Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Строго рестриктивният характер на паричната и кредитната политика бе и продължава да бъде основен фактор в борбата срещу инфлаци­ята. Възраженията срещу тази политика са неоснователни поради:

- реалното обезценяване на задълженията на фирмите с около 4 пъти и половина, вследствие на което всички длъжници спечелиха от либера­лизирането на цените;

- приемането от страна на държавата на 5 млрд. лева фирмен дълг и бъдещото гарантиране на трудносъбираеми фирмени кредити от правителството;

- инфлацията, която позволява значителен растеж на доходите на фирмите за обслужване на дълга;

- липсата на реален лихвен процент, който не е престанал да бъде отрицателен за цялата 1991 г.

Безспорно, спадът на производството се дължи и на хаоса от разруша­ването на старите стопански структури; неразборията относно функционирането, съгласуването и организацията на новите; закъсняването на системните промени в собствеността. В този смисъл спадът на производството се дължи на стопанското управление и на парламента. Може ли да се твърди, че в тази плоскост трябва да се търси вина на сегашното правителство?

Разбира се, ние сме виновни пред комунистите - социалистите, че доразградихме тяхната стъкмявана почти половин век стопанска систе­ма. Затова най-многото, на което се надяваме, ако те успеят да вземат реванш е - да бъдем съдени. Моите лични очаквания са по-песимистични.

Можеше ли да се отложи или избегне хаосът от разрушаващата се пред очите ни социалистическа стопанска система? Отговор дава горчивият опит на "перестройката". Истината е, че системата започна да се саморазрушава, защото младите, активните хора не са мотивирани да работят в нея, не я приемат и няма да се примирят с нея. Системата сама излезе от строя и единственият изход бе бързото изграждане на нова.

С цялата благодарност и признателност към възрастното поколение ние трябва да му кажем: "Вие направихте всичко, каквото можахте, и направихте много, но направеното от вас не е достатъчно да се преодо­леят неизбежните пороци на социалистическата стопански ред или по-­точно безпорядък. Това е обречена система. Оставете ни да изградим сами своето и на децата си бъдеще и спокойни старини за вас. Друг път за нас няма. Искаме да бъдем нормални европейци, а не пленници на вашия избор, обсадени в социалистическия лагер."

Можеше ли да бъдат избегнати грешките на управлението? Има хора, които твърдят, че са щели да бъдат по-добри кормчии. Може би е така,

По време на коалиционното правителство държавната администра­ция излезе изпод опеката на Българската социалистическа партия и разработи творчески началните стъпки на реформата. Според нас, държавната администрация работи по-добре, отколкото в периодите на най-доброто комунистическо управление. Ние дадохме на тези хора само липсващия им дух, професионализъм те притежават достатъчно.

Длъжници и кредитори не могат да намерят общ език по въпроса за дълга, ако преди това не стъпят върху едно обяснение на причините за неговото формиране и растеж. Тъй като двете страни имат различна трактовка по този въпрос, добре би било причините да бъдат разделени на: отнасящи се за длъжника и отнасящи се за кредитора. От позициите на длъжника причините, разделени по този начин, биха били вътрешни и външни.

За длъжника причините могат да бъдат разделени и на макроикономически и политикосистемни.

Основен макроикономически фактор бе надцененият курс на нацио­налната валута, превръщащ износа губеща и безперспективна дейност, а вноса - в силно конкурентноспособен и желан от стопанските субекти. От всички направления на износа най-безперспективен бе той към разви­тите страни, а вносът оттам бе най-конкурентен. Затова дългът бе формиран преди всичко към високоразвитите страни.

Друг макроикономически фактор е деформираната вътрешна ценова система, която не позволи да се проявят сравнителните преимущества на страната-длъжник, значително са надценени факторите на производ­ството и накрая, не постави вноса в условия на конкуренция поради разпределителния, а не пазарен механизъм за достигане до крайния пот­ребител.

Като последица от първите два фактора се формира трети - нере­шеният макроикономически въпрос за вграждането ни в международното разделение на труда. Страната-длъжник няма своя ниша в свободния пазар и не може да разчита на стабилни приходи от износа.

Политическите фактори се крият в характера на комунистическата идеология, мегаломанията, автаркизма, военно-икономическата доктрина, наложена на страната. В годините на разпадането на комунистическия режим нуждата да се прикрие влошаващото се положение и да се
удължи агонията на властта, бяха фактори за бързо нарастване на външния дълг, преди всичко с консумативни цели - да се задържи обективно спадащото потребление на населението.

Грандоманията, лагерната психология и автаркичната стопанска доктрина увеличиха дълга за сметка на вноса на инвестиционни стоки, често

Значителен политически фактор за увеличаването на дълга отвътре бе стремежът на управляващите комунистически режими да укрият от населението източника за финансиране на бюджетния дефицит. Външно­то финансиране на дефицита препятстваше монетаризацията му и оттам - явната ценова инфлация. На това се дължи характерната за почти всички източноевропейски страни диспропорция между външен и вътрешен дълг. Всъщност, реалният дълг се разбиваше на вътрешен и външен, силно надценената национална валута укриваше истинския раз­мер на външния, а оттам - и, на общия дълг, т. е. укриваше банкрута на комунистическия режим като политическа система.

Изцяло политически характер имаше трансформацията "долари - левове - рубли", превръщаща еднопосочно доларов дълг в рублеви взема­ния за нашата страна; или доларов дълг в безнадеждни или трудносьбираеми вземания от родствени на комунистическия диктаторски режим страни в арабския свят, Африка, Азия и Латинска Америка. Така на всеки пет долара, които дължи страната ни, има да взема по един долар и една преводна рубла от посочените направления.

Много преди формално да признае загубата си в съперничеството с капиталистическия пазар, социалистическата система практически инкасираше тежки удари. Най-силните бяха в областта на качеството и ефективността. Ниското качество и слабата ефективност бяха и остават клеймо, с което забързаното време жигоса безнадеждно историческия експеримент на Ленин. Неспособността да се достигнат западните стандарти в техниката, технологията и потреблението направи­ха социализма пленник на по-перспективната капиталистическа система много преди формалното му поражение. От тази позиция дългът се формира от качествените разлики между системите, вследствие на което по-добрата от тях влива в другата стоки и технологии, без да може да получи насрещен еквивалент. Това е основен системен фактор за растежа на дълга.

За разлика от някои отлично ориентирани тоталитарни диктаторски системи в новите индустриални страни, социализмът водеше особе­но "съревнование" в областта на натурални индустриални показатели и така до края си не разбра, че се състезава по трасе, по което не бяга никой друг освен него. Военизираната икономика и лагерната психология водеха до опора в тежката индустрия, която бе решила успеха във Втората световна война. Така, докато развитите държави навлязоха в постиндустриалното общество, в обществото на услугите и изобилието, социализмът продължаваше своята хипериндустриализация, без да проя­ви способност да влезе в слединдустриалната ера. Дългът бе формиран от неравностойността между двете съперничещи си системи, той стана изразител на тази неравностойност.

Теглото на различните фактори е различно за отделните източноевропейски страни. В някои от тях, например в Чехословакия, има фактори от политическо естество, които не са се проявявали. България на фона на тази констатация е в най-неблагоприятно положение. У нас са дейст­вали всички вътрешни фактори за нарастване на дълга и то в максимално силна степен.

Анализът на външните по отношение на страната-длъжник причини трябва да отговори на въпроса: "Защо кредиторите са давали заемите?" Възможно е да се следва същата класификация на факторите, въпреки че те не се проявяват противоположно симетрично на вече изброените до­горе. За даващата заеми пазарна икономика кредитите бяха и са възможност за развитие. Преди в даден регион да стъпят стоките, там стъпваше кредитът или стоките се продаваха на кредит. Това изкуствено разширяваше пазарите на страната-кредитор.

Много сериозен фактор бе банковият интерес. Изглеждаше, че комунистическите режими са много стабилни следователно, заемите за тях се считаха за минимално рисковани. Освен това, корумпираните представители от тези режими договаряха нерядко недобри за своите страни и благоприятни за вносителите условия. Тук се вижда значителният банков интерес за растеж на дълга. Още повече, че с неговото увеличава­не страната-длъжник постепенно губеше възможност да води самостоятелна политика и да се съпротивлява на своите кредитори. Изглеждаше, че няма друг избор, освен да се задлъжнява все повече и повече.

Безспорен е и политическият стремеж за влияние върху пазарите в Източна Европа, а този стремеж се осъществява с кредитна експанзия. В тази посока действаше и по-трайното, обвързващото кредитиране на инвестиционен внос.

Политическите интереси попречиха да се направят необходимите изводи при първата криза на дълга, поразила международната финансова и банкова системи. Със своята разбита структура и инфраструктура тези системи бяха и си останаха услужливи дори към длъжници с доказана неплатежоспособност, каквато е България от средата на 80-те години. Независимо от очевидната неспособност на нашата страна да обслужва дълг по-висок от 2 млрд. долара, поради липсата на достатъчен износ и валутни резерви, банки и правителства продължиха да ни кредитират. Обяснението, че се помагало на изпадналия в беда народ, е наивно.

Разумно е да се попита, защо не бяха поискали информацията, гаранци­ите и доказателствата за добри намерения от предишните комунистически режими? Очевидно, заемите бяха дори по-необходими за страните-кредитори, отколкото от гледна точка на разумните интереси на страните-длъжници

По своята природа пазарната икономика е щедра на кредит. Това е система-кредитор сама на себе си. Не е важно кой е поводът и кой ще затвори веригата - отпускане на кредит, продажба на стоки и обратно връщане на финансовите средства на кредитора, а заедно с тях - реализиране на разширен възпроизводствен цикъл, предприемаческа пе­чалба и банкови лихви. Важното е, че този механизъм е същността на пазарната икономика, нейно условие за съществуване.

За страната-длъжник, напротив, оставаше купчина трудно използва­ема техника, вкусът от изконсумираните качествени стоки, дългът и никакъв изход за разкъсване на този цикъл. Изходът по принцип липсва, защото в тези страни бе налице консумативна, не пазарна; социофеодална, а не капиталистическа, стопанска и политическа система.

Субекти и механизми на задължаването

Преди да погледнем към механизма е добре да открием субектите. От страна на пазарната икономика това са: официални международни инс­титуции, правителствени източници с политически цели, търговски банки с техния банков интерес и стоящият зад тях интерес на нацио­налните фирми-производители, свободни депозитори, търсещи благоп­риятни условия. Срещу това множество стоеше ни повече, ни по-малко самата социалистическа система - единството между вожда, партия­та, "масата", т. е. население, банки, фирми и пр., слети в едно. Именно доброто познаване на странния клиент прави "излишно" търсенето на гаранции, доколкото като гаранция се възприема самата система. Реше­нията за заемите се вземат от един център - вожда и управляващата върхушка около него. Те и партията са в състояние, ако се наложи, да накарат "масата" да върне дълговете, нещо повече, с центъра винаги е възможно да се постигне съгласие и то е достатъчно, тъй като всички останали изпълняват неговата воля. Задлъжняваше и плащаше цялата система по волята на всемогъщия център. Вътре в нея кредитът се разпределя по странен начин. Липсва всякаква разумна структура за контрол и връщане, но самата система многократно е демонстрирала способността си да накара "масата" да не се съпротивлява на самото задлъжняване, да изцеди от нея нужните, макар и фалшиви свидетелства за "платежоспособност". Като пример могат да се посочат феноменал­ните постижения на румънския диктатор. "Масата", на чийто гръб се трупа дългът, ще го обслужва винаги. Вероятно това е била презумпция­та. Но системата се разпадна.. Център вече няма. Липсва вождът и партията. От "масата" се формираха бързо самостоятелни стопански субекти. Диктатурата, която социализмът бе наложил върху хората и фирмите, престана да съществува. Заедно с нея отпадна спойката на масата. Но премахването на социалистическата система премахна и социалистическата "гаранция" върху дълга.

Самата социалистическа структура: единният субект, безусловна­та воля на центъра, диктатурата, даваха сигурност за обслужване и връщане на дълга. Сега системата се е променила до такава степен, че по същество се сменя с друга. Промяната е толкова радикална, че новата държава никога няма да търси кредити с търговски цели и едва ли ще се обърне някога към търговски банки, защото престана да бъде стопански ангажирана, да бъде стопански субект. Новите стопански агенти не са обременени с дълговете. Това се отнася и за напълно автономизираните и комерсиализирани държавни фирми.

Дългът остана между системите. Едната без настояще, но с бъдеще и другата, която вече не съществува.

Настояванията да бъде обслужван дългът се сблъскват с проблема на пазарите. След като удържа победа над социалистическата планова икономика, западната пазарна икономика представлява затворена кре­пост на победител. Проникването на стоки от победените страни е изключително трудно и среща сериозните бариери на високите мита, квотите и различни други възпиращи препятствия. България, български­те фирми бяха изтласкани напълно от пазарите в източногерманските провинции, в момента биват изтласквани от близкоизточните и северноафриканските страни, от бившите страни от СИВ и от бившия Съветски съюз. В условията на непрекъснато съкращаване на нашите външни пазари очевидна е невъзможността да бъде обслужван външният дълг. Едновременно с това съвършено нелепи са обвиненията в недостиг на качества и дизайн на стоките, които се предлагат за експорт от нашите страни. Масовият пазар, пазарът за средния купувач на Запад не е висококачествен пазар и на него с изключително сериозните си сравнителни преимущества, особено с много ниското равнище на заплащане, българските производители могат да намерят място. Само че това място ще бъде за сметка на изтласкване на местни производители, в т. ч. и фермери. Очевидно такава цена победилата западна пазарна икономика не е склонна да плати.

Кой може да даде исканата гаранция? Сега тя се иска от правителст­вото, но очевидно то не е в състояние да поеме такава отговорност. Гаранция, според Конституцията, може да даде само тази държавна институция, която е истински стопанин на активите и пасивите на страната. А това е Парламентът.

Проблемът за гаранцията е проблем за платежоспособността. Проб­лем за това, кога и кой ще бъде в състояние да обслужва дълга. Ако гаранцията се иска единствено от бюджета, от правителството, то в средносрочна перспектива е напълно очевидно, че такава способност за обслужване на дълга бюджетът няма да притежава. Една законова уредба, един закон е в състояние да прокара принципа "всички да плащат". Това означава разпределение на бремето за обслужване на дълга върху всички стопански субекти, по възможност, равностойно. Както и да бъде разпределено бремето на дълга, икономиката като цяло, поради катаст­рофалното положение, в което се намира, не може да бъде натоварена с дълга, тъй като тежестта на това обслужване за дълги години в бъдеще ще бъде непосилна. Ето защо, проблемът за гаранцията е проблем за това, дали тя ще бъде формална или ще бъде истинска за длъжника и кредитора. Истинска гаранция дава само възстановяването и платежоспособност­та на икономиката на страната като цяло и такова вътрешно разпреде­ление на финансовите средства, което да позволи държавата по волята на Народното събрание да обслужва външния дълг.

Третият вариант е компромис между двете страни. Даването на заеми винаги е свързано с риск. В нашия случай рискът бе неоправдан, защото комунистическата система вече не съществува. Компромисно­то решение изисква и двете страни да поемат своя дял от риска.

Дългът изигра значителна роля за рухването на комунизма. Сега е съвсем реална опасността това тежко наследство, след като спомогна за разрушаването на комунизма, да разруши крехката демокрация и зараждащия се пазар. Не може да се осъществява преход към пазарна икономика и да се обслужва един непосилен дълг. Цената на такъв преход става непоносима за България.

Компромисът между ощетените е наложителен. А това, че двете страни са ощетени, е очевидно. Случаят е един от рядко срещаните, при които неоправданият риск носи неблагоприятни последици и за кредито­ра, и за длъжника. Всички сме потърпевши.

Каква може да бъде структурата на евентуалния компромис?

Първо, разсрочване на дълга за срок най-малко 25 - 30 години при гратисен период, достатъчен за възстановяване на икономиката.

Второ, частично опрощаване на натрупаните след обявяването на мораториума лихви и обслужване на дълга след преструктурирането му при привилегировани (по-ниски от пазарните) лихвени проценти.

Трето, разнообразно меню от инструменти, чрез които банките по избор биха удовлетворили вземанията си, започващо с изкупуване на дълг по пазарен курс и завършващо с възмездяване със собственост във фирми, създадени с външните кредити.

(в. "Пари", брой 141 от 29 ноември и брой 142 от 2 декември 1991 г.)

ВЪТРЕШНИ ПРОБЛЕМИ НА

ВЪНШНИЯ ДЪЛГ
Страната ни безспорно се нуждае от сключване на споразумение с търговските банки-кредитори, което дългосрочно, трайно и компро­мисно урежда този толкова сериозен проблем. За да се стигне до такова споразумение, трябва да бъдат преодолени редица политически, организационни и други вътрешни проблеми. Това е особено наложително, защото време за губене няма.

Нова фаза на преговорите по външния дълг

Тя стана реалност след установяването на вътрешната структура на държавната власт и след разпределението па функциите между отдел­ните власти в страната. С приемането на Конституцията, с която България се определи като парламентарна република, условията за водене на преговорите от Междуведомствената комисия се промениха. Силно концентрираната в правителството власт бе разделена с Парламента, който пое върху себе си отговорностите да бъде субект на държавното имущество и на държавния дълг. От друга страна, след приемането на Конституцията, бе необходимо време, за да бъде решен политическият въпрос в страната, което се осъществи с изборите на 13 октомври. Очевидно беше, че предишното правителство и предишният Парла­мент нямаха политически мандат да поемат толкова сложния ангажимент по подписване на споразумение с търговските банки. С окончател­ното утвърждаване на новата структура на държавната власт и реша­ването на политическия въпрос в страната, стана наложително да се отвори нова, решителна страница на преговорите.

Конституцията повелява Парламентът да даде мандат на правител­ството за водене на преговори и сключване на споразумения с търговски­те банки. Без такова съгласие то не е в състояние да поема държавен дълг и да сключва заеми с чуждестранни партньори. По силата на чл. 84 на Конституцията такова съгласие Парламентът трябва да даде предва­рително и това е първата стъпка, която се налага да изминем. След получаването на мандат правителството от своя страна трябва да разработи позиция за преговорите и да избере делегация, която да го представлява. Тя трябва да бъде упълномощена на експертно равнище да проведе преговорите и парафира едно споразумение. Подготвеното от делегацията споразумение трябва да бъде одобрено от правителство­то, което ще упълномощи свой член да подпише от негово име докумен­та. Следващата стъпка е ратификацията му от Народното събрание по силата на чл. 85 на Конституцията. Едва тогава споразумението може да се счита за окончателно влязло в сила. В тази процедура не е предвидена възможност, на който и да било, да поеме самостоятелна отговорност, да води преговори и да се договаря по въпросите на външния дълг, нито да прави предложение. Без нея ничие съгласие и ничия позиция няма стойност, тъй като, преминавайки по този път, ще бъде разделена и реално поета непосилна, за която и да е институция, отговорност. Съобразно законите на нашата страна, нито една институция не може самостоятелно да сключи споразумението и да даде исканите гаранции. Едновременно с това е очевидно, че подготвянето и подписването на споразумение само по себе си ще представлява вече даването на пълна държавна гаранция върху финансовите задължения, които ще произте­кат от споразумението за българската държава.

Може би основен вътрешен проблем на подготовката и сключване на споразумение с търговските банки е българската икономика да премине от едно състояние на непрекъснато заимстваме на финансови ресурси от външния пазар към състояние на приблизително равновесие даже и на платец по вече взети задължения. Дори и при нормална стопанска конюн­ктура и развитие една икономика много трудно превключва от режим на задлъжняване към режим на плащане. Толкова по-трудно е това да се извърши в условията на икономическа катастрофа и стопанска разруха. Натоварването на икономиката с допълнителни ангажименти по обслужването на външния дълг трябва да бъде прието от обществеността, тя трябва да бъде убедена в неизбежността на подобно намерение. Всеки опит да се получи частично решение чрез съгласуване на мненията и интересите на части от държавната администрация дори и от власт­та, в полза на определено споразумение, ще се натъкнат на тази непреодолима пречка, а именно съгласието и единството на обществеността за обслужване на външния дълг.

Това е трудна фаза. От една страна, ние трябва съвсем ясно и точно да формулираме собствените си интереси, а от друга, сме задължени толерантно да отчетем интересите на партньора в преговорите. За да стане това, е необходима подходяща атмосфера. Споразумение, сключено в условията на "буря и натиск", ще доведе до разрешаване на крехкото вътрешно икономическо и политическо равновесие.

(в. "Демокрация", брой 9 от 11 януари 1992 г.)