Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Да се задава въпрос, защо като се установява пазарна икономика, не се преодолява икономическият спад на производството, вече е излишно, тъй като историческият опит показва, че винаги смяната на една стопанска организация с друга се заплаща с по-краткосрочно или по-дълготрайно разстройство на производствената система.

Нека си припомним, че на комунистите бяха нужни дванадесет години, за да започнат летоброенето на икономическите си успехи. В периода между 1944 и 1956 г. производството и потреблението преживяваха колапс, значително по-дълбок от сегашния, а окончателната финансово-стопанска стабилизация бе постигната едва към 1961-1962 г. след продължила с години купонна система, три парични реформи и изобилно икономическо, идеологическо и политическо насилие.

Социалистическата планова система имаше нужда от време за свое­то установяване и обстоятелството, че бе отработена организацион­но и като процедура на насилие в Съветска Русия, не помогна то да бъде съкратено в България. Сега ситуацията е друга. Установяването на пазарна организация на икономиката върху социалистическа основа няма прецедент в стопанската история. В един период от година и половина ние имахме възможност да следваме пътя и да избегнем грешките на трите страни, започнали преди нас. Разликата в опита вече почти е стопена. Ние започваме да търсим път заедно с останалите. В такива случаи е добре да се опрем на първични формули за икономическо възстановяване, а именно: мир в страната, стабилизация на икономиката и спестовност. Икономическото възраждане винаги се е опирало на тези три съставни части.

Шансът ни е да нямаме илюзии. Най-опасна е илюзията за ролята на държавата. Социализмът бе установен и се развиваше на основата именно на инициативата на държавата. Тя носеше отговорността за стопанските решения и даваше сигурност на хората срещу тяхното послушание. Илюзията за мисията и ролята на държавата е жилава. Очакванията, че държавата ще реши производствено-технологическите и пазарните проблеми на всяко предприятие, че ще заплати заплати­те, когато не се работи, ще даде социална и битова сигурност на разрушилите технологичния процес и трудовата дисциплина, ще напълни хладилниците на стачкуващите - тази масова илюзия е нашата най-голяма беда. Тя подклажда корпоративните интереси да искат от държавата; отделни групи да искат от всички останали. Но държавата в пазарната икономика не е механизъм за балансиране и установяване на справедливо равновесие между всички интереси. Тя не може да позволява да се събират големи данъци от работещите, за да се дават субсидии на неработещите; да се снемат социалните тежести от гърба на трудос­пособните й граждани затова, че те не желаят да ги носят. Държавата в пазарната икономика не е предприемач-бизнесмен, каквато я виждат във въображението си профсъюзите. Тя не носи отговорност за трудос­пособните граждани и няма други икономически интереси освен равно­поставеност и балансиране между интересите на всички физически и юридически лица, разбира се, с грижа за нетрудоспособните. Ето защо, ако принципът за установяване на социализма беше послушание от всички, инициатива и отговорност от държавата, то при пазарната икономика е обратно: инициатива и отговорност от всички - държава­та балансира общите интереси. Който иска да живее добре в условията на пазарната икономика, не трябва да очаква от държавата благоденст­вие, а от своя собствен труд и предприемчивост.

Просперитетът, икономическият растеж, които ознаменуват края на успешния преход към демократична държава и пазарна икономика, ще се дължат на усилията на всички, на творчеството им в бизнеса, на количеството и качеството на труда, който влагат за себе си. За разлика от социалистическата държава, демократична България не иска идеологически и политически жертви, не очаква комунистическо съзнание, да се работи с безрезервно отдаване "за просперитета на социо-феодалната върхушка", същевременно да се краде. Ние очакваме хората да се трудят и творят за себе си и своите семейства, да уреждат икономическите си задължения към държавата като равнопоставени данъкоплатци, без пре­ференции за никого, защото те означават заобикаляне на общото бреме, отказ да се гребе заедно с останалите по дистанцията на времето.

В безсънните нощи, когато стартирахме реформата, със затаен страх се питахме: ще сработи ли пазарната мотивация и принуда след почти половин век похабяване жизнения талант на нацията? Останал ли е дух, предприемчивост и стопанска дързост в "пречупения, обезличен и промит социалистически труженик"? По улиците и площадите ли ще се шляе българинът или ще запретне ръкави?

Сега е видно, че рискът се оправда. Само много черноглед песимист може да задава въпросите: къде е и какво става със средната класа? Да не я вижда как в един миг създаде и с ускоряващ устрем продължава да твори своя бизнес. Как в съботната нощ измазва новия бутик, в неделния следобед ремонтира бъдещия магазин, кафене, сладкарница, клуб, ресторант, хотел, как сади и полива, грижи се за добитъка, строи мандри, колбасарници, как търгува, транспортира, посредничи, съветва, образова, лекува.

Очевидно мотивацията заработи и ще се усилва. Затова ще въздейс­тват все по-пълните магазини, блестящите витрини, препълненият кооперативен пазар, новите западни автомобили, достигнатият от другите стандарт, преуспелият бизнес на съседите. Мотивацията на пазарната икономика наистина действа като мая - бързо и в геометрич­на прогресия стимулира националната стопанска активност.

Безспорно, трябва да поставим въпроса и за другите. Тези, които поради различни причини нямат предприемачески качества, или не жела­ят да поемат рисковете на бизнеса. Техният шанс е в добросъвестния, честен и достоен труд, който е в състояние да им даде висок жизнен стандарт без рискове, но и без екстремални доходи. Тук решаваща е мотивацията на трудовия договор със заплатата и условията, които предлага. Стимулът е възможността при по-голямо количество и по-добро качество на труда, при творчество в работата да се максимализира доходът, за да се удовлетвори нарасналият апетит за потребление и достоен стандарт. Ако това не е достатъчно, пазарната икономика предлага възможности: успоредна, но с ограничен риск самостоятелна дейност - лекарски кабинет, учителски уроци, юридически съвети, странична дейност, помощно стопанство и прочие. За да се реализира това, е достатъчно човек да не стои вкъщи и да не чака профсъюзите да му оправят заплатата, а да има желание и организираност за допълните­лен труд и жертви на свободното си време.

Остава последният въпрос, за тези, на които пазарната мотивация не действа - завистливите, черногледите, неспособните, неталантливите, непрофесионалните, тези, които са съгласни да търпят намалява­нето на личното си потребление, но да не активизират трудовата си дейност и очакват, и настояват това да правят всички останали.

Върху тях ще въздейства пресата на икономическата принуда с безра­ботицата, спадащата от инфлация заплата и лишенията в семейство­то. Тях пазарната икономика ще накара да работят или да приемат да вегетират, неспособни да се погрижат за себе си и своето семейство. Много такива има и в страните с развита пазарна икономика.

Разликата между нас и социалистите е, че ние никога няма да даваме приоритет и няма да се вслушваме в гласа на тази част от обществото, докато те виждат цялото общество през очите на нисшите материа­лно и духом. Те са в състояние да правят това сега, както го правеха в продължение на половин век, да подравняват нацията по най-некачествената й част, защото тя беше най-послушна и верноподаническа.

Впрочем, има начин някои от тези хора да отклонят част от пазарна­та принуда, а именно да станат профсъюзни активисти и те го правят. Това са хората, заинтересувани от непрекъснатия хаос, безредието, от перманентната революция. Те се чувстват призвани да говорят от името на нацията, без да са били в състояние някога да построят дом и да купят една лъжица за него. Това, което могат да постигнат, е синди­калният рай, който е същият, както социалистическия - ниска дисциплина, липса на производство, гарантирана от държавата заплата и грижи за семейството, безсилно управление на фирмите, отказ да се възприе­мат общите за всички пазарни правила, масово ограбване на време и имущество.

Здравомислещият българин знае, че това е безумие.

На България две години революция й стигат. Трябва да се хващаме за работа.

Това казваме ние, средната класа.

(в. "Демокрация", брой 191 от 12 август 1992 година)

ИНСТИНКТЪТ ЗА СОБСТВЕНОСТ
Социализмът загуби техническото, военното и икономическото съ­перничество с демократичните общества. В основата на това поражение стои банкрутът на социалистическата собственост.

Рязкото спадане на ефективността от ползването на националния капитал, липсата на възвръщаемост от инвестициите, лавинообразно­то натрупване на външен и вътрешен дълг, кражбите и безстопанстве­ността са само признаци на този банкрут.

Полезните качества, извличани от капитала, се изгубиха в дебрите на анонимното стопанисване. Социалистическата собственост започна да става все по-безполезна. Размерът на задълженията й опасно се сближи с извличания доход. Тя започна да се самоконсумира и разграбва.

Сега надеждите са, че възраждането на частната, непубличната собственост от средната класа ще възстанови, а впоследствие ще увеличи ефекта от националния капитал. Надеждите са в предприемаческия талант, в качествата на добрия стопанин и в способността на творческата част от нацията да поема стопански риск.

Още в края на 60-те години, след социалистическата индустриализа­ция, пролича неспособността на комунистическата държава да постигне ефективността, която развитите западни общества постигнаха в използването на своя капитал. Макар първоначално този извод да се скриваше зад "внушителните" количествени показатели на "съревнова­нието с капитализма", за по-прозорливите икономисти стана ясно, че бюрократичната тоталитарна държава не е в състояние да постигне ефекта от наслагването, творчеството и предприемчивостта на сред­ната класа като собственик, стопанин и мениджър на капитала.

Макар сравненията с довоенното и доиндустриалното минало да показваха, че обществото е преминало в индустриален стадий с нов жизнен стандарт, социализмът никога не бе в състояние да се сравнява със западните икономики, които бързо увеличиха дистанцията между него и себе си.

Независимо от богатството на нацията, започнаха да личат следите от лошото стопанисване на администрацията. По-чувствително това пролича в най-добрата част от националния капитал - интелекта, познанията и професионализма на хората, и накрая се изрази в лошото третиране на земята. Поради това, страната не успя да влезе в слединдустриалния стадий, да изживее втората "зелена" революция в земеделието, да завоюва своя сигурна ниша в световното разделение и специализация на производството.

Лишен от грижата на добрите стопани, капиталът на нацията не се разви в ново качествено състояние. Белезите на примитивизма - елемен­тарният бит, ниското качество, спадащата ефективност и на неспо­собността за конкуренция и нови технологии, ясно откроиха историческото изоставане на социализма от модерния капитализъм.

Инстинктът за собственост

Най-голямото предизвикателство в реформата бе решителното извеждане на администрацията от стопанисването и управлението на капитала.

За държавните и кооперативните предприятия имаше две възможности. Първата, която бе по-реална за мнозина, да рухнат поради пълна непригодност на персонала им да се справи без "помощ" отгоре. Втора­та, да се адаптират към новата ситуация без плановите решения, балансите и командите на администрацията.

За частните фирми не се знаеше нищо, доколкото почти липсваха, но бе известно, че недвижимата градска и селска собственост е в ръцете на хората заедно с оцелялата земеделска традиция (в странната форма на "помощни стопанства").

Ако почти половин век социализъм бе направил хората неспособни за оцеляване, щеше да дойде дългоочаквания от социалистите и дългопророкуван от тях "пълен срив на икономиката".

И това щеше да стане, ако не бе се проявил инстинктът за собстве­ност.

Колкото пъти са ни плашили, че "селяните няма да засеят,... да ожънат, ако се направи това или онова", толкова пъти изтръпнали, сме се хващали за вярата си в инстинкта за собствеността, защото всички знаем и чувстваме, че няма по-голям грях от този, да не засееш земята, да разхитиш капитала, от който живееш.

Инстинктът на собственика е другото име на инстинкта на човека за оцеляване. Ето защо не можеше да не успеем да се оттласнем с последни сили от ръба на катастрофата.

Скоростта, с която се активизира използването на частната собст­веност, е направо изумителна. Запустели кътчета на градовете и села­та, неизползвани гаражи и пространства, парчета земя, личният дом, апартаментът, мазето дори, се завъртат в орбитата на предприемачеството и дават работни места за дву-трисменна заетост, стоки и услуги по всяко време и най-важното - доходи. Най-значителните инвес­тиции в търговската мрежа на градовете са вложени в последните 18 месеца, въпреки "загрижеността" на някои, че хората "нямат пари", че няма място за частния капитал, защото "всичко е заето от държавата". Същият резултат ще има връщането на земята. Грижата на добрия земеделец още това лято се вижда на пазара на хранителните стоки.

Грижата за собствеността

След рязката промяна в имущественото ни състояние, ние сме изпра­вени пред избор и трябва да осъзнаем това. Мнозина въобще не могат или не желаят да реагират и се скриват в черупката си – "имам там няколко декара на село, ама на мене нищо не ми трябва". Те са неспособни за активно стопанско поведение. Вследствие тази неспособност няма кой да потърси имота или сметка от неговите грабители. Възрастните хора приемат диктата на бившите управители, сега кметове или кандидат-председатели на кооперативи. Имотът се руши и разграбва.

Стратегията на пасивния е да понесе търпеливо спадането на своя доход, но да не пожертва време и сили. А собствеността е грижа и отговорност и преди да даде, иска от нас. Дори едно обикновено реше­ние за продажба изисква уреждане на формалностите, делба с роднини, запознаване с пазара, намиране на купувач и пр.

Възможностите пред направилите другия избор са несравними с тези от миналото и непознати за част от нас. Имотът може да се стопанисва с предприемаческа цел, да даде работни места на семейството, да се замени с такъв, от който имаме нужда, да се даде под наем или аренда, да се заложи срещу кредит, да се продаде и всички комбинации, произтича­щи от тези базисни възможности.

Капиталът чака грижи от нас и цената му расте успоредно с влагането на тези грижи. Изоставеният имот губи своята цена. Залогът на рефор­мата е, че в ръцете на своите собственици капиталът ще увеличи своята цена и отдаване, които бяха обезценени и разхитени от социалистическата бюрокрация.
В ранното ми детство има спомен от спускани метални ролетки пред витрините на магазинчета, частни бакалии, работилници и бира-скара.

Когато се вдигнаха, откриха канцелариите на някакви ДСО и кооперации. Така пъстрият свят на моето детство бе заменен със сивата социалистическа бюрокрация.

Сега ролетките се вдигат отново.

(в. "Демокрация", брой 203 от 26 август 1992 г.)

ВРЕМЕ ЗА НОВА ФИНАНСОВА ПОЛИТИКА
Преди повече от 3-4 месеца Министерството на финансите насто­яваше за комплекс от действия, включително за снижаване на основния лихвен процент, за определяне на коридор за регулиране на валутния курс и ограничена намеса на валутния пазар. Твърдяхме, че това няма да доведе до инфлационен срив и обезценяване на националната валута.

Не бяхме разбрани. Неразбирането продължава. Действията закъсняват, въпреки че практиката показва сериозността на нашите осно­вания.

*

С навлизането на страната в период на окончателна финансова стабилизация стават належащи промените във валутната, лихвената и кредитната политика.

* Държавният бюджет се стабилизира. Правителството не създа­ва парични проблеми, въпреки напрежението, на което е изложено.

* Със закони и подзаконови нормативни актове се установиха правила за стопанската дейност, които ограничиха спекулативните операции и "ударите".

* Динамичното възстановяване на спестяванията увеличи значи­телно кредитния ресурс на банките.

* Увеличеното предлагане на кредит се сблъска с ограниченото от пречупените инфлационни очаквания и тежката конюнктура търсене на заеми.

* Новият външнотърговски режим с по-високите мита, непозволяващ преференции и изискващ плащане на мита, такси, данъци и акцизи на границата, затрудни вноса.

* Високият курс на долара и марката доведе до увеличаване на износа, превишаването му над вноса и до положителен текущ платежен баланс.

* вследствие на нарасналото доверие между участниците, на ва­лутния пазар се осъществяват внушителни по обем операции при доминиране на предлагането на чужда валута..

Увеличи се валутният резерв на страната.

Инфлацията падна под 3 на сто и формира на месечна основа положителен лихвен процент по депозитите и кредитите.

* Значително се разтвори ножицата между цените на потребите­лите и производителите. Вследствие на това фирмите-длъжници още по-трудно обслужват силно положителния процент по кредитите, без
да разполагат с възможности за компенсация чрез вдигане на собстве­ните цени, поради превишение на стоковото предлагане над търсене­то.

* Производствената конюнктура остава тревожна, липсва тласък за оживление.

До голяма степен целите на финансовата политика са постигнати или очевидно ще се постигнат в следващите месеци, дори при бездейс­твие на правителството и БНБ. Активната стратегия обаче, изисква те да се преформулират още сега и да се приложи нова финансова политика.

Борбата срещу инфлацията продължава да бъде основна цел, но с две важни корекции:

* Рисковете от нея сега са несравнимо по-малки отколкото преди година. Основните инфлационни потенциали са изчерпани. Условията да се рискува за сметка на антиинфлационната цел сега са значително по-големи дори отпреди два месеца.

* Опитът на другите не показа, че в преходния период могат да се преследват силно амбициозни цели за сдържане на инфлацията. Цената на снижението и то под 30 на сто годишно за България през 1993 г. едва
ли си струва усилията. А се заплаща със спад на производството и безработица, т. е. с реални жертви.

Тласък за оживление. Спорно е дали финансовата политика може да преследва друга цел, освен стабилност. Монетарната теория поне не допуска друго. Конкретният проблем при нас е, че стабилизацията не може да постигне трайни резултати без оживление. Без активизиране на производството, износа и инвестициите има опасност да "умрем напълно здрави" - от изтощение. При това, тук не се пледира за спасяване на безперспективни производства и за отслабване на финансови ограничения върху фирмите, а за увеличаване шансовете на тези, които имат енергия и възможности за просперитет. Не финансово спасяване на всички, а по-голям шанс за фирмите с бъдеще. Едновремен­но загиване на едни и растеж на други. Това е възможна цел.

Тласъкът на оживлението може да бъде даден само с макроикономически средства без извънредни разходи от страна на правителството. Конюнктурата позволява това да се постигне със съчетано въздейст­вие върху няколко опорни пункта.

Моменти на новата финансова политика

Безспорно те следва да се изяснят при дискусия, в която да участват всички, имащи отношение към темата и... какво да кажат. Ето няколко опорни пункта според мен.

* Систематично и общо снижаване процента по депозитите, за да се укрепят позициите на търговските банки преди предстоящата труд­на за тях конюнктура на кредитния пазар. Те трябва да са готови да
действат в ситуация на ограничено търсене на заеми и повишен риск. Пазарната икономика се характеризира с излишък на предлагане и това няма да им се размине на банките. Нужно е временно примирие в конкурентната борба за депозитите и споразумение между банките за единна
рамкова политика спрямо вложителите. БНБ има средства, с които да въздейства в посоченото направление, и трябва да ги приложи. Идват трудни времена за бандите и само най-неподготвените банкери не виждат опасността.

* В рамките на откритото от снижения процент по депозитите пространство за маневрено - умерено снижаване на процентите по кредита. Пренасяне на конкуренцията предимно в областта на кредити­те.

* Внимателно по-нататъшно снижаване на основния лихвен про­цент.

* Ограничаване участието на БНБ на валутния пазар и обсъждане на възможност за обявяване съвместно с правителството на "твърд кори­дор" за регулиране на валутния курс на българския лев на по-ниско от

* Крупна, еднократна и окончателна операция за частично облекчаване дълговия проблем на фирмите със средства от разрешените от Закона за бюджета и от резервите на търговските банки и БНБ.

Комплектът от въздействия постига втората формулирана по-горе цел на финансовата политика. Снижаването на процентите по депози­тите и покачването на реалния курс на лева ще накара вложителите да инвестират, а по-ниският процент по кредитите ще направи тези инвестиции по-перспективни.

Спадането цената на валутата и кредита ще усили търсенето им за стопанска дейност и ще ограничи възможностите на вложителите на левове и валута за пасивно извличане на доходи. Особено силен натиск комбинираното въздействие ще упражни върху притежателите на валу­та, чиито депозити ще се обезценят.

Ще се подобрят възможностите на фирмите да обслужват дълга си, доколкото реалният лихвен процент по кредитите ще бъде отрицате­лен.

Равновесният валутен курс и намалените финансови разходи на фир­мите ще бъдат антиинфлационна котва.

Много важно следствие е подобряване позициите на правителствените финанси и възможностите за обслужване на външния дълг.

Ще отбележа в скоба, че критиката срещу последното, намерила място в опозиционната "Дума", има проста причина. Осъзнава се фактът, че така ще се облекчи правителството на г-н Филип Димитров и че външните и вътрешните му финансови проблеми ще получат по-лесно решение. Но такова поведение може да има само безотговорна и отчаяна опозиция, защото тези проблеми именно тя завеща на СДС.

Ако проведем успешно новата финансова политика, това безусловно ще стане основа за по-амбициозна структурна икономическа политика на правителството. Не може да се отрече, че основната цел се поставя на изпитание.

Безспорен риск е възбуждането на инфлацията. Риск, който според нас в този момент може да се поеме.

Намалението на износа. Вследствие понижаване доларовия курс, то ще започне да се проявява при равнище под 20 лева за долар. Това ниво е все още ефективно за основните износители. Вярвам, че преди посочено­то равнище ще се постигне равновесие между търсенето и предлагане­то на валутата.

Загуба на контрола върху валутния курс. Опасението е, че след по-голямо спадане курсът на долара може да отскочи нагоре, както например през периода 4-8 ноември 1991 г., тъй като са живи инфлационните очаквания и ще ги събуди с непредпазливо поведение. Изразявам вероятно убедеността на мнозина икономисти, че подвизите на валутния курс бяха продукт на смели спекулации. Такива вече не са възможни поради големите обеми на пазара и мощните валутни резерви на страната. Българската национална банка е в състояние (а това може да направи дори само ДФРР) да неутрализира подобен авантюризъм.

Хипотезата, че инфлацията ще се отрази на курса на лева, е неактуална до запазването на сегашната 2-3 пъти по-висока покупателна спо­собност на лева на вътрешния пазар в сравнение с европейския.

Бягство на спестяванията. При доказано устойчива и висока норма на спестявания, при видимата подготовка на значителна част от българските граждани за приватизация, реституция и фермерска дейност, този риск следва да се поеме. Нужно е внимателно да се наблюдава състояни­ето на спестяванията и да се има готовност за реагиране в случай на нужда.

Личното ми убеждение е, че спестяванията ще останат стабилни до равнище на процента около 15 на сто. Тъй като вече влоговете са фиксирани в срочни депозити, не може да се очаква екстремално поведе­ние на вложителите.

Политически, социални и синдикални рискове сигурно съществуват, но те са във възможностите на правителството да ги неутрализира, както досега.