Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Встрани от тези бележки остават важни аспекти на дълговия проб­лем. Те може би са по-значими от посочените тук, с по-голямо влияние върху съдбата на нацията. Проблемът е толкова обширен, че трудно може да бъде дори частично обхванат. Безспорно е въздействието, което упражнява върху страната.

Светът е пълен с различни примери за положителни и отрицателни последици върху нациите, от значително външно задлъжняване и от неговото уреждане. В Латинска Америка има примери на задлъжняване, частично решение и ново задлъжняване, на неспособност да се постигне компромис с кредиторите. Последното е характерно за страни, намиращи се в различни региони.

Има и успешни решения. След тежка дългова криза Южна Корея успява да съсредоточи своите усилия и повечето от разполагаемите си валутни ресурси за споразумение със своите кредитори. То стана основа за преодоляване на кризата и сега страната е със завиден икономически растеж, развитие на потреблението и едни от най-големите валутни резерви в света.

Вероятно за преодоляване на крупния външен дълг голямо значение имат религията, националните традиции и народопсихологията. Обсто­ятелството, че сме изпаднали в неплатежоспособност като длъжници, въздейства тягостно на хората. То задълбочава националните комплекси, засилва характерния нихилизъм, неудържимата самокритичност и дори отчаянието,

За българина не е типично да бъде длъжник, да живее назаем. Независи­мо от водените неуспешни войни в началото на века, плащаните репара­ции и претърпените загуби, България успява да запази финансовото си равновесие и платежоспособност. Тези качества страната проявява още в първите години след Освобождението си от турско робство, когато изплаща на Русия значителен за времето си дълг. Същите качества се проявяват след Втората световна война, която за нас завършва с дадени значителни заеми на Германия, и след началото на голямата промяна в края на 80-те години, когато длъжник на малката ни страна се оказва бившият Съветски съюз.

Независимо от незавидната си политическо история България е имала стабилна финансова система - качество, което се изчерпва едва в началото на 80-те години, поради пълно политическо фиаско на комунистическия режим: имала е стабилна банкова структура и най-сериозната валута, макар и на Балканския полуостров. Това се дължи на общи качества на нацията. Затова с толкова желание, устрем и енергия отговорни­те институции се опитват да решат дълговия проблем. Той за нас не е само финансов, икономически или политически. Той е национално предизвикателство.

Не е в националния ни характер да бъдем длъжници, още по-невъзможно е да бъдем "Вечни длъжници". Дълбоко ще сгрешат тези политици у нас, които не осъзнаят това, проявят безгрижие, безотговорност или егои­зъм пред решаването на дълговия проблем на България. Същата грешка ще допуснат и тези политически фактори вън от страната, които очакват или се надяват на такава съдба за нашата страна.

От казаното дотук произтича надежда за значителен икономически подем, за ново обществено и политическо възраждане на страната след обединението й около нови национални ценности. Една от тях е изчистването на дълговия проблем, поставянето на здрави основи под финансо­вата ни система, под платежния баланс и под българската валута, възстановяване на строгия, педантичен контрол върху приходите и разходите на държавата и общините, така характерен в миналото.

Цената

Въпросът, колко струва решаването на дълговия ни проблем, има поне няколко продължения. Те се задават от: структурата на външния ни дълг и решенията, които вече съществуват или се очаква да бъдат постигна­ти; сумите, необходими за еднократното уреждане и за последващото го обслужване на неуредения досега дълг; лишенията за хората и икономиката и жертването на други цели.

Повече от една пета от дълга се обслужва или е уредена, за да бъде обслужвана и за това са заделени необходимите средства. Тук се включва дългът към официалните кредитори, т. нар. Парижки клуб и няколко облигационни заема. В края на 1992 г. се очаква ново разсрочване на официалния ни дълг и постигане на яснота относно тежестите на разсрочените плащания. Поради неголемите размери на официалния дълг на България досега са отклонявани опитите ни да постигнем значително разсрочване и редукция, каквато получи Полша.

Близо четири пети от външния дълг са към частни търговски банки, т. нар. Лондонски клуб, където се очаква договаряне на достатъчно намаление на дълга и неговото обслужване. Тук бе започнато плащане за създаване на добри условия за продължаване на преговорите. Размерите му са около 12 млн. долара на месец или 20 на сто от дължимите текущи лихви. Това са горните граници на едно бъдещо обслужване на намаления и разсрочен дълг с търговските банки, което може да си позволи страна­та. Лесно е да се пресметне, че за плащания на търговския дълг при сегашния курс на лева спрямо долара това прави по 36 лева от всеки българин на месец. Ако добавим обслужването на официалния дълг, ще се получи общо приблизително 60 лева месечно от всеки един от нас

Колкото и да са условни подобни числа, те ориентират за преценките на правителството за платежоспособността на страната да обслужва споразумения по външния дълг.

Освен текущото обслужване на дълга, споразумението с частните кредитори ще изисква една сериозна сума за еднократни плащания по

Плащането на цената за първоначалното редуциране и разсрочване на дълга няма да засегне обикновения гражданин. Впрочем, няма да го засегне и обслужването, ако говорим за пряко въздействие. Косвено тези плаща­ния засягат всички ни поради отслабване позициите на резерва, на платежния баланс и ново задлъжняване към международните институ­ции. Компромисът следва да се търси в пространството, зададено от финансовите, структурните и икономическите ограничения, за които бе споменато. Излизането от това пространство ще причини дълбоки и непоправими разстройства на българската икономика.

Общото обслужване от правителството на външния дълг се състои от следните плащания: към търговските банки и официалните кредитори (и двете по стар дълг) и към международните финансови институти за новополучени кредити, дадени на правителството или гарантирани от него. При липса на приток на капитали в страната, това обслужване означава необходимост от превишаване на плащанията навън в сравне­ние с получаването на плащания навътре в страната. Това, при посочената хипотеза, е възможно само при положителен търговски баланс.

Сигурно е, че доверието към България няма да възкръсне веднага след споразумения по външния й дълг и това поставя острия проблем да се постигне достатъчна финансова стабилност и ограничаване на вътрешното потребление, за да се гарантира платежоспособност на страната. Проблемът е изключително остър, защото в продължение на две десети­летия българинът бе привикнал да консумира повече, отколкото произвежда, като разликата се покрива с цената на външно задължаване. Сега, в условията на производствена и износна рецесия, ограниченията са неимоверно трудни. Това е същинско финансово "салто мортале". Проб­лемът е не само в потреблението, той дори е по-тежък в производство­то, където се ограничава или пресича възможността за нови инвестиции, нормално възпроизводство и запазване на работните места. Финансови­те ограничения охлаждат нашата икономика и задълбочават някои нейни проблеми. Тук е истинската цена на решението на дълговия проблем. Усещат се елементи на безизходност. От емоционална гледна точка проблемът изглежда трудно поносим. Затова следва да си поставим практически въпроси: можем ли да постигнем финансова стабилност без ограничения; способни ли сме да продължим да повишаваме равнището на потребление, инвестиции и експорт с цената на ново задължаване и откъде ще вземем тези пари; можем ли да се справим с рецесията без финансово стабилизиране и приток на нови капитали отвън и най-вече без стимулиране на собствените спестители; имаме ли шансове срещу безработицата, за да я атакуваме преди решението на дълговия проблем; колко струват всичките ни надежди и очаквания за бъдещето, след като не сме в състояние да си направим сметката като държава?

Всички тези въпроси имат еднозначни отговори и са известни на всички. Те ни убеждават в едно - цената трябва да се плати.

По-горе разгледах цената при възможно най-лоши предположения за бъдещето. Тя се минимизира, ако:

* се привлекат чужди капитали в България;

* нашата икономика стане добър кредитен пазар за банките с висока сигурност и редовно погасяване на лихвите и главниците;

* се използва част от натрупания национален капитал за размяна на дълг срещу собственост;

* страната сполучи да събере част от собствените си вземания от чужбина;

* курсът на лева се стабилизира или покачи след успешна експортна експанзия, а лихвеният процент в страната се нормализира при запазване
на сегашната норма на спестявания;

* държавата излезе на международния кредитен пазар с висока оценка на своята платежоспособност.

Всички тези възможности могат да се реализират и това зависи най-вече от всеки един от нас. Нищо трагично няма във външния ни дълг. Той е изпитание, провокация към възможностите на нацията. Решаването му е в състояние да стане пусков механизъм на националната енергия и творчество, двигател на нашия бизнес. Разбира се, външният дълг може да бъде и спирачен механизъм за изтощена, отчаяна и разединена страна.

Отчаянието и изтощението у нас нарастват от неуспехите и опроверганите надежди. Трябва да си поставяме постижими цели и да изоста­вяме неясните, спорните, с неизвестните до край последици. Всеки избор

Радикалната икономическа и политическа мисъл в източноевропейските страни вижда причините за общото за всички кризисно положение в системата на познатия ни социализъм. Това правилно насочване на кри­тиката още не е дало очакваните резултати. Твърде далеч сме от "близкия бой" с официалната доктрина, която упорито отказва да признае истинските пороци на системата. Прокламирайки вярност към ортодоксалния марксизъм, тази доктрина продължава да се придържа към "осветените" от Сталин седем принципа на комунистическия манифест. Известно е, че на практика никога не бяха приложени останалите две препоръки на Маркс и Енгелс - облагането на всички доходи с прогре­сивен данък и премахването на правото на наследство. Причината за пропуска е, че прилагането на тези два съвета на класиците би направило

Днес едва ли има икономист, който би се наел да защитава без уговорки и отстъпления ортодоксалните принципи на марксистката доктрина. Вместо експроприация на частната собственост и земята повечето икономисти и обществоведи са за възстановяване на частно­то предприемачество и за аграрна реформа. Едни са крайно радикални, а други запазват известни резерви, но общественото мнение упражни натиск дотам, че в конституциите бяха включени нужните поправки.

Признаването на външната неадекватност на марксистката доктрина спрямо реалностите на стопанския живот не е достатъчно като постижение на научната критика. То също спомага да се откажем от идеологическите шаблони, от митовете и догмите, но отказът е само първата стъпка. Стопанските идеологеми всъщност са наочници, пречещи да се видят истинските проблеми; мостчета, спестяващи слизането в дълбоките пропасти на научното дирене; преходи, заместващи удоволствието от покоряването на действителните научни върхове; прегра­ди, предпазващи от вълнуващи срещи с неизвестното. Сега целият фронт пред учените се променя.

На икономистите предстои дълга и трудна работа по анализа на параметрите на икономическата криза, работа, която трябва да се извърши без стереотипи и политическа пристрастност, честно и на равнището на стопанските показатели. Необходими са конкретни изс­ледвания върху отчетната информация, общите констатации и призиви не разкриват същността на кризата и нейните причини. Но всичко това е невъзможно без надеждна теоретична схема, Която да обедини и насочи усилията.

Ще се опитам да очертая някои елементи на подхода към анализа на кризата, както и част от идеите на радикалната икономическа реформа.

Могат да се разграничат четири направления на стопанската криза: разпадането на познатото ни обществено-политическо устройство с неговата система на собственост и трудови отношения; упадък на индустриалния стадий на производство, загубил историческото сърев­нование с научно-техническия прогрес; задълбочаване на спада на недопроизводството на стоки и услуги и разпадане на паричната система.

Разрушаване на командно-административното

стопанско устройство

Могат да се очертаят два процеса, в които протича разрушаването на командно-административното стопанско устройство: първият е падащата ефективност на държавната собственост и вторият - раз­лагане на организацията на труда.

Държавният монопол на собственост бе създаден след привеждане в действие на основния принцип на марксизма - тотална национализация на всички заварени форми на собственост. При внимателно прочитане на
историческия материализъм се забелязва следната несъвместимост - държавната форма на собственост изисква най-висока степен на обобществяване, централизация и концентрация на производството. Такава
степен не бе достигната в никоя високоразвита страна дори по време на апогея на индустриализацията. В този смисъл формирането на моно­пола на държавната собственост причини дълбоки разстройства в институционалната структура на народното стопанство. Създаде се не­съответствие между необходимата степен на обобществяване и тази - наложена от държавния монопол.

Търсещите компромис икономисти нарекоха синдрома "несъответс­твие между реалното и формалното обобществяване на производство­то", с което искаха да подчертаят, че одържавяването значително е надвишило нуждите на производствената организация. Ако наречем нещата със собствените им имена, трябва да кажем, че "най-висшата форма на собственост" не е най-ефективна. Тя е създадена и наложена силово, въпреки критерият за производствената ефективност, който е единствено валиден в случая.

Поддържането на държавния монопол, макар логиката на здравия разум, постепенно доведе държавните предприятия до тежко финансово състояние. В началото на 90-те години близо 60 на сто от оборотните
им средства се кредитират, т. е. производствената дейност се осъществява без достатъчно собствени активи. Тези предприятия са най-големите длъжници в нашата страна. Кредитът, който ползват, е около 15 млрд. лева, като 2/3 от него е безнадежден за връщане. Ако процентът,
който се плаща по кредитите, стане достатъчно висок, за да компенсира инфлацията, значителна част от държавните производствени структури просто ще банкрутират. Около 1/4 от тях са губещи. Държавният бюджет отделя в 1989 г. 7 млрд. лева, за да покрива техните загуби с дотации.

Ако обобщим, доходът, който се извлича от държавната собстве­ност, вече намалява. Официално се признава, че миналата година спадане­то на националния доход е 0,4 на сто. Това означава, че въпреки 11-те млрд. лева ежегодни капитални вложения за нарастване на държавната собственост, ползата от нея намалява, вместо да растат, полезните блага за обществото се съкращават.

Очевиден е отговорът на въпроса, кой има полза от поддържането на тази неефективна система? Безспорно, това е действителният притежател на собствеността - господстващата класа на партийната но­менклатура. За нея проблемите на функционирането на икономиката нямат значение, защото тя се обогатява не от стопанската дейност, а от самата власт. Поради това с всички разполагаеми политически и идеологически средства господстващата класа се стреми да удължи безнадеждното съществуване на системата.

Следователно монополизираната държавна собственост функционира изкуствено с цената на политическите стимулатори. Икономически тя няма право да съществува, тъй като е неефективна, а в много случаи, е и губеща. Огромните усилия на обществото за натрупване се губят като вода в пясък. Такава социално-икономическа организация няма бъде­ще. При нормални пазарни условия държавната собственост ще бъде срочно преобразувана в други форми на собственост.

От казаното произтича, че сегашното стопанско устройство е неспособно да създаде ефективна организация на труда. Трудовата мо­тивация се разпада, защото не се осъществява от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Обратното лице на "индус­триалните армии"* на Маркс и "трудовите колонии" на Троцки са скрито безработните; главоломният растеж на цената на труда - т. нар. "незаработени пари"; спадането на интензивността; разлагането на трудо­вата и технологичната дисциплина. Всичко това е само резултат от разрушените стимули за труд, от порочната административна органи­зация на трудовите отношения. Административният механизъм не е в състояние да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съпер­ничество и икономическа принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Не е в състояние рационално и ефективно да разпредели трудовите ресурси по отраслите на националната икономика, да разграничи висококачествения сложен труд на професионалиста-експерт от простия, неизискващ квалификация и образование труд на нископроизводителния работник и служащ. Накрая, този механизъм, вместо нужната на развитието диференциация, налага подтискаща за трудовата активност уравниловка в заплащането.

Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апара­тът води борба от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни социализъм няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. В резултат - хората прес­тават да се трудят както трябва.

Административната организация на труда до голяма степен се опира на идеологически, политически и други средства за принуда над трудещи­те се. С тях, вместо с икономически механизми, се постига сегашната интензивност на труда. Щом познатият ни социализъм се гради на система от неикономически средства за организация и управление на труда, то общото разпадане на неговите политически и идеологически структури ще подрови силата на прилаганите принудителни средства. Премахването на остатъците от административния механизъм на регулиране на трудовите отношения ще доведе страна та до катастрофа.

Следователно успоредно с неудържимата политическа реформа, де­монтираща формите на обществено-политическо устройство, немину­емо ще се задълбочава стопанската разруха. Ето защо, радикалната икономическа реформа е неизбежна и неотложна. Нейните трудности и лишения ще бъдат от порядъка на тези, които причинява рушащата се обществено-политическа система. Разликата е в това, че реформата обещава изход, докато козметичните операции, "основните ремонти" и постепенните преобразувания в икономиката гарантират единстве­но, че такъв изход няма да има.

Реформата е без алтернатива. Тя трябва да бъде извършена във възможно най-кратки срокове, защото общественият и стопански упа­дък не могат да бъдат преустановени.

Икономическата наука отдавна е стигнала до извода, че няма висши и нисши форми на собственост, че тяхното съществуване се определя единствено от производствената ефективност, която се доказва в острата конкуренция помежду им. Модерните пазарни механизми осъ­ществяват "естествен отбор" измежду най-ефективните форми на собственост, начини на стопанисване и производствено-организационни структури. Изхождайки оттук и от посочената по-горе причина за разпадането на сегашния социализъм, трябва да насочим главния удар срещу монопола на държавната собственост върху производствените ресурси. Държавната собственост трябва да бъде преобразувана по такъв начин, че на нейното място да се появи многообразие от групова, корпоративна, акционерна, трудова, частна, капиталистическа форма на собственост и техните комбинации. Всички форми, които отгова­рят на равнището на развитие на технологията и пазара и са способни да докажат в здраво съперничество своята висока ефективност и способността си да извличат максимални доходи от собствеността, трябва да съществуват.

Преобразуването на държавната собственост е и политическа необ­ходимост, защото ще лиши номенклатурата от основата на нейната стопанска сила и власт. Обратно, запазването на крупната държавна собственост ще превръща всяка политическа партия в номенклатурен апарат, независимо от политическите й намерения, устав и декларации. Закон на организацията е крупният монопол на държавната собственост да изисква огромен бюрократичен апарат и контролираща го номенкла­тура. Тази собственост не може да функционира без апарата. Ако първо­начално централизирането на собствеността в ръцете на държавата е послужило като опора за установяване и засилване на партийната власт над обществото, то сега обратно - самата държавна собственост изисква строга политическа йерархия и господство на партийната адми­нистрация над гражданското общество.

Определянето на посоката на решаващия удар за социално-икономическото и политическо преобразуване на съществуващия социализъм не е проста задача. Ударът трябва да се насочи точно в социално-класовата опора на системата. Много лесно, но неправилно и недалновидно е цялата администрация да се постави под прицел.

Администрацията при социализма се състои от три съставки: пар­тийна, държавна и стопанска, във всяка съвременна държава има държавна администрация от функционални и отраслови министерства, местни органи на властта, съдопроизводство и пр., има и стопанска администрация, наричана мениджмънт, технокрация, техноструктура и пр. Никъде обаче не съществува институцията на партийната администрация, сраснала с посочените две структури, освен в източноевропейските страни. Навсякъде партийните апарати са отделени от администра­тивните органи и не представляват административно тяло.

Длъжни сме да направим необходимото разграничение, защото стопанската и държавната администрация не бива да бъдат подлагани на репресии и разграждане. Атака срещу бюрокрацията, която не разграничава нейните структури, ще допринесе за разрушаване на самото общес­тво. Нападението срещу администрацията като цяло е сериозна политическа и икономическа грешка.

Реформаторският удар трябва да бъде конкретно насочен и прецизи­ран. Като хирургически разрез той трябва да отстрани партийната администрация, която е реалната социално-класова опора на "казармения социализъм". Трябва да се оперира дълбоко навътре в партията, да се отстрани контролиращата я номенклатура. Силите на преустройство­то не бива да се насочват срещу държавната и стопанската админист­рация. Ако това се направи, от една страна, ще се ускори разпадането на производствената организация, и от друга - ще западнат функциите на самата държава. Отслабването структурите на властта ще намали степента на управляемост и контрол над обществените процеси, ще има взрив от насилия и престъпления, началото на който вече наблюда­ваме.

Нанесен неточно, политическият удар срещу администрацията въо­бще ще навреди на радикалната реформа, защото, за да бъде осъществе­на тя, е необходима висока организация и квалифицирани кадри, с които сега разполага само стопанската и държавната администрация.

В сила е следната зависимост: Колкото по-радикална е реформата, с толкова по-силна административна власт трябва да се приложи. Не може да се осъществяват сериозни преобразования от слаба власт. Без това условие реформите даже не могат да започнат. Всъщност обществото проявява воля и концентрира властта само в името на решител­ни промени. Радикалните реформи пораждат социални напрежения и противодействие и ако държавата е слаба, катаклизмите са неизбежни. Необходимо в обезвластяване на номенклатурата, премахване на тоталитаризма, но запазване непокътната и силна държавна и стопанска власт. Нейната висококвалифицирана армия може и трябва да бъде мощно оръжие за осъществяване на реформите. Трябва да се разбере, че друга такава организирана и обучена сила реално не съществува. Тя ще действа резултатно, ако бъде въоръжена с реформаторски идеи и прин­ципи, които по своята природа само тя е в състояние да превърне в социално-стопански механизми и правни норми, в икономическа програма за извеждане на страната от кризата. Никоя друга част от обществото не разполага с нужните за това компетентност, информация и опит. Ето защо не бива да се репресира и обезвластява държавната и стопанска администрация. Реформаторските сили трябва да извършат достатъч­но сложна операция, а не да рушат безогледно.

В процесите на преобразуванията на обществено-политическото устройство от особено значение е балансът на интересите. Преуст­ройството рязко намалява стабилността на този баланс, а поддържане­то му е от решаващо значение. Затова е нужно да се изхвърли зад борда баластът на деформациите и феодалното неравенство, да се осъдят изкористените и корумпирани дейци на всяко равнище. Във всички структури да се отстранят некомпетентните ръководни кадри. Да се потър­си отговорност от лицата, нанесли вреди на икономиката със своите решения и съвети, от лично обогатилите се от власт, от незаконно присвоилите народно имущество. Да се премахнат облагите за бивши политически заслуги.

Сега особено изпъква вредността от компромиса с висшата номенк­латура и закъснялото възмездие за нейните престъпления. За да има политическо и стопанско равновесие, трябва да се действа решително, за да получи народът уверение, че има отплата за престъпленията, че нищо няма да остане ненаказано.

Отдавна е известно, че постигането на обществено съгласие в бързо развиваща се икономика не е особен политически проблем. Но при иконо­мическа криза, която нанася ущърб на всички, хората трябва да имат твърдата убеденост, че не понасят лишения заради други. Справедли­востта изисква нацията изпитва равномерно лишенията и да се грижи за най-слабите в социално отношение. Това е условие, за да се запази контролът над обществените и стопански процеси и едновременно е задължителен елемент, от процедурата за разграждане на съществува­щото обществено устройство.

Преодоляването на кризата в организацията на труда е невъзможно на друга основа, освен чрез създаването и развитието на пазар на работна­та сила. Тук важи следната закономерност - поради разрушаване на досегашната система за трудова принуда кризата ще бъде толкова по-продължителна, колкото повече се отлага във времето изграждането на пазарен механизъм за покупко-продажба на работна сила. Това е друга причина, поради която реформата не може повече да чака.

Историческа обреченост на

индустриалния стадий

Започнатата от Маркс теория на технологическите стадии бе довършена от други учени. За наша беда, ортодоксалният марксизъм не прие съществуването и неизбежността на постиндустриалния стадий - този на информационните и компютърните технологии. Затова той имаше както идеологически, така и политически съображения. Идеологическите се съсредоточават около догмата за производителния труд. Проблемът за марксизма е в това, че ако признае за производителен труда на извършващите вещни, лични и капиталови услуги, той трябва да се откаже от тезата си за капиталистическата експлоатация, или значително да я ревизира. Но без да признае разширяването на границите на производителния труд, официалната доктрина не може да даде път

Политическите съображения се разшифроват от социалния анализ на поддържащите системата слоеве. Тоталитарната система е демонст­рирала особена семплост на идеите за разрешаване на икономическите противоречия. В това отношение тя винаги се е опирала на екстензивния

Трябва отново да се посочи, че крупната администрация е закономерен продукт на свръхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Опитът на другите социалистически страни, пък и нашият опит показва, че стремежът за рационализиране на стопанската структура ще срещне остра съпротива от двете класови опори на социализма. Тук от особено значе­ние е правилната последователност на реформата. Тя е съкращаване на свръхиндустриализираната деформация на народното стопанство. След това - намаляване на броя на промишлената армия и свързаната с нея администрация. Пререждането на ходовете, например първоначален удар срещу стопанската администрация, е непозволено и води до форси­рана загуба за радикалната реформа. Трябва да се започне със съкращаване на производството и неговите ресурси в атрофиралите сектори на икономиката.

Административната система е доказала своята неспособност да развива научно-техническия прогрес. Освен на консервативната индус­триална технология тази неспособност се дължи и на редица защитни рубежи, които номенклатурата е създала, за да гарантира своето господ­ство. Първо, научно-техническата интелигенция бе отстранена от управлението на производството, от отговорността за усъвършенст­ване на технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не може да се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се налага силово, като преди това се твори в откъснати от производството бюрократизирани институти. Така се постигат едновременно три цели: отнема се стопанската сила на интелигенцията; създава се противоречие и дори несъв­местимост между нея и производствения персонал и накрая - надява й се хамута на административния контрол. Второ, не се допуска разгръщане на т. нар. несоциалистически стопански форми. Отново се връщаме към съществуващите многобройни забрани, насочени срещу личното твор­чество и стопанската активност на хората, които в този случай крепят устойчивостта на апарата. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, т. е. точно на този, който с всички сили у нас се неутрализира.

Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително­то единство, с които сме пронизани, никога няма да станат почва за развитие на нужните за постиндустриалния стадий човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме. Предстои ни болезнен процес на вътрешно преустройство, промяна на моралните, нравствените и дори мирогледните устои на собствената ни личност.

Кризата на индустриалния стадий най-ярко личи в неспособността да се създаде високо качество на благата, а оттам - и на самия начин на живот. Администрираната свръхиндустриализирана икономика никога няма да бъде в състояние да реши проблема с качеството на равнището на постиндустриалните технологии. Тя няма технически, организацион­ни и творчески възможности за това. Но без непрестанно повишаване на качеството няма перспектива за прогрес. Влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неразрешими противоречия.

Независимо от многобройните заклинания за научно-технически прог­рес, у нас не бяха създавани предпоставки за преход към постиндустриални стопански структури. Насилието върху обективните закони на технологичното развитие намери израз в създаване и задълбочаване, особено от началото на 70-те години, на диспропорции с особено тежки последици.