Виж през решетката как бледнеят звездите. Утринта скоро ще настъпи. Утринта, която ще отвори вратите на затвора! Ти казваш, че можеш да ме спасиш. Сега аз не се съмнявам в това… Защо не се усмихваш? Утре, любов моя! Не е ли думата „Утре“ благословена дума? Жесток си! Ти все още искаш да ме накажеш, като не искаш да споделиш моята радост. Аха! Виж нашия малък, как ми се смее в очите… И като взе детето в ръце и приседна малко на страна, тя го залюля на гърдите си, като му приказваше и го целуваше след всяка дума. Тя ту се смееше, ту плачеше, като хвърляше от време на време радостен и щастлив поглед върху бащата, на когото тези бледнеещи звезди се усмихваха за последен път. Колко хубава изглеждаше тя, седейки така, без да осъзнава бъдещето. Самата тя – още почти дете – и детето ѝ, което се усмихваше на нейния смях – две крехки и невинни същества, които си играеха край един гроб… – Виола, – каза Занони – спомняш ли си веднъж, когато седяхме в пещерата над огрения от лунната светлина залив на нашия остров, че ти ми поиска този амулет? – символ на едно отдавна изчезнало от света суеверие, заедно с вярата, от която то бе произлязло. То е последната останка от моя роден край и майка ми на смъртното си легло го сложи на врата ми. Аз ти казах тогава, че ще ти го дам в деня, когато един и същи закон ще управлява твоя и моя живот. – Спомням си това добре. – Утре тя ще бъде твоя! – Ах това мило утре! – И като сложи кротко детето си долу, защото беше заспало, тя се хвърли на гърдите му и показа зората, която беше запомнела да се изсипва на небето. Тук, сред тия дишащи ужас стени, зорницата гледаше през решетката към трите същества, в които беше съсредоточено всичко най-нежно, което свързва човешките души, всичко потайно в сложното човешко естество… Тъй беше вътре в затвора, а вън – по площади, дворци и храмове – Мъстта и Терора, със своите тъмни мрежи и сплетни, ширейки се по морето на кипящите страсти, тъчаха съдбините на хора и народи. А зорницата, гаснейки в просторите, гледаше с безпристрастно око църковните кули и гилотината. Благодатното утро настъпва. В градините птичките подновяват своите обичайни песни. Рибите се гонят в свежите води на Сена. Веселието на божествената Природа, шумът и дисхармонията на смъртния живот отново се пробуждат. Търговецът отваря вратите си, цветарките се отправят на групи по местата си. Хиляди забързани стъпки се насочват към всекидневните си занимания, които революциите, събарящи толкова царе и крале, не могат да премахнат. Каруците грохотно тръгват към пазара. Тиранията, на крак още от ранни зори, изгрява с бледи лъчи. Заговорът, който не е спал цяла нощ, брои ударите на часовника и шепне „Часът наближава.“ Една жадна за гледки тълпа се събира пред залата на Конвента. Днес се решава суверенитета на Франция. В дворовете на Съда – обикновения шум и суетня. Не е важно какъв зар ще бъде или кой ще бъде господар – днес ще паднат осемдесет глави! * * * А тя продължаваше сладко да си спи. Уморена от преживяната радост, сигурна в присъствието на онзи, когото пак беше намерила, тя толкова се беше смяла и плакала, че най-накрая заспа. И дори насън тя изглеждаше да има щастливото съзнание, че любимият ѝ е тук, че загубеният беше намерен. Защото тя се усмихваше и си шепнеше сама на себе си, често произнасяше името му през въздишка, протягаше ръце и въздъхваше, ако те не го докосваха. Застанал отстрани той я наблюдаваше с неизказани чувства. Тя няма да се събуди вече за него. Няма да разбере на каква висока цена е купен тоя сън! Сутринта, за която копнееше толкова силно, дойде. А как ще посрещне вечерта? С красивите надежди, с които любовта и младостта съзерцават бъдещето, тя затвори очи. Тези надежди още обагряха съня ѝ със своите пъстри цветове. Тя щеше да се събуди, за да живее! Утре Терорът няма да го има вече, вратите на затвора ще се отворят. Тя ще излезе с детето си в светлия като летен ден свет. А той? Той се обърна, погледът му се спря върху детето. То не спеше и ясният му, сериозен и замислен поглед, който му беше присъщ, го гледаше с почти тържествен израз. Той се приведе над него и го целуна по устните. – Никога вече, – промълви той – наследнико на любовта и скръбта, никога вече ти няма да ме видиш в своите видения, никога вече твоите очи няма да се нахранят със светлината на божественото откровение, никога душата ми няма да може да изпъди от възглавницата ти болестите и смущенията. Участта ти няма да бъде такава, каквато напразно се старах да я направя. Заедно с хората от твоя род ти ще страдаш, ще се бориш и ще блуждаеш. Но дано да бъдат по-меки човешките ти изпити, да бъде крепък духа ти, да обича и да вярва! И като те гледам така, нека моето естество вдъхне в твоето последното си и най-силно желание. Нека премине моята любов към майка ти у теб и нека в твоя поглед тя да вижда върховната утеха на моя дух. Чуй! Те идват! Да, аз чакам и двама ви оттатък гроба! Вратата полека се отвори. Палачът се появи и през отвора мигом нахлуха сноп слънчеви лъчи… Той е на прага, обръща се, пак, пак. Вратата се затваря! Той си отиде завинаги! Тя се събуди най-после и се огледа наоколо. – Занони, вече е ден! Никакъв отговор, освен глухия стон на детето ѝ. Милостиво Небе! Да не е било всичко това само един сън? Тя отметна назад дългата си коса, която може би закриваше нейния поглед и почувства амулета на гърдите си. Значи не беше сън! – О, Боже! Той си е отишъл? Тя се стрелна към вратата и викна високо. Палачът дойде. – Къде е съпругът ми, бащата на моето дете? – Той отиде преди теб, жено! – Къде? Говори, говори! – На гилотината! – И черната врата пак се затвори. Тя се затвори зад едно паднало в несвяст тяло! Като светкавица проблеснаха за един миг в ума ѝ думите на Занони, неговата скръб, истинското значение на мистичния му дар, самата жертва, която той правеше за нея. Всичко това мигом се изясни за нея, а след това се възцари мрак, но мрак, който крие в себе си своята светлина. И докато тя стоеше там, – няма, неподвижна, безгласна, като вкаменена – едно видение като вятър се промъкна през дълбочините на душата ѝ – мрачният съд, съдиите, журито, обвинителя. И сред жертвите една безстрашна фигура. – Ти знаеш за опасността, която грози държавата – говори! – Да, знам. И си удържам обещанието, Съдниче, аз ще ти разкрия съдбата! Анархията, която ти наричаш държава, издъхва със залеза на слънцето. Чуй тоя шум от стъпки вън! Чуй бучението на гласовете! О, мъртви, направете място в пъкъла за Робеспиер и неговата сган! Те се втурват в залата – буйните бледи вестители – настава смут и страх, и ужас! – Откарайте конспиратора! А утре ще умре и жената, която искаше да спасиш! – Утре, Председателю, ножът ще падне върху теб! А вън, през задръстените от тълпата и гъмжащи улици, се влачи Процесията на Смъртта. Храбри народе! Ти въстана най-накрая. Те няма да умрат! Смъртта е съборена от своя трон! Робеслиер падна! Te налитат да спасяват осъдените… Все по-близо се притискаше тълпата, още миг и палачът ще бъде лишен от своята плячка. О, Занони! Защо на челото ти е изписано все това примирение, което не вдъхва нито капка надежда! Троп! Троп! По улицитe нахлуват въоръжените войски: верен на заповедта, черният Анрио ги води. Te прегазват и мачкат тълпите… Напред към Бариер дю Трон. Той се изправя настръхнал във въздуха – гигантският инструмент на смъртта! Един подир друг под ножа – един, и втори, и трети! Милост! О, милост! Толкова ли е къс мостьт между слънцето и царството на сенките – къс като въздишка? Ето, ето – неговият ред дойде. – Недей умира още! Не ме оставяй сама след смъртта си. Чуй ме! Чуй! – викаше вдъхновената съновидка. – Какво! Ти все още се усмихваш! – Te се усмихнаха, тези бледи устни, а с усмивката – лобното място, палачът, ужасът изчезнаха! С тази усмивка цялото пространство като че ли беше пропито от вечна слънчева светлина. Той се извиси над земята, той излетя над нея като нещо безплътно, като един образ на радост и на светлина! Зад него Небесата се отвориха, бездна след бездна се разтвориха. И се появиха милиарди светли и красиви духове, обитаващи сфера след сфера. И милиарди гласове екнаха в хор: „Добре дошъл!“. Жителите на Небесата: „Добре дошъл, ти, пречистен чрез жертвата и получил безсмъртие след гроба – това ще рече да умреш.“ И светещ сред светещите, неговия дух протегна ръце и прошепна на спящата: „Другарко във Вечността – това ще рече да умреш!“ * * * „Ха! Защо ни кимат от къщните стрехи? Защо се събират тълпите по улиците? Защо бият камбаните? Чуйте: топовен гърмеж, звън на оръжия! Другари по затвор, има ли надежда за спасение и за нас?” Така си говореха затворниците един на друг. Денят угасва, падна вечерта. Tе още притискат бледите си лица до решетките. И все още виждат да им се усмихват техните приятели и да им махат с ръка от прозорците и от покривите! „Ура, най-сетне, ура! Робеспиер падна! Режимът на Терора го няма вече! Бог благоволи да ни пощади живота!” Да, погледнете в залата, където тиранът и неговият съвет слушат шума, който бучи навън! Изпълнил пророчеството на Дюма, Анрио, опиянен от кръв и алкохол, се довлича вътре залитащ и захвърля сабята си на пода: „Всичко е загубено!“ – Нещастнико! Твоята подлост ни погуби! – изръмжа жестокият Кофинал и изхвърли страхливеца през прозореца. Спокоен като отчаянието се изправя суровият Сен Жюст. Побледнелият Кутон се свива и припълзява до масата. Един гърмеж, една експлозия! Робеспиер се опита да се самоубие! Треперещата му ръка го контузва, но не успява да го убие! Часовникът на Отел дьо Вил удари три часа. През насилената врата, през мрачните входове нахлува тълпата в залата на Смъртта. Обезобразен, пребледнял, окървавен, безмълвен, но запазил цялото си съзнание и гордост, седи изправен на своето седалище Царят на Убийството! Заобикалят го, хокат го, проклинат го! Лицата им зловещо блестят в светлината на вълнуващите се факли! Той, а не светлият маг, е истинският магьосник, който призовава демоните! И в последния му час се събират около него бесовете, които той е извикал! Помъкват го! Отвори вратите си, неумолим затворе! Консиержери поглъща своята плячка! Оттогава до сега Робеспиер не проговори нито дума! Бълвай навън твоите хиляди, твоите десетки хиляди, освободени Париж! Към Площада на Революцията лети каруцата, която кара Царя на Терора. Сен Жюст Дюма, Кутон, ще му бъдат другари дори до гроб… Един вик, а тълпата се смее… Ножът пада сред виковете на безбройното множество. И мрак нахлува в душата ти, Максимилиан Робеспиер! Така свърши Царството на Терора. * * * Дневната светлина навлиза в затвора. От килия на килия се разнася новината; тълпа подир тълпа се ниже: радостните затворници се смесват със самите палачи, които от страх също проявяват радост. Те наводняват клетките и алеите на мрачния дом, който скоро ще напуснат. Те се втурват в една килия, забравена от вчера сутринта. Намират там една млада жена, седнала на затворническото си легло, със скръстени на гърдите ръце и лице, издигнато нагоре. Очите ѝ са отворени и една усмивка, която изразява нещо повече от невинност – една усмивка на блаженство – е застинала на устните ѝ. Макар и опиянени от радост, те се отдърпват назад в почуда и благоговение. Никога досега те не са виждали такава красота! Приближават се на пръсти към нея, виждат, че устните са бездиханни, че тя е застинала в мраморен покой, че красотата ѝ и екстаза ѝ са тези на смъртта. Те се събират наоколо в мълчание. Но виж! В краката ѝ се е свило едно дете, което се събужда при тяхното влизане. То спокойно ги поглежда и продължава да играе с розовите си пръстчета с роклята на своята починала майка. Едно сираче под свода на затвора! – Клетото! – каза една жена, която самата бе майка - казват, че баща му е загинал вчера. А ето сега и майката! Сам-самичко в света, каква ще бъде съдбата му? Детето се усмихваше без страх от навалицата, докато жената изричаше тия думи. А старият свещеник, който се намираше сред тях, кротко каза: „Жено, виж, детето се усмихва! За сирачетата се грижи сам Бог!“51 Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|