Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Освен време и ресурси преодоляването на технологическата криза изисква още едно условие, което считам за необходимо и достатъчно. Трябва да съществува естествен механизъм, който да ориентира прои­зводителите към правилните посоки на развитие. Преструктурирането не може да се осъществи съобразно волята на апарата, по максимата "да се рационализира" действителността по волята на "субективния фактор". Нужна е среда, стопански климат, в който фирмите сами, спонтанно ще намерят изход от кризата. В слединдустриалната епоха не може да се влезе със съществуващата у нас противоестествена икономическа уредба, начело с номенклатурата. Партийно-административният апарат не знае пътя, по който трябва да се върви, а тази част от него, която го знае, добре разбира, че той е едновременно пътят на нейното слизане от историческата сцена.

Вече две десетилетия номенклатурата не проявява способност да осмисли факта, че се намираме в долно, най-ниско положение на голямата технологическа вълна на Кондратиев, да направи нужните изводи и да започне радикална реформа. До тези изводи е трудно да се стигне, защото според официалната доктрина технологически вълни и постиндустриално общество не съществуват. За номенклатурата времето е спряло - зенит на еволюцията се счита крупната индустрия. Възможно е причина­та да е по-проста - номенклатурата проявява характерното за реакционните слоеве стопанско и историческо късогледство.

Криза на производството

Тази криза упорито се отрича от апарата, защото: първо, тя е окончателно доказателство за остротата на другите направления на стопанския упадък; второ, от наличието й непосредствено следва, че е налице спадане реалните доходи на населението и влошаване на жизненото му равнище; трето, доказва се неспособността на номенклатурата да осъществява управлението на народното стопанство; четвърто, престава да съществува опората на индустриалния растеж, а това означава край на идеите на апарата за изход от разрухата.

Производствената криза, а тя очевидно е криза на потреблението, е закономерно следствие от преминаването допустимите граници на инфлацията и стоковия и ресурсен недостиг. Тези граници са изследвани в средата на 20-те години от В. Новожилов и други икономисти, чиито изводи практиката категорично потвърди. Отвъд определена допустима норма на явна и скрита инфлация, икономиката навлиза стремително в криза на производството, която се изразява в монотонно съкращаване на стоковата продукция и услугите на изхода на производствената система.

Тази криза не може да бъде преодоляна с познатите на администра­тивния подход средства - усилване на натиска над производството, наднормен труд, по-гръмки призиви към "съзнанието", засилване на централизацията на управлението. Впрочем, последното непрекъснато проявява тенденции да се разпада и парцелира по отделни ведомства и инстанции. Причините за кризата и невъзможността пазарът да се изпълни със стоки са не в производството, а в нарушените възпроизводствени връзки; в натрупаните диспропорции между производството и

При обсъждане на въпросите за излизане от кризата често се спекулира със социалната цена на радикалната реформа. Твърди се, че тя е най-висока при бърза и решителна реформа, по-малка при бавна и внимателна и най-ниска при основен ремонт на административната система. В

Това още един път убеждава, че радикалната реформа няма алтерна­тива, тъй като не съществува друг начин за преодоляване производствената криза. Не съществуват умерени средства за възстановяване на

Два са основните въпроси, решаването на които е условие за излизане от производствената криза. Първият е за целите на икономическата стратегия, а вторият - за необходимите средства.

Ако не бъде дадена достатъчно реалистична и критична оценка на състоянието на икономиката и на причините, довели до това състояние, може да се възприемат оптимистични ориентири на икономическата стратегия, например решаване на основните проблеми на благосъстоя­нието: продоволствения, жилищния и този за услугите, както бе в плана на А. Аганбегян в Съветския съюз. Това е тезата, за "качествено новия икономически растеж", който първоначално имаше амбицията да бъде по-ускорен от предишния.

Опитите да бъдат решени спешно проблемите на благосъстоянието се равнява на желание за набиране височина и полет със самолет, на когото два от четирите двигателя са излезли от строя, не се отваря шасито за кацане и всеки момент има опасност да се откачи стабилизаторът. Вместо да се избърши много трудното кацане, се натиска педалът на газта. Това увеличава напрежението на цялата стопанска система, нарушава нейната организация и се изразява в развиване на инфлационната спирала. След кратък полет се влиза в още по-тежка криза.

По този път не могат да се решават проблемите за излизане от кризата, а друг път номенклатурата не познава. Причината за нейната десетилетна стратегическа ориентация се крие в т. нар. растежна психология. Вместо управляемо съкращаване на излишните за потреблението и износа мощности и противодействие на раздиращите икономиката центробежни сили, се залага винаги на растежа.

Опитът показва, че при криза социална преориентация и амбициозни цели са невъзможни. Усилията трябва да се насочат за запазване управляемостта, а значи - устойчивостта на стагниращрто стопанство. На тази цел трябва да се подчини, всичко. Жизнено важно е да се кацне с цял самолет.

Кризата на производството не е тъждествена с общата криза на познатия ни социализъм и не може да се преодолее със социално-политическа терапия. Тя има свои закони, които налага на обществото с "желязна необходимост". От производствената криза се излиза с технологическо и отраслово преструктуриране, с преодоляване на диспропорциите между производството и потреблението, а това изисква толкова повече време, колкото по-дълбоки са допуснатите неравновесия .

Най-важна в случая е вярната стратегическа ориентация – запазване управляемостта контрола върху стопанските процеси. Не бива да се противодейства на задължително протичащите процеси в икономиката, дори когато са болезнени. Те трябва да се овладеят и да бъдат подпомогнати. Едва когато кризата отстрани причините за своето съществуване, може да се пристъпи към ново набиране на височина.

Напълно погрешно е нарастването на производството на потребителски стоки и услуги да се счита като средство за борба с кризата.
Напрежението на вътрешния пазар всъщност е остър стоков "глад", който е продукт на колосални за размерите на нашата икономика пазарни диспропорции и разстроено парично стопанство. При това, недости­гът е обхванал изцяло икономиката на страната. От него страда не само
населението, а и всички стопански звена.

Макар и да изглежда нелогично за незапознатия с материята читател, в условията на изострен повсеместен и хроничен недостиг не може да започне структурно преориентиране към потребителския пазар, макар това да изглежда най-естествената стъпка Дори да допуснем, въпреки че това е невъзможно на практика, преструктурирането да се увенчае с успех, то преодоляването на диспропорциите няма да бъде постигнато. В икономическата теория отдавна е доказано, че напрежението на вътрешния пазар няма да се преодолее. Нещо повече, недостигът ще се възпроизведе в още по-драстични форми и ще разстрои напълно стопанските структури.

Доказателствата на тезата са много. Ще се спра на три от тях.

Първо, увеличеното производство за потребителския пазар ще мултиплицира в същата и дори в по-голяма степен паричните доходи на
заетите. В по-голяма степен, защото маневрата ще изисква допълните­лен труд за компенсиране на ограничените и изтощени мощности на второ подразделение, а по линията на производствените връзки ще се създаде напрежение в останалите отрасли, което също ще изисква растеж на заплатата.

Второ, в съответствие със законите на пазара, по-ниските от рав­новесните цени непрекъснато пораждат недостиг на предлагането. Едновременното увеличаване на търсенето и предлагането, което ще последва при по-голямо производство, ще възпроизведе диспропорцията на по-високо равнище, но няма да стопи недостига.

Трето, при съществуващите връзки между стоковите и парично-кредитните структури, бягството от парите ще остава неконтролируемо. Пресата на търсенето ще опустошава стоковия пазар, защото е напрегната до краен предел от отрицателния лихвен процент по влого­вете.

Следователно нарастването на производството на потребителски стоки, ако изобщо се осъществи, не може да намали- напрежението на вътрешния пазар. Напротив, ще го увеличи, защото самото преструктуриране има своята цена, която ще бъде платена с ескалация на общия недостиг. Но нали дефицитът на потребителския пазар е само функция на общия, негова последица. Вижда се, че примамливият от социално-политическа гледна точка приоритет вкарва икономиката в опасен капан от взаимноусилващи се неблагоприятни процеси.

Изходът от кризата на производството, колкото и странно да звучи това, не е в самото производство. Трябва да се премахнат основните причини на кризата - инфлацията и стоковият недостиг. Ето защо преодоляването на производствената криза изисква възможно най-бързо да се деблокира недостигът в целия му размер.

Съществува значителен риск при деблокиране на скритата инфлация, каквато представлява недостигът. Поради неизвестните му размери очакваният ценови взрив и преобразуването на ценовите съотношения са също с неизвестни мащаби. Процесът наистина не може да протече по друг начин, освен взривообразно, т. е. в рамките на кратък период от време. Причините за това са: първо, паричният натиск над пазара вече е извън контрол. Той се умножава от излизащата изпод ограниченията работна заплата, от раздуването на разходите за работна сила, в това число за преквалификация, съкращаване на бремето за пенсиониране и пр.; второ, в условията на стоков и капиталов недостиг е невъзможно да започне нормалното функциониране на недържавните форми на собстве­ност, дори да им бъдат създадени правни възможности за това; трето недостигът създава "ниши" за спекулативно разрастване на частния капитал, без създаване на нови работни места, повече продукция и услуги. Реална е опасността частните фирми да се насочат към експлоатация на недостига, а това ще настрои срещу тях социалното недоволство.

Следователно, ако не бъде преодолян бързо, недостигът ще блокира хода на цялата радикална реформа и ще изгори нейните предмостия. Освен това той е най-сериозното препятствие за излизане от производствената криза, тъй като сам я създава.

От казаното следва, че преодоляването на кризата изисква радикални ценови промени. Тези промени ще доведат до нови пропорции между материалните и монетарните процеси, нови структури в собствеността върху капиталовите активи. Една значителна част от производителния капитал ще се обезцени. Това ще промени пропорциите в цените на производствените фактори и ще даде нужния тласък за създаване на нова технологическа организация. Едва тогава ще се очертае

Всъщност и тук, независимо от заклинанията за качествено отличие от капиталистическата икономика, нашето стопанство трябва да изживее една дълбока, създаваща прогресивни пропорции и структури криза. Проблемът е само в това, че поради натрупалите се "отложени" кризисни фактори, спадът ще бъде много дълбок и времетраенето му - продължително.

Това е причината радикалната реформа на нашата икономика в един достатъчно продължителен период да не бъде в състояние да се похвали с антикризисни успехи. Но това не означава, че няма да постигне дълбоки качествени промени, които ще бъдат жалони за социален успех.

Разпадане на паричната система

Има няколко форми в които протича разпадането на паричната система - съкращаване на обхвата на потребителския пазар, чрез ограничаване на пазарните отношения между несоциалистическите фор­ми на собственост и населението; разпадане на единствения полумонетарен сектор на икономиката, този, на средствата за живот на населе­нието и формирането на многобройни различни разпределители на стоки и услуги за отделни слоеве и класи; загуба на естествените функции на

Вследствие разпадането на паричната система се загубват нормалните взаимовръзки между стопанските субекти, изключва се положителното действие на пазарните закони, престава да действа принудата на

Тоталитарното обществено устройство е несъвместимо с нормалните пазарни структури и редовното парично обръщение. Цялата исто­рия на "строителството на социализма" след НЕП-а е доказателство на тази теза. Нито обществено-политическата система, нито индустри­ализацията са възможни при наличието на пазарен контрол и пълноценни пари. След решаване на поставената историческа цел - индустриализа­цията на слаборазвитите стопанства на повечето от източноевропейските страни - административният апарат започна бързо да натрупва стопански неравновесия и да отлага тяхното проявление в стоковия и ресурсен недостиг. "Икономиката на недостига" под въздействи­ето на останалите кризисни процеси премина границите на търпимия дефицит и навлезе в упадък. Видимите признаци на този упадък са разрушаването на паричното стопанство, проявяващо се в инфлацията и растящия стоков глад.

Опитите за частични реформи също разстроиха крехката устойчи­вост на неравновесната ни икономика и отвориха резервоарите на явната инфлация. Това, което бе крито от населението в продължение на 15-20 години, започна да става явно. Силово,административно и политически задържаните напрежения и дефицити започнаха да се деблокират и да се развиват в инфлационни спирали. Освободената потенциална енер­гия на инфлацията е неизвестна за широките слоеве, за политиците и висшите управляващи. А неизвестността ражда страха.

Освен посочените вече направления на общия стопански упадък, които рефлектират върху паричната система, съществуват причини, скрити в сферата на обръщението. За да бъдат показани, е необходимо да се приеме, че нашата икономика има полумонетарен характер. С други думи, независимо от административното разпореждане с благата и ресурсите, все пак остава зона на пазарни и парични отношения и това е преди всичко търговията с предмети за потребление. Тук важат някои от пазарните закони, в сила са "твърдите" финансови ограничения на домакинствата от техния паричен доход.

Все пак за тази парична зона трябва да се направят някои уговорки. Първо, тя няма функциите и значението на нормалната пазарна система, защото изпитва силните ограничения на администрирането на цените и стоките. Второ, прякото приложение на западните теории към наша­та инфлация не дават възможност за оценяване на обхвата и скоростта на процеса. Получава се извод за наличие на неконтролируема хиперинфлация. Такъв извод в известен смисъл противоречи на опита, натрупан по време на възхода и апогея на административно-командната система. Трето, нашата система съжителства с общ и хроничен недостиг, който за нея е станал нещо като условие за съществуване. Без недостига тя е немислима. Паричната система у нас е деформирана съобразно недостига и законите на пазарно-паричното стопанство трудно си пробиват път. Четвърто, висшите сфери на модерното пазарно стопанство у нас не съществуват. Липсва парично-кредитен, капиталов, трудов, валутен, лизингов, финансов и пр. пазари. Не съществуват редица механизми на саморегулиране, както и средствата за регулиране на пазара и паричното обръщение от страна на държавата.

Ще се спра на четири характерни причини за инфлацията и кризата на паричната система.

Силно нестабилната парична система се утежнява от набиращата се лавина на спестяванията, като последица от стоковия недостиг. Инф­лацията временно се задържа, но това създава линии на още по-остри противоречия, например намаляване на стоковото разнообразие, разпа­дането на единния пазар на разпределители на "бял", "сив" и "черен" и пр.

Натрупаното парично имущество, което непрекъснато губи от своята величина вследствие на инфлацията, е без покритие на пазара. Това
дестабилизира пропорциите на националното богатство. Населението става все по-крупен притежател на парични активи, докато държавата запазва за себе си капиталовото имущество в материална, форма. Тези диспропорции от определен момент нататък нарушават възпроизводс­твото на държавната собственост, а това заплашва да обезцени националния капитал и да доведе до крупно преразпределение на богатство­то.

Положението "се овладява" с нови рестрикции на платежоспособно­то търсене на населението, чрез ограничаване на потребностите, т. е. С все по-голям недостиг. Инфлацията пък стопява паричните депозити на населението, които въпреки здравия разум се оказват фиктивни. Но това нанася последни удари на единствената пазарна зона в социалистическата икономика. Оттук разпадането на паричната система се пре­дава на производството и то навлиза в застойна криза. Отново се връщаме в капана на самосъкращаване на производството, от който то няма средства за излизане.

С разпадането на паричната система единственото средство за икономическа мобилизация на трудещите се бива разрушено. Погледите се обръщат към познатите и неприемливи за никого командно-административни прийоми.

Радикалната икономическа реформа трябва да води борба във всяко от посочените направления на стопанския упадък. Ключова цел на тази борба е създаването на модерни пазарни структури и здрава парична