Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Отказът от посоката на движение или спирането му ще погубят СДС. Трябва да продължим. Това не означава, че не можем да приемем компро­миси с всички политически сили, избиращи центъра, тъй като с тях можем да постигнем съгласие по достатъчно широк кръг от въпроси.

Промяната на политическия нрав на нашата коалиция е наложителна. Не бива повече да се увличаме в ролята си на разрушители на комунизма. Нужно е отговорно да служим на националните интереси в рамките на своите политически идеи, а това означава да поемем съзидателна, а не разрушителна роля. Трябва да градим демокрация и пазарна икономика от западен тип, упражнявайки законодателната и изпълнителната власт. Ние знаем как да сторим това и имаме политическа воля. Трябва да направим комунизма невъзможен като създадем на негово място новото общество. Вярвам, че в това си намерение ще срещнем политическа подкрепа от ДПС и от други политически и синдикални фактори, стига да докажем, че е налице промяна в нас -промяна от политическа конфрон­тация към политически компромис в името на нашите цели.

Но тази промяна не означава даване на политически жертви, доказва­щи слабост на СДС. Онези, които искат да бъдат наши партньори в диалога, не могат да ни поставят като условие да се откажем от политическите си решения. Атаката срещу "олицетворяването" на СДС с нейните лидери е опит за намеса във вътрешните му работи, за натиск, за компрометиращи отстъпки и за подмяна на нашата политика. Това не можем да допуснем. Всеки, който поставя като предварително условие за диалог промени в ръководството на СДС, в неговия кадрови избор, ни поставя ултиматум и не се стреми искрено към компромиси с нас. Той желае нашето разрушаване.

Ние можем да преминем от конфронтация към компромиси и от това няма да понесем политически ущърб. Точно обратното. Ако в този момент, когато преобладаващата част от хората не искат избори, склонни са да приемат разширяването на политическата основа на реформата и настояват за диалог в името на националните интереси, ние сме гъвкави, ще спечелим с проява на разум. Можем и трябва да пожертваме последните остатъци - революционност срещу постигане на ново политическо равновесие. В това политическо равновесие СДС заема ръководно място. Тази негова роля не се отрича от никого. Мощта на коалицията не е в революционната декомунизация, а в това, че е единствената политическа сила, способна да носи отговорността за управлението на страната в този толкова труден за нея период, и при това, способна да я променя. Ето защо, политическото равновесие е в наша полза, тъй като никой не гледа сериозно на възможността да претендира за управлението на страната. Сега създаваме общество и икономика, каквито в страната не е имало и първи натрупваме опит в тяхното управление и организация. Това е безценен капитал на СДС, това е авторитетът му, неговият политически кредит. Не бива този кредит да се похабява в безсмислена политическа конфронтация, заплашваща нашата цялост, националните интереси и мира в страната. Това би било политически безотговорно. Ако успеем в провеждането на аграрната реформа и приватизацията, в установяването на ред и законност, в стабилизацията и преговорите по външния дълг, ние ще докажем безус­ловно на всички - и вътре в страната, и вън от нея, че сме силна, разумна и уравновесена управляваща сила и ще останем такава.

В това си качество СДС е длъжен да даде пример за търпимост, разбиране на интересите на другия, осъзнаване и отстояване на собст­вените интереси и разумно отношение към интересите на страната. Без този пример, без нов политически климат ще продължи разрушаване­то на българската народопсихология и социално здраве. Взаимните подоз­рения, взаимната ненавист, страхът от заговора на неизвестните сили, националният нихилизъм и безверие, българската агресивност ще придо­бият печални размери. Ние не трябва да даваме такъв пример, защото докато управляваме, сами носим цялата отговорност не само за законодателството и политиката, а и за българите.

Трябва да признаем обаче, че разпалването на отрицателните човешки качества се дължи предимно на бързата промяна. Това може обективно да ни забави. Напълно естествено човекът се противопоставя на бърза­та промяна, тъй като не е готов за новото. Навсякъде в Източна Европа и на много места по света неподготвените, слабоприспособимите към промяната хора са спъвали и сега спъват бързия преход не само с икономически и синдикални действия, а и със самите себе си. В Източна Азия и на други места по света това е било неутрализирано от тоталитарни политически режими.

Интелигенцията се отдръпва, защото съзира ескалация на насилието и конфликтите. Това е знак, че в България демократичният избор е окончателен, че ще бъде смазан всеки опит за нова диктатура, независи­мо откъде идва. Следователно политиката на диалога и компромиса няма алтернатива. И в това е голямото предизвикателство - трябва да материализираме синята идея без диктатура, без извънредни пълномо­щия, без разцепление и без насилие. Да направим първи това, което други не са правили преди нас.

Някъде, встрани от тресавището на десния хаос, покрай хлътването в постсоциалистически илюзии и реставрация, недалеч от невъзможните за нас източни изкушения на светкавичното развитие и диктатура, трябва да има тясна пътечка, по която да минем. Сами не можем да я открием. Нужни са ни преговори и компромиси.

Темпът на икономическата промяна зависи от компромисите. Трябва да се управлява не само реформата, но и нейният ритъм. Който може да направи това, дава безупречно доказателство за политическа зрялост и разум.

В най-неподходящи условия - остър спад на производството и пот­реблението вече трета година, съвсем крехка стопанска стабилизация и непрекъснати политически атаки, първото демократично правителство и първият доминиран от демократичните сили парламент, трябва да осъществят радикална данъчна реформа. Болезнена при всички обстоя­телства, трудно приемана дори при икономически растеж, данъчната реформа е неколкократно по-трудно осъществима в условията, при които се намираме. И в това е голямото предизвикателство.

Сега се поставят и решават проблеми, които в следващите десети­летия никога няма да бъдат отново на дневен ред. Извършва се държавно строителство за настоящето и за бъдещето... Решават се фундаментални въпроси на структурата и механизмите, на данъчната система и този исторически шанс се пада на нас. Голямото предизвикателство е към това правителство и към това парламентарно мнозинство на СДС и те трябва да имат дързостта да го приемат.

Данъчната реформа винаги се осъществява от значителна и сигурна в себе си политическа сила. Нужна е самата сила. В условията на политическа аморфност и дребни противоборства тази задача не може да бъде поставена и решена. В политическата въртележка на промени, идеите на концепцията за данъчната реформа не могат да се родят и оформят, вместо тях избуява и се налага корпоративният и дори груповият интерес. Когато това стане, вместо стопанското равновесие и ефективността, надделяват преференциите на едни лица за сметка на несправедливото третиране на други.

Ето защо, колкото за бюджетните разходи важи максимата за възможно най-доброто им прицелване, за да стигнат парите (медикаментите, въглищата, боеприпасите) до структурите, които се нуждаят от тях, толкова данъчната система трябва да бъде по-неутрална, без преференции и ограничения на действието си. Модерната държавна политика се реализира чрез разходите, а не чрез данъчни преференции. Данъците в съвременната държава не са средство за постигане на социални, икономически или политически цели. Те са само или преди всичко източник за държавни и общински приходи, опора на властта, на реда, сигурността и условия за икономическа динамика. Данъчната система, която задълбава всички ни и върху всички поставя по-силна тежест, е в национален интерес.

За всеки гражданин, за всяко юридическо лице трябва да бъде чест и достойнство да носи своя дълг към държавата. На мястото на комунистическата демагогия и лъжи за комунистическо съзнание, което означава­ше "трябва да дадеш съзнателно всичко от себе си - труда, таланта, духа си" на социоолигархията, демократичната държава и пазарната икономика поставят пред всеки точно определени, измерими и независи­ми от изпълнителната и съдебната власт данъчни задължения. От гледна точка на обществото, добрият гражданин е този, който е данъчно коректен към своята държава.

Данъчната реформа е висша форма на постигане на равновесие между различните икономически и политически интереси и едновременно – двигател на стопанското развитие. Днешните данъчни системи в развитите страни са формирани еволюционно и на тласъци в периоди на нарастване на икономическите и политическите проблеми. За разлика от този исторически опит, ние трябва да създадем сложния и фин механизъм на данъчната система в много кратък период, за един истори­чески миг. Това изисква силна концентрация на интелект и воля в правителството и парламентарното мнозинство на СДС и също е част от голямото предизвикателство към нас.

В много тежките месеци на 1991 и 1992 г. у нас контролирано протече мощен процес за съкращаване на относителния дял на бюджетните приходи от брутния вътрешен продукт, т. е. частта от доходите, преразпределяна от държавата, намаля драстично - от около 58 на сто през 1990 г. на около 34 на сто в 1992 година. Това създава възможно най-благоприятни предпоставки за данъчната реформа, защото са постигнати най-трудните неща: синхронното съкращаване на държавните разхо­ди при запазване жизненоважните функции на държавата; либерализаци­ята от намалението на данъчната тежест (за сравнение чрез бюджета в Унгария се преразпределят все още 60 на сто от БВП).

Сега данъчната реформа не трябва да цели понижение на данъчната тежест, което е особено болезнено, защото поражда нужда от ново съкращаване на разходите. Данъчната реформа може да бъде бюджетно неутрална или съвсем слабо фискално насочена - докъм 37 на сто дял на бюджетните приходи в БВП, което е ниско равнище за европейските страни и дава възможност за силна стопанска инициатива.

Сега ние, изграждайки данъчната система на държавата, правим избор за себе си и за идните поколения.

Решенията, които днес вземаме, ще бъдат валидни в следващите десетилетия. Трябва да се извисим над собствените си пристрастия, над личните, груповите и корпоративните интереси. Трябва да сме достойни строители на възродена България.

(Непубликувано, 1991 г.)

ВЪНШНИЯТ ДЪЛГ - ГОЛЕМИЯТ ЗАЛОГ
Макар и много популярен, проблемът за външния дълг на страната не е достатъчно познат у нас. Потвърждение на това е, че политиците, предизвикали или разбили правителствената криза, не си дадоха сметка, че вървят срещу интересите на страната, загърбвайки решаването му.

Може би икономическото съзнание на нациите се развива успоредно с осъзнаването на големите им проблеми. Ако това е така, то ние сме в началото на процеса на осмисляне на истинските си национални икономически проблеми, сред които е и външният дълг, тъй като още не разбира­ме собствените си национални интереси.

Съществуват и обективни причини. Възелът на външния дълг е запле­тен от много нишки: икономическа, финансова, геополитическа, вътрешно-политическа. Всяка една се преплита и взаимодейства с останалите, скривайки затягайки проблема.

Кои са аспектите на външния дълг на страната?

Няколко момента от него заслужават особено внимание: търговския, структурния и инвестиционния.

Със своята външноикономическа ориентация България бе най-засегна­тата от промените страна. Преимуществената насоченост на износа и вноса ни към бившия Съветски съюз до голяма степен прави нашата страна дезинтегрирана по отношение на световното стопанство. Ето защо външноикономическото преориентиране към развития западен и други перспективни пазари е изключително трудно, макар да е основна доминанта на търговската ни политика. Търговското преориентиране на страната и излизането й на нови пазари може да се осъществи само със стабилна и отворена валута, достъп до частни търговски кредити и чрез целенасочено стимулиране. Всеки един от тези фактори започва да действа и е възможен, едва след разрешаване на дълговия проблем, защо­то:

* към частните търговски банки страната дължи сума в размер на 8,5 млрд. долара, която не обслужваше до септември 1992 г., а след това обслужва частично;

* стимулирането на външната търговия в западните страни се осъществява посредством гаранции и застраховки на експортни креди­ти, които са прекратени за нашата страна;

* вътрешно стимулиране на нашите износители можем да си позволим с експортни кредити и гаранции едва след изясняване на разполагае­мите ресурси;

* поддържането на валутния курс и отварянето на българския лев (според изискванията на чл. VІІІ от Устава на МВФ), е възможно след заделянето на част от валутния резерв, което е осъществимо след споразумение по дълга.

Безспорно за страна, която прави пазарна реформа, структурата на външнотърговския бизнес е от важно значение. Решаващо за тази струк­тура е разрастването на недържавната външна търговия, като се пре­махне съществуващия десетилетия държавен монопол. Но развитието на частния бизнес във външната търговия е невъзможно без свободен достъп до частен търговски валутен кредит, при това е нормален лихвен процент. Вземането на заем от търговците при сегашните лихвени условия, прави външнотърговската им дейност неконкурентоспособна, а достъпът до външния кредит е спрян от нерешения дългов проблем.

Асоциирането ни в Европейската общност като излизане на европейските пазари и отваряне на страната ни за търговия и коопериране може да се осъществи само при положение, че имаме нормални финансово-кредитни взаимоотношения с европейската банкова система. Тези вза­имоотношения позволяват заеми, помощи, банкови услуги и различни финансови облекчения за българските фирми, участници в асоциирането.

При отворена врата за асоцииране нерешеният дългов проблем зат­варя следващата врата за реално финансово взаимодействие с Европейс­ките общности, т. е. истинското проникване на пазарите практически остава невъзможно, защото трябва да се базира само на собствени държавно гарантирани или направо взети от правителството кредити, което е крайно ограничена възможност и е недостатъчно.

Търговският аспект прераства в структурен, когато разглеждаме новата икономическа среда за българските предприятия като антипод на изолацията, в която те се намираха през последните 45 години. След разпадането на системата на СИВ тази изолация стана реалност и на Изток. Търговската и икономическата интеграция на България в Европа ще създаде нова конюнктура за българските фирми, като ги постави в зависимост от световния пазар. Това се отнася за равнищата на цените на реализацията и доставките, за нивото на заплащането, за лихвения процент, за валутния курс и за останалите макроикономически парамет­ри. Тук всичко е свързано. Например конвертируемостта на българския лев е тясно обвързана с дълговия проблем, доколкото наличието на последния прави условна, ограничена и нестабилна вътрешната конвер­тируемост на националната ни валута. От една страна, валутният курс е силно зависим от решението, което ще има дълговият проблем, а от друга, е рамка на едно споразумение, защото е ограничение за възможностите на обслужването на бъдещия редуциран дълг. От тук и изводът, че нерешеният проблем на външния дълг е препятствие пред развитието на нормална среда за стопанска дейност в страната, а следователно, и за структурната реформа.

Ние сме длъжни да решаваме съдбата на българските предприятия по отношение на приватизацията им, на тяхното преобразуване и евенту­ално ликвидиране в реална икономическа среда. Ако такава среда не съществува, ще вземем съдбоносни решения в деформирани условия. Тогава ще заплатим скъпа социална цена за безсмислени, нецелесъобразни и нежизнеспособни преструктурирания на българските предприятия. Ето защо преди решаването на дълговия проблем, ефективно преструктуриране и истинска структурна реформа, основани на здрави принципи и стабилна основа, са невъзможни.

Същото се отнася и за стабилизацията на производството, и за преодоляването на рецесията. Основният фактор за преодоляване на рецесията е излизането на нови пазари и либерализиране условията за внос. И двете са невъзможни без търговска и кредитна нормализация.

Другият важен фактор за стабилизацията на производството и за възпирането на рецесията е преструктурирането като смяна на собст­веността и привличането на чужди инвеститори в България. Решението на дълговия проблем може както да усложни приватизацията и привлича­нето на капитали, така и да ги ускори. Може да ги усложни, защото в споразумението с нашите кредитори ще има механизъм за смяна на дълг срещу собственост, което ще рече, че на пазара на приватизираните предприятия ще има чуждестранни притежатели на български дълг. Възможността за ускорение идва от това, че приватизацията с чуждестранен инвеститор може да привлече в България нови капитали и по този начин да даде тласък на нашето производство. Поради тази причина, програмата за приватизация би следвало да предвиди участие на чуждестранни инвеститори, притежатели на редуциран български дълг, което да стане след подписване на споразумение с банките-кредитори. Това ще бъде принос за привличане на външни капитали, независимо от евентуа­лните социални усложнения.

Навлизайки в проблемите на инвестирането, трябва да обърнем внимание на недостатъчните стимули - за местните и чуждестранните инвеститори, поради финансовата изолация на страната. От една страна, това се дължи на недостъпните инвестиционни заеми от чуждите частни банки, а от друга страна, на невъзможността да се направи ясна и достатъчно аргументирана програма за откупуването на инвес­тициите, поради нереалната конюнктура, деформирания местен пазар и трудно осъществимия износ. Ето защо както местните, така и в по-голяма степен чуждестранните инвеститори, задържат участието си в български проекти. Освен това, съществуват макар и необосновани опасения, че евентуално в бъдеще техните инвестиции могат да бъдат използвани от българската държава при привличането на средства за сделката по външния дълг.

Същият проблем стои и за държавата като инвеститор, когато взема или гарантира кредити. Поради неясната съдба на дълга, който ще поеме за обслужване страната, се препятства вземането на нови инвестиционни кредити. Обслужването на тези кредити ще става заедно с обслужването на един макар и редуциран стар външен дълг. Оттук ида боязливото отношение на правителството и парламента към получаване­то и гарантирането на нови кредити, и то е напълно оправдано.

Следователно може да се направи извода, че затегнатият възел на външния дълг играе ролята на възпиращ фактор за вътрешния инвести­ционен процес, а оттук - за засилване на рецесията на производството и за забавянето на общата структурна реформа.

Финансов аспект

Финансовият аспект се концентрира във финансовата стабилиза­ция, отношенията с международните финансови институции, размера на дефицита и начините на неговото финансиране.

При невъзможност да се фиксира валутният курс, финансовата стабилизация се опира на две котви: ограничен бюджетен дефицит и контрол върху реалните доходи.

Поради мораториума върху обслужването на външния дълг, бюджетът получаваше "насилствено" външно финансиране на дефицита, разме­рите на което се оказаха значителни, поради девалвацията на националната валута на свободния пазар. Размерът на бюджетния дефицит (както стана ясно през септември), още през тази, а и през следващите години, ще зависи от обслужването на дълга. Тук съществува изключително сериозен проблем, поради несъвпадение във времето на възможностите за свободно външно финансиране на дефицита и необходимостта да бъде обслужван дългът веднага след споразумението с банките. Пробле­мът се състои в това, че макар и временно, той трябва да се обслужва за сметка на вътрешни ресурси.

Решаването на дълговия проблем ще породи нееластичен бюджетен разход, който ще доведе до дълбоко преструктуриране на сегашните правителствени разходи. Това ще се изрази в относително намаляване на традиционните разходи в общата структура, за сметка на ново направление за разходване на бюджетни средства - обслужването на външния дълг. До 1990 г. то е ставало чрез външно финансиране, с нови кредити. Така е било избегнато ограничаването на правителственото потребление.

Впрочем, външно е било и финансирането на бюджетния дефицит и затова е останало скрито.

В контекста на предстоящото дълбоко преструктуриране на държавните разходи трябва да бъде разглеждан и проблемът за вътрешния дълг. Той е част от общата операция по поемането от държавата на вътрешен и външен дълг за минали периоди и за неплатежоспособни длъжници, Поетият вътрешен и външен дълг, заедно със заварения срав­нително много нисък държавен дълг формират общо новата структура на разходите "обслужване на правителствен дълг". Поставено в отношение на останалите разходи и в сравнение между собствените му компоненти, обслужването на дълга неминуемо изисква балансиран компромис между исканията да бъдат опростени несъбираеми кредити вътре в страната и необходимостта да бъде поет редуцираният външен дълг. Ако първото има алтернативни варианти при приватизацията, оживлението и ликвидацията, второто наистина е неизбежна необходимост.

Дълбоките трансформации във финансирането на дефицита и в бюджетните разходи са свързани с икономически и финансови макропараметри: темповете на брутния вътрешен продукт, инфлацията, лих­вените проценти, дела на бюджетните приходи в брутния вътрешен продукт, структурата на приходите, които определят рамките на предстоящата данъчна реформа. Очевидно е необходимо очакваният обем и структура на разходите да моделират някои от основните

Горна граница за решението на външния дълг се поставя от данъчните приходи, зависещи в този момент от данъчната реформа. Поради тази причина, сега съществува уникална възможност чрез споразумението по дълга да се разреши или едновременно да се получи отговор на две трудни задачи на българската реформа: данъчната тежест и обслужването на дълга.

Другото ограничение е зададено в уравнението за финансиране на бюджетния дефицит. Ако външната съставка на финансирането може да се счита за променлива с възможност за увеличение, биха били налице по-големи възможности. За съжаление ситуацията е такава, че освен "насил­ственото" външно финансиране посредством мораториума, друго не е допустимо към сегашния момент.

Сделката по външния дълг е свързана не само с обслужването, но и с еднократната операция по преструктурирането и редукцията на дълга. При тази операция вероятно ще бъде използвана част от валутния резерв на страната. Но тъй като този резерв дава стабилността на валутния пазар, осигурява определена част от вноса и зависи от собст­вената си структура, доколкото част от него не принадлежи на БНБ и правителството, а на граждани и фирми, притежатели на валутни депозити, то използването му също се натъква на сериозни вътрешни ограничения. Една сделка по външния дълг, която разрушава устойчивите пропорции на валутния резерв по отношение на пазара, вноса и собстве­ната му вътрешна структура, ще изправи самата финансова стабилиза­ция пред сериозни проблеми. От друга страна, трайна финансова стаби­лизация без яснота по намалението и преструктурирането на дълга, по използването на национални ресурси за тази цели по бъдещото обслужване на дълга не може да бъде постигната. Преплитането е такова, че колкото решаването на дълговия проблем зависи от финансовата ста­билност, толкова повече тя се обуславя от наличието на решение по дълга и трудно може да бъде постигана без него.

Отговорите на тези въпроси следва да се търсят в прогнозата за платежния баланс на страната от позициите да не се предизвиква нова ликвидна криза в средносрочна перспектива.

Тук се крие и отговорът на въпроса, защо беше необходимо и България да сключва споразумения и да приема условията на Международния валу­тен фонд и Световната банка за стабилизация и структурна реформа. Нали има толкова много страни, които нямат споразумения, а живеят добре. Простият отговор е, че налагайки мораториум през 1990 г. върху обслужването на външния дълг, България практически обяви своята несъстоятелност поради това, че се намира в изключително тежка ликвидна криза - липса на твърда валута за каквито и да било плащания навън. Всяка страна, която се оказва в такова положение, според уставите на двете международни финансови организации, може да прибегне до тяхна­та помощ - чрез откупки на твърда валута и кредити от тях да преодолее кризата, в която се намира. Такава възможност й се предоста­вя само при положение, че прилага строги програми за финансово оздравя­ване, които дават гаранции на Фонда и на Банката, че страната ще придобие отново платежоспособност и ще може да реши както собствените си ликвидни проблеми, така и проблема с обслужването на ново­получените кредити от самите тях.

Двете финансови институции наблюдават програмите за финансова стабилизация и за възвръщане жизнеспособността на платежния баланс на България, защото страната не е способна сама да преодолее ликвидната си криза поради всевъзможни вътрешни и външни икономически и политически препятствия. Това обуславя механизма на контрол и реви­зии за изпълнението на програмите, който на свой ред ограничава манев­реността на икономическата политика на правителството в съответствие с изискванията за преодоляване на финансовия проблем.

Ограничаването на суверенитета върху националната икономическа и финансова политика от тази гледна точка е естествено в преходния

По обратен начин може да се каже, че необходимостта от споразуме­ния и близки отношения с Международния валутен фонд и Световната банка отпада, когато страната преодолее ликвидната си криза и навлезе в устойчива финансова стабилност. Този преломен момент настъпва след споразумение по външния дълг, доколкото едва след него и след постепенното реставриране на доверието към себе си българската държава ще може да излезе отново на международните финансови пазари и не ще зависи в такава съдбоносна степен от кредитите на междуна­родните финансови институции. Обстоятелството, че тези международни институции (включително Европейската общност, страните от Групата на 24-те и свързаните с тях банки) са единствени източници на валутни ресурси за страната, е решаващ фактор, поради който ние не можем да се откажем от политиката на финансова стабилност и на съгласуване на тази политика с тях, защото това е единствената гаранция за нашите партньори, че България ще преодолее стоящите пред нея трудности.

От тази позиция ще се разбере и желанието ни да сложим край на зависимостта, сключвайки споразумение по външния дълг с банките-кредитори. Стремежът към споразумение е израз на стремежа за незави­сими, необвързани, национално съобразени действия в икономическата и финансовата политика, стремеж за самостоятелност.

Геополитически аспект

Това едва ли е най-точното название. Тук ще посоча взаимоотношени­ята между отделните източноевропейски страни, между западноевропейските и другите разбити страни и източноевропейските, ориента­цията на Запада към нас и пътя ни за интегриране в Европа.

Параванът на "братското сътрудничество и взаимопомощта" между източноевропейските страни падна и откри безкомпромисно съпер­ничество, остро противоречие, дълбок антагонизъм, желание за дезинформация и провокации, т. е., това, което наблюдаваме във вътрешната политика. Видимо доминираща цел е с всички средства да се печели западното благоволение, дори в явен ущърб на друга "братска" страна.

Много трудно е да се състави обективна представа за мястото ни сред останалите. Ако се вярва на източноевропейските вестници, тряб­ва отдавна да сме загинали или избягали през границата на река Одер.

Единственият "обективен" критерий, който можем да възприемем с много уговорки, е отношението на Запада към нас. Там се появиха дори скали за сравнителни анализи, които, когато показват нещо отрицател­но за България, се публикуват охотно от жълтия печат. Едва ли е нужно да се казва, че така не се постъпва никъде другаде, защото съзнанието за общи национални интереси доминира при изработването на разумна позиция. Тя изисква да се представят нещата дори по-добре отколкото са, за да се привлече вниманието на богатите страни и чуждия капитал към собствената страна, а не да се отпъждат от нея.

Според западните критерии, българската реформа е на четвърта позиция, с неголямо изоставане от унгарската и чешката, близо до полската, изпреварвайки румънската и оставяйки на голямо разстояние зад себе си реформите от останалите източноевропейски страни и държавите от ОНД1

Тъй като никоя от намиращите се преди нас страни не е постигнала окончателен прелом в реформата, причината за нашето изоставане от авангарда, наред с късния старт, е мораториумът върху обслужването на външния дълг.

С различна острота този проблем съществува във всички източноевропейски страни. Той се простира в широк диапазон: от липсата на такъв в Чехия; отложен с гаранция, в ОНД за 2 години; мораториум в Албания; трудни преговори без решителен напредък и частично обслужване в Полша; и пълно обслужване на значителен дълг в Унгария, включително чрез рефинансиране на кредиторите. Очаква се проблемът да стане

Ситуацията и очакванията определят насоката на западноевропейската и на другите развити страни политика и на желанията им за инвестиции. Като най-нисък се счита рискът в Унгария ц поради това там е насочена политическата подкрепа и преобладаващата част от европейските капитали. Следват Чехия и Словакия, където дългов проб­лем не съществува, но може да се появи, а вътрешнополитическите проблеми охлаждат желанията за инвестиции и пораждат известно разочарование в Западна Европа. Почти същото е отношението към Полша. Най-ярко нерешеният дългов проблем личи в отношението към България, където той се сочи като основна причина за максималистичните политически претенции и нежеланието за инвестиции от страна на богатите страни.

Диференцираният подход на Запада поражда конкуренцията и съпер­ничеството между източноевропейските страни, в процесите на които ние навлязохме, обременени от наследения дълг и мораториума. Преодоляването на дискриминацията към нас може да стане само след споразумение за външния дълг и неговото обслужване. Без това страната няма възможности за конкуренция с останалите.

Геополитическото значение на Унгария, Чехия и Полша в центъра на Европа е другият решаващ фактор за желанието на Запада да ги изтегли с предимство от кризата, в която са изпаднали всички бивши социалистически страни. Мястото на България в центъра на Балканския полуост­ров - затънтеният край на Европа отвъд воюващата остатъчна Югос­лавия, трябва да се компенсира с политически средства и постижения, защото е встрани от геополитическите амбиции. Глобалните интереси на Европейската общност могат да включат България само при добро развитие на политическата и икономическата ситуация у нас и в част­ност след успешен завършък на преговорите по външния дълг. Борбата ни е да влезем в обсега на внимание, където ту се оказваме, ту изпадаме, в зависимост от постиженията си в реформата и вътрешните труднос­ти на интегриращата се Европа. Те са толкова значителни, че изтласкват останалите проблеми в периферията. Предпочитанията на западно­европейските страни са насочени навътре между тях и само към "изправни" страни, отговарящи на определени стандарти, които ще бъдат допуснати да се скачат по определен начин с Европейската общност. Никой за нищо няма да настоява и моли нашата страна. Трябва сами да извоюваме място в европейския дом.

Това е причината, поради която трябва да възприемаме нерешения дългов проблем не само като фактор (тъй като размерът на външния ни дълг в сравнение с мащабите на кредитните операции на търговските банки, които са го отпуснали, е незначителен), а и като формално оправдание, като начин за отпъждане или мотив за отклоняване на нашите настоявания за по-бърза интеграция, за по-силна политическа подкрепа и насочване на инвестиции.

Трябва да осъзнаем грубата истина, че Западът няма нито желание, нито нежелание да ни "спасява", т. е. нямаме предпоставки нито да се надяваме на него, нито да го корим и да се оправдаваме с него за собст­веното си бездействие. Западът е там и ние трябва да стигнем до него.

Ако в развитите страни има определена, постоянно нарастваща тревога, то тя е за ОНД. И тук съществува рядък шанс за България да се окаже в центъра на вниманието в качеството си на пример за смела и успешна финансова стабилизация, търпеливо понасяне на рецесията от дезинтеграцията с бившия Съветски съюз, излизане на нови пазари, структурна реформа и решаване на дълговия проблем. Почти пълната прилика между нашата изходна позиция преди реформата и тази в пове­чето държави от ОНД прави българския пример привлекателен. Освен това, доказаната възможност през първите две години реформата да не се захранва от външни финансови ресурси, както стана у нас, прави примера евтин за международните финансови институции и поради това - още по-привлекателен. Заради тази причина, в последните месеци обвързването на Международния валутен фонд и Световната банка с българската реформа нарасна, като същото се отнася и за подкрепата на преговорите ни по външния дълг. Това беше наистина отличен шанс за спечелване на големия залог.

В противовес на този шанс действат сили, заинтересувани от про­тивното. Вероятността да успеят в България е много по-голяма, отколкото в останалите източноевропейски страни и причината отново е външният дълг. Тези сили го разглеждат като основание за значителни претенции към страната ни при приватизацията; надяват се да се окажем "вечни" длъжници от латиноамерикански тип, "заден двор" на Европа, виждат решението на дълговия проблем като предпоставка за отклоняване на значителни финансови ресурси, които могат да се използват за инвестиции и преустановяване спада на производството.

В този смисъл, решението на дълговия проблем е междинна граница между разпределението на валутните ресурси на страната за споразуме­ние по дълга и за реконструкция и развитие на българската, икономика. Доброто решение предполага заделянето на средства за инвестиции и преструктуриране в достатъчни размери, според възможностите на страната. Лошото споразумение за външния дълг би ангажирало значител­на част от разполагаемата валута за сделката по дълга, което би напра­вило страната безпомощна пред нуждите за преструктуриране и капи­тални вложения.

В този контекст се очертава реалната сила, възпираща икономическата ни преориентация към Европа, произтичаща от самите западноев­ропейски страни. Излишно е да се посочва, че действат достатъчно значителни сили, които принудително задържат преориентацията на българската икономика от източна в западна посока. Сили, срещу които можем да противопоставим единствено добро споразумение по наследе­ния външен дълг - и нищо друго.

Проблемът за външния дълг може да бъде видян във времето като наследство от миналото, избор в настоящето и варианти за бъдещето.

Известно е какво дългово наследство притежаваме сега. Значителни­те му мащаби са резултат от голямото превишение на вноса над износа. Това е било необходимо за поддържане на недопустимо високите норми на вътрешно натрупване и потребление, особено в последните години на комунистическия режим. По такъв начин, с цената на нови заеми е задържано падането на този режим.

Механизмът за формиране на дълг все още не е разкрит докрай. Само задълбочена ревизия на банковия надзор и финансовия контрол е в състояние да изясни начините за формиране на задълженията на българската държава, отговорностите и вината на длъжностните лица. Във всички случаи дългът е формиран скрито, на полузаконова основа, която, особено в края на 80-те години, е станала съвсем съмнителна.

За един кредит са необходими две страни и в този смисъл отговор­ността на страната, която го отпуска, е не по-малка от тази на страната, която го получава. Можем само да гадаем за истинските причини, поради които западните търговски банки, независимо от край­но влошените макропропорции между задлъжнялостта, резерва и експорта са продължили отпускането на заеми за режима. Тук вероятно ролята на гаранция е изиграла привидната сигурност и политическата солид­ност на самия Тодор Живков, личната изгода за договарящите заемите, хуманното желание да се помогне на изпадналите в затруднение българи, наличието на близки идеологии, връзки и пр. Всичко това сега има много малко значение за нас.

Миналото донесе дълга и мораториума като финансово наследство. Това нежелано наследство е инвариантно отношение на правителството и парламента на страната. То не зависи от политическия им характер

Ето защо, много бързо дългът от комунистическото управление ста­на дълг на правителството на СДС и на демократично избрания парла­мент. Тази неочаквана трансформация дойде да потвърди, че дълговият проблем е национален, а не политически. Той притиска и ще притиска в бъдеще българската икономика и този натиск не може да бъде отразен по никакъв друг начин, освен като споразумение за намаление и разсрочване на дълга и неговото обслужване; Тук няма пространство за политически маневри и извъртания.

В настоящия момент дълговият проблем идва узрял за своето решение. Това се доказва от преглед на реалните и хипотетичните възможности, стоящи пред нас. Възможно, но недопустимо е отлагането или забавянето му. Цената е натрупване към главницата на
дълга на 720 млн. долара просрочени лихви годишно. Ако се допусне нарастване на задълженията ни вследствие отлагане, постигането на споразумение в бъдеще става още по-трудно, отколкото сега, а условията на това бъдещо споразумение - още по-неблагоприятни за
България.

Само хипотетична е възможността за решаване на част от дълговия проблем. Това би било крайно неблагоприятно за нас и с труд бе избягнато след тежки преговори с търговските банки. Също толкова нежелано е съчетанието между забавяне на преговорите и частично обслужване на текущите лихви, тъй като това е само форма на отлагане на решението. Такова поведение имат много длъжници в света, поради неспособност да договорят споразумение със своите кредитори или собствени вътрешни политически и финансови сла­бости. Това е най-сигурният път една страна да се превърне във вечен длъжник.

Абсурдна е хипотезата дълговият проблем да не се решава изоб­що. Октомврийската революция в Русия създаде такъв прецедент в миналото, но той е "решение" за социалистическа държава с коренно различна обществено-икономическа система, която воюва с демокрацията и пазарната икономика. Такава хипотеза следва да не се приема и обсъжда сериозно, защото завинаги затваря пътя на Бълга­рия към демократичните промени и пазарната реформа. Без да си дават сметка за това, някои синдикални лидери у нас възкресиха тази абсурдна хипотеза, поради политическа безотговорност.

От проверката на възможностите се вижда, че изборът трябва да бъде направен сега и споразумението, което не можеше да се сключи преди месеци и година, трябва да се подпише днес. Много време бе необходимо да се създаде взаимно доверие между преговарящите страни, да се изоставят необоснованите взаимни претен­ции, да се договорят принципите на сделката, да се постигне доста­тъчна финансова стабилност в страната и да се спечели подкрепата на международните финансови институции за предстоящото спо­разумение с търговските банки-кредитори. Времето бе използвано както трябва и пречките пред решаването на дълговия проблем са преодоляни.

Сега сме на 4-5 месеца разстояние от постигането на компромис с банките за споразумение от тила на т. нар. "Брейди сделка" с редукция на дълга и неговото обслужване чрез използване на няколко доброволно избираеми от банките инструмента. Остава да бъдат договорени техните опции. В това договаряне е големият залог,

Вариантите за бъдещето се разклоняват значително в зависимост от конкретното решение на дълговия проблем. Полюсите са два: от липсата на решение до постигането на изгодно за страната споразумение с кредиторите.

* При липсата на решение, освен неудържимото нарастване на дълга, се препятства разработването на средносрочна стратегия за финансо­ва стабилизация, структурна реформа и икономически растеж на Бълга­рия, тъй като остават неизвестни параметрите на платежния баланс, държавния бюджет и държавния дълг.

* Лошото споразумение за нас има следните последици: нежизнеспособен платежен баланс с опасности от ликвидна криза в средносрочна перспектива; влошаване позициите на валутния резерв и дестабилизация на валутния пазар и валутния курс; пренасочване на ресурсите на страната единствено за обслужване на дълга, което ни оставя без надежди за скромен икономически растеж и създаване на непоносими за страната бюджетни разходи за обслужване на дълга.

* Доброто решение е огледално противоположно на посоченото по-горе. Постигането на такова решение е изключително трудно, тъй като границите на финансовите параметри се договарят като компромис между нашите и на банките противоречиви интереси. Балансирането им изисква много воля, доверие и добронамереност между страните.

Самото обстоятелство, че българското правителство можа да формулира достоверни хипотези за бъдещето, да проектира платежния баланс на страната в средносрочна перспектива и на достатъчно строга количествена основа да ги обвърже с държавния бюджет и проекто-споразумения с Международния валутен фонд и Световната банка, доказа висока степен на подготовка, демонстрира възможности и автори­тет на сериозно преговаряща страна. Това създаде доверие към нас както от страна на банките, така и от посредничещите международни финан­сови институции. Именно способността да се направят тези количест­вени прогнози позволи точно да се установят и сериозно да се мотивират националните интереси в преговорите. Това засили нашата пози­ция.

За България решението на дълговия проблем е политически избор, който трябва да бъде направен сега. По-добри условия от икономическа и финансова гледна точка няма да има. Като най-сериозен се очертава вътрешнополитическият аспект.

Вътрешнополитически аспект

Външният проблем с дълга има решаващи за своето уреждане вътреш­нополитическа проекции: налагането му като национален политически приоритет; политическите рискове и дивиденти от споразумението с банките; интересите на средната класа.

По-трудната част на проблема за дълга е вътре в страната, тъй като решението изисква силна политическа воля, подкрепа от широки политически и социални кръгове, самоорганизация и поемане на лишения в името
на абстрактно звучаща на повечето от хората цел. Ключов момент в постигането на минимума от посочените изисквания е налагането на дълговия проблем като национален политически приоритет. Оттук следва значителното обществено внимание, което му се отделя, подготовката и действията на съответните отговорни институции, психи­ческа готовност на българите за евентуално решение, блокирането на популистките изстъпления и нихилизма.

В качеството си на национален политически приоритет външният дълг може да съществува много кратко време, доколко самото му наличие е силно спорно, поради различието на политическите интереси и "здравия" егоизъм на политическите сили.

Целевото преследване на решението на дълговия проблем се прави единствено заради възможностите, които дава самото споразумение. А те са: трайно връщане ликвидността на платежния ни баланс, "отваря­не" на финансовата блокада, излизане на финансовите и кредитните пазари, добри споразумения с международните финансови институции и връщане на самостоятелността, пристъпване към решаване на жизнено­важните проблеми на преструктурирането и приватизацията, накратко, уреждането на дълга, се превръща в почти универсално средство за икономическа политика. Вместо по криволичеща пътека се излиза на твърд, широк път, където може да се вдигне висока скорост и да се поемат смело нови финансови рискове.

Вътрешнополитическата ситуация не позволява преследването на много цели - не достигат нито волята, нито опита и ресурсите. В преживяваните от нас трудни времена можем да си позволим само достатъчно ясни, категорични и обшовъзприемани цели. Без тях политиката неизбежно става гръмоотвод на всеобщото подозрение и мнителност, може би с основание.

Друг момент е поставянето на дълговия проблем за решаване преди другите. Всъщност точно тук е времевата приоритетност. Да се постави проблемът преди другите може само, ако е налице убеденост, че ще бъде решен, доколкото в политиката се поставят само постижими задачи и няма стратегическо планиране и отстояване на дълбоки замисли. Поради тази причина, дьлговият проблем вероятно скоро ще се обезцени и това веднага ще обезсърчи политиците, които и бездруго имат твърде много свои проблеми.

Създаването на вътрешна административна и институционална организация като продукт на изявената политическа воля за решаването на дълговия проблем, изработването и приемането (често в условия на недостатъчна информация и без необходимото време за задължителните консултации) на вътрешни компромиси е трудната техническа част на политическото действие. Всички лесно стават единни, когато дискутират незасягащи ги проблеми, но когато стане ясно, че се отнася за разполагаема валута, за национални ресурси, тогава вътрешнополити­ческото съгласие става точно толкова трудно постижимо, колкото и стъпките на преговорите с банките-кредитори. Ето защо без политическа воля и чувство за отговорност пред нацията, нито една крачка не може да се постигне за вътрешно и външно съгласие по проблема за дълга.

Най-важният, решаващият ключ за дълговия проблем е постигането на национален консенсус в хода на преговорите, при сключване и ратификация на споразумението. Създаването на коалиция от разумни политически сили, които да дадат своята подкрепа за постигане на решение, има универсално значение. Това се прояви при даването на мандат на прави­телството за преговори по дълга (с решението на Народното събрание от 23.І.1992 г.). Така се преодоля най-трудното препятствие - искането за гаранция от страна на държавата по натрупания в Българска външнотърговска банка дълг.

Наличието на национален консенсус по въпросите на външния дълг прави по-лесни преговорите с банките-кредитори, защото прави силна и отчетлива позицията на българското правителство по време на слож­ните дискусии. Той не се постига лесно, тъй като популизмът, политическата ненавист и обикновеният егоизъм създават многобройни пречки. Особено характерни са извънпарламентарните сили, синдикатите и жълтата преса със своята безотговорна и провокативна дейност. В никоя друга страна не е направено толкова много, за да се създаде напрежение, подозрение и да се подкопае доверието към преговарящите. Това е странно, дори изумително като поведение. Единствената свет­лина идва от наличието на положителна нагласа в парламента и прояве­ното от него разбиране и подкрепа. Властта е отговорна, а тези, които са извън нея - не, и това се отнася за всички вътрешнополитически проблеми, включително и за дълга.

Даването на мандат, воденето на преговори, подписването и ратификацията на бъдещото споразумение са различни фази, за всяка от които са налице политически рискове и дивиденти.

Рисковете идват най-вече от трудната ситуация в страната, от лишенията, които понасят хората и от страха, че може да стане по-лошо.

Политическите рискове са в обвиненията за твърдоглавие или без­действие по време на преговорите, но най-силни ще са при подписването на споразумение и неговата ратификация. Тези моменти изискват достатъчна, авторитетна и силна политическа подкрепа. Колкото и добри да са резултатите от преговорите за България, те могат да бъдат атакувани от популистки позиции, могат да бъдат обявени за отстъпление, концесии, безотговорност, престъпление и пр. Голяма е опасността в тази бъдеща атака да се включи и силна парламентарна група. Рисковете трябва да бъдат поети от политическите сили, отговорни за съдбата на страната, да бъдат предварително оценени и неутрализирани.

Политическите дивиденти значително надвишават рисковете. Успешното споразумение е от редките вътрешнополитически факти с

Колкото и важен от държавническа и политическа гледна точка да изглежда дълговият проблем, той не засяга директно интересите на различните социални слоеве. Отделните слоеве са твърде далеч от

За финансовите проблеми на държавата си един германец може да спори месеци наред в дома си и сред приятели, защото отлично знае, че макар и да са общи, те го засягат със сигурност. Това все още е твърде чуждо на българина. И ако все пак се появиха интерес и разбиране, те дойдоха от потенциалната средна класа, поради значително по-високата образованост, съзнание за семейните интереси и за начина, по който ги засягат националните.

Решението на дълговия проблем ще бъде от непосредствена полза за средния гражданин - финансовата стабилност, отварянето (към Европа, устойчивата валута и разбирането за обективните, справедливи, но твърди финансови ограничения за българската държава. Не живот на заем, както бе стъкмен при социализма единствено заради консумацията, а точна сметка на всичко - това са ценностите на средната класа.