Иван Костов беше министър на финансите в две правителства в "коалиционното" на Димитър Попов и в правителството на сдс, оглавено Филип Димитров

Колапсът на физическия обем на външния стокообмен започна в 1989 г. със спадане от 5 на сто, достигна максимума си през 1990 г: с намаление от 32,2 на сто и продължи през 1991 г. с 16,3 на сто.

Тази отрицателна тенденция бе преодоляна през първите 9 месеца на 1992 г., когато в съпоставими обеми, оценени по курса на долара от 1991 г., външният стокообмен нарасна с 20 на сто. С един-два пункта е по-нисък вероятно растежът на физическия стокообмен. В долари стокообменът за януари-септември 1992 г. е 5 112 млн. долара срещу 4 259 млн. за същия период на 1991 година.

Увеличението на износа за периода е с 0,2 на сто, докато на вноса е с 46 на сто. Това превърна първоначалното положително салдо от 606,7 млн. долара в отрицателно - 235,2 долара. Възстановяването на вноса показва признаци на спиране спада на производството и потреблението, което е залог за прекратяване на рецесията. Много слабото увеличение на износа е свидетелство, че не е осъществена преориентацията на икономиката към нови пазари. Това може да се очаква при сегашния либерален външнотърговски режим с помощта на частния бизнес, който е особено активен в областта на външния стокообмен.

Независимо от либералния и унифициран външнотърговски механизъм правителството не успя да привлече значителни частни инвестиции (около 100 млн. долара за 1992 г. по експертни оценки). Причините са: проблемът с външния дълг; забавянето на структурната реформа на собствеността; политическата дестабилизация от лятото на 1992 г.; нерешеното на принципна основа данъчно облагане; лошата капиталова инфраструктура, особено банковите услуги и комуникациите.

Доходите и социалната сфера

Правителството наследи развита система за контрол и регулиране на доходите в условията на инфлация и динамични механизми за пенсионно осигуряване, социално подпомагане и грижи. Независимо от много силни­те напрежения, на които бяха подложени тези защитни системи, от острата критика, стачни действия и политически акции, през есента на 1991 г. вече се формираха новите съотношения в доходите на заетите в това число в сектора на държавните услуги и управлението, между пенсиите и сред социалните плащания, както и новите пропорции между всички видове доходи. Тези системи бяха развити през 1992 г. и практически решиха основния проблем - контролът над доходите не позволи те да бъдат проинфлационен фактор, а антиинфлационен инструмент. За периода от декември 1991 г. до октомври 1992 г. цените на потребител­ските стоки нараснаха с 60,6 на сто, а заплатите – с 45,7 на сто, което е малко над 70-процентната компенсация, предвидена в механизма за контрол върху растежа на заплатите, създаден през 1991 година.

Тези механизми бяха създадени при самия старт на реформата (ПМС № 8 от 29 януари 1991 г.) и развили в средата на 1991 г. - (ПМС № 121 от 25 юни 1991 г.), когато стана известен размерът на деблокираната от дефицитите инфлация. През 1992 г. те бяха усъвършенствани и приложени приблизително през половингодишен интервал от време, с което се създаде полугодишен цикъл на регулиране. Трябва да се има предвид, че държавната администрация не разполагаше с по-гъвкави инструменти например, за тримесечно регулиране, поради информационен недостиг. Основната формула за регулиране включваше сезонното равнище на заплащането, прираста на инфлацията и корекционни коефициенти. Резултатът от нейното приложение и действие в абсолютна сума бе посочван за всички видове доходи в споменатите постановления.

Успоредно с прилагането на ПМС № 8, 85,121 от 1991 г. правителст­вото прие ПМС № 135 от 17 юли 1992 г. за нова минимална работна заплата и компенсиране на свързаните с нея доходи.

С изключение на отрасли с особено активни стачни действия и субсидираните фирми, в останалите, механизмите за контрол и регули­ране на доходите дадоха отлични резултати: бе преодоляна стачната треска, имаща тенденции през лятото да обхване страната, заплатите не станаха инфлационно огнище, укрепи се контролът върху доходите. Всичко това обаче не попречи значително да се увеличи цената на труда през 1992 г., което бе по-скоро реакция на изоставането на доходите от растежа на цените през 1991 г., когато за спиране на инфлацията ограни­чаването растежа на доходите бе основна котва.

Особено неприятно бе изпускането на доходи след успешни антистачни действия на правителството и Столичната община, когато много ефективни резултати бяха пропилени и бе допуснат растеж на заплатите в субсидираната енергетика, градския и жп транспорт.

Компенсирането и осъвременяването на

пенсиите

Успоредно с регулирането на заплатите и социалното подпомагане се осъществи компенсирането на пенсиите от инфлацията. Особено важно бе приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за пенсиите (ДВ, бр. 52 от 1992 г.), където в допълнителните разпоредби бе реализиран принци­път за осъвременяването на пенсиите чрез коригиране на базата, от която те се изчисляват със съответен, отразяващ равнището на обезценяването на доходите, коефициент. Това стана след като предложеният от правителс­твото законопроект бе използван като основа за такова изменение и допъл­нение на Закона за пенсиите, което отговаряше на значителни популистки настроения в Народното събрание. Така бяха надхвърлели с около 1600 млн. лева първоначално предвидените финансови средства и не се решиха някои сериозни проблеми на пенсионното осигуряване и на социалното подпомагане: осигуряването и подпомагането на социално слабите пенсионери без собствено помощно стопанство и допълнителни доходи, без собственост от реституция и връщане на земята. Създаде се остро напрежение за пенсионно­то осигуряване на пенсиониралите се в последната година.

Въпреки посочените слабости изменението и допълнението на Закона за пенсиите отстрани по-голямата част от диспропорциите между различните видове пенсии и компенсира общото им изоставане от растежа на заплатите. Вследствие на това натрупалото се значително социално недоволство бе намалено.

В края на своя мандат правителството прие крайно наложителното повишаване на фиксираните цени на електроенергията и съответни компенсации за пенсиите и минималните доходи. Това бе осъществено на базата на изчисления за средното потребление на ел. енергия от различните типове домакинства.

С това работно название наричаме системите за социално подпома­гане, за социални грижи и за преквалификация и помощи за безработни.

С ПМС № 130 от 15 юли 1992 г. бе приет Правилникът за социално подпомагане с конкретни критерии за включване на лицата в обхвата му, реда за отпускане на помощите, начините за отчетност и контрол. Системата за социално подпомагане допълни тази за социални грижи, която бе разбита през август 1991 г. и намери израз в Правилника за социално обслужване на лица и семейства.

Третата система за преквалификация и помощ на безработни обхвана една неголяма част от формално отчитаните за такива лица. Макар да разполагаше със значителни финансови средства, след приемането на увеличението на вноската за професионална квалификация и безработица на 7 на сто за 1992 г., системата включи в преквалификация само няколко десетки хиляди безработни. Помощи за безработни получават около 38 на сто от останалите без работа.

Не са известни причините, поради които втората социална мрежа обхвана по-малък брой лица, отколкото се очакваше. Вероятно значение са имали вътрешните задръжки и чувство за достойнство, непознаване на системите и нежелание за отнасяне към тях, неспособност за преодо­ляване нарочно поставените бюрократични процедури. Това доведе и през 1992 г. до сериозни икономии на финансови ресурси от заделените за втората защитна мрежа кредити и налични парични средства. Остатъ­кът само във фонд ПКБ в края на 1992 г. бе около 1596 млн. лева.

Може би основна причина е, че кризата в потреблението на социално слабите лица от края на 1991 г. и средата на 1992 г. бе .преодоляна с комбинираното действие на пазарното предлагане и компенсирането на доходите им. В България не бе допуснато нито изпадане на значителни социални групи до втората защитна мрежа, нито пропускане под нея социалнозначителен брой на социално слаби групи лица, което стана реалност в други източноевропейски страни.

Това бе най-лесно удалият ни се социален успех. Най-важните фактори за него бяха ясните идеи, запазването на самообладание, точните изчис­ления на нуждите, локализирането на проблема и прицелването на помощ­та, осъществени от Министерството на труда и социалните грижи, често в сътрудничество с Министерството на финансите.

Равнището и структурата на приходите

Не е възможно точно съпоставяне, но според статистиката, през октомври 1992 г. приходите средно на лице от домакинство, в сравнение със същия месец на 1990 г. са намалели с 53 на сто. За съпоставката са използвани данни на домакинските бюджети и индексите на потребителските цени. Те не обхващат важните структурни съотношения на приходите с пазарите и направленията на домакинското търсене, таки­ва като появата и стабилизирането на валутния пазар, увеличеният стопански туризъм на българина, капиталовите пазари, пазарите на ценни книжка, на наемни и кредитни сделки. Всичко това постави прихо­дите в релация с несравнимо по-разнообразно предлагане, без да говорим за качеството му, което е несъпоставимо. Ето защо трябва да се приемат с необходимите резерви данните за реалното спадане на прихо­дите, още повече, че изчисляването на индексите на цените не е на една и съща база за целия период на сравнението.

Направлението за корекция на тези данни дава сравнението на прихо­дите, оценени в щатски долари по курса на ПМС № 32 от 10.ІV.1990 г. от 21 декември 1990 г. и по валутния курс на БНБ за октомври 1992 г. За октомври 1990 г. те са 15,3 долара срещу 55,6 долара за същия месец на 1992 г. или увеличени 3,6 пъти.

Най-важните структурни промени в приходите между октомври 1990 г. и октомври 1992 г. са: намаление на относителния дял на работ­ната заплата от основна работа от 53,1 на сто на 50 на сто; увеличение дела на пенсиите от 12,8 на 18,3 на сто; намаление дела на приходите от взаимоотношения с ДСК и банките, най-вече за сметка на намаление тегленията на заеми и аванси - от 12,3 на 9 на сто и увеличение дела на останалите приходи от 21,8 на 22,6 на сто.

Първата тенденция очевидно е положителна, така както е отрица­телна втората. Нарастването дела на приходите от пенсии е дори опасна тенденция, защото увеличава напрежението върху работещите и защото все по-значителна част от доходите се получават пасивно. Естествено може да се търси обяснение в сравнението между равнища­та, но то не бива да се счита за достатъчно аргументирано и основателно, защото тук се намалява и то драстично мотивацията на хората за активна стопанска дейност.

Структурата на разходите

Структурата на разходите сама по себе си е показател за равнището на доходите, защото някои нейни параметри, като делът на разхода за храна, алкохол и цигари тясно корелира с разполагаемия приход от дома­кинствата.

В структурата на средния домакински бюджет са настъпили две драматични промени:

* увеличил се е относителният дял на разхода за храна, алкохол и цигари от 41,4 на 49,2 на сто (октомври 1990 г. към октомври 1992 г.);

* намалил се е делът на разхода за обслужване на задълженията на домакинствата към ДСК и търговските банки - от 7,1 на 3,1 на сто. Други по-значими промени в структурата са увеличението дела на разходите за жилище и битова енергия от 7,1 на 9,2 на сто, намалението разхода за облекло и обувки от 13,8 на 9,5.

Увеличението на разходите за храна, алкохол и цигари следва да се разглежда в сравнение с 1991 г. Тогава през октомври относителният дял на тези разходи е 51,7 на сто. Сравнението показва, че е започнал процес на възстановяване структурата на домакинското потребление и най-трудната фаза е премината по време на правителството на г-н Димитър Попов. В края на 1992 г. страната ни се намира в трудно положение Като средно равнище на потребление, но не е в критично състояние, което според японските критерии започва при относителен дял на разходите за храна над 50 на сто. При нас в края на 1992 г. те са 44,9 на сто средно за домакинство.

Намаленото обслужване на финансови задължения на домакинствата се дължи на общото значително снижаване на кредитите за населението
- с 39,0 на сто октомври 1992 г. към декември 1990 година. Това го превърна в най-значителния нетен вложител на пари и показва, че домакинствата са притежатели на преобладаващата част от реалния паричен капитал на страната - срещу 83 647 млн. лева притежавани парични средства, само 4 022 млн. лева взети заеми.

Интересни процеси протекоха в честотното разпределение на дома­кинствата и лицата по равнище на приходи и разходи. Характерното скупчване над медианата на доходите бе заменено с групиране под нея, което е свидетелство за начало на характерното за пазарната икономи­ка честотно структуриране, което настъпва изненадващо бързо. Тези процеси и характерното за тях "завистливо сравнение", по думите на Веблен, пречат да се възприеме скорошното възстановяване структурата на домакинското потребление, което неминуемо ще стане, но с новото честотно разпределение. Тук се корени възкръсването на нос­талгията за равенството. Не устрем за борба за по-високи доходи, защото съседът вече е успял, а стремеж той да бъде спрян с всички средства. Това комунистическо отношение към бита няма бъдеще, защото пазарните структури и мотивацията вече съществуват и не могат да бъдат разградени.

Стартът на пазарната надпревара е даден. Борбата за по-високи доходи и качество на живота, която е същността на икономическия прогрес, започна. Рано или късно, по един или друг начин тя ще увлече всички.

Финансовата област

Няма да бъде пресилено да се каже, че основните конфликти и дори сражения правителството има в борбата за финансова стабилизация. Сложните добре настроени финансови механизми на модерната пазарна икономика не съществуваха в страната до началото на 1991 г. и не могат да бъдат създадени нито в тази година, нито в 1992 година. Правителс­твото се стремеше и в много отношения успя: да контролира хода на банковата реформа, да реши проблема с несъбираемите кредити; да въздейства на управлението и контрола на валутния пазар; да приготви закон за бюджета на страната и да го изпълни; да управлява вътрешния държавен дълг и създава пазар на ценни книжа; да постави под контрол външното финансиране и платежния баланс на страната така, че да се създадат условия за нарастване на валутния резерв; да въздейства за общата финансова стабилизация.

Изграждането на финансови структури и механизми винаги е много трудно, изисква много време, усилия, политическа воля и общо икономическо равновесие. Очевидно почти никой от тези фактори не беше налице, дори обратно. Вход бяха цял сноп противодействия срещу успеха на финансовата реформа. Единственото оръжие на правителството беше волята, мотивирана от разбирането, че неуспехът и закъснението ще причинят мощни, с неизвестен изход разстройства на стопанската система, каквито наблюдавахме около себе си.

Банковата реформа

Приемането на Закона за БНБ на 25.VІ.1991 г. даде такава автоном­ност и безконтролност на управителния й съвет, каквито няма дори в националната банка на Великобритания и съсредоточи в нея несъвмести­ми функции по управлението и същевременно контрола на банковото дело, кредитните ц валутни пазари. Сега управителният съвет управля­ва и се самоконтролира и това може да поднесе големи изненади.

Така наречената банкова реформа навлезе в дълбочина с приемането на Закона за банките и кредитното дело (на 27 март 1992 г.), сериозно дефазирана, необмислена докрай и несинхронизирана с общата финансова стабилизация. Фундаменталната слабост се коренеше в даваните от закона значителни правомощия и независимост на банките и липсата на всякаква надзорна и регулационна процедура. Правилата за банковия надзор и банковите регулации още не са влезли в действие, което означа­ва, че почти една година, а по същество от 1989 г., държавните банки осъществяват дейността си, опрени на честността и принципността на своите ръководства, които качества на места се,оказа, че липсват.

Преустановяването на централното планиране и управление на дър­жавните и кооперативни предприятия от началото на 1991 г. бе замене­но с разпореждане с ресурсите, където особено важно и все по-усилващо се значение придоби разпореждането с финансовите ресурси. То остана в ограничени размери в правителството и се осъществяваше с държавния бюджет и в значително по-големи размери в БНБ и търговските банки, като се упражняваше чрез разпореждане с държавните кредитни ресурси. Така се формира мощен център на стопанска власт вън от изпълнителната. Правителството се оказа в невъзможност да управлява банковата сфера, състояща се предимно от държавни банки, които функционират с държавни финансови ресурси. Това стана поради разми­ването на неговите конституционни правомощия с посочените по-горе закони.

Естеството на пазарната реформа е такова, че стопанската власт се упражнява на макроравнище само по два начина: чрез управление на финансовите ресурси и управление на структурите и кадрите. Доколкото първият начин бе отнет законодателно от правителството, единствената възможност да се осъществи известно управление в банковата сфера бе създаването на Банковата консолидационна компания. Преди нея, разпръснатото в множество държавни фирми и институции учас­тие на дьржавата-собственик, даваше възможност ръководствата на търговските банки да се чувстват напълно независими структурно и кадрово от държавната власт и правителството. Многобройните им акционери нямаха информацията и компетентността да осъществяват контрол.

Събирането на държавното участие в търговските банки в Банковата консолидационна компания даде възможност:

* да се управляват и контролират ръководствата на банките;

* да започне преструктуриране на търговските банки;

* да се проектира в бъдеще тяхната приватизация.

Активната правителствена политика в консолидацията на банките бе блокирана, поради принудителното напускане на основни министри от Управителния съвет ма компанията, станало под натиска на "общес­твеността". Самата общественост трябва да знае кой носи отговор­ността за банковата сфера и реформа: УС на БНБ; БКК, банковото лоби в Народното събрание, ръководствата на търговските банки, но не и правителството.

Много спорове предизвика идеята за редукция на фирмената задлъжнялост към банките с еднократна, масирана и окончателна операция. Желанията бяха да се намали натискът върху фирмите, изпаднали в неплатежоспособност поради тежко финансово състояние. Последното се усложнява във всички бивши социалистически страни, поради един синдром на преходната икономика, проявяващ се в увеличение на взаим­ните задължения и вземания между стопанските субекти. Синдромът се дължи най-вече на неспособност за адаптиране към пазара и на липса на ефективна система за ликвидация на държавните фирми.

Финансовият натиск, който изпитват фирмите от нарастване на просрочията поражда искания за лихвени и кредитни облекчения, особено по заеми, теглени в миналото за инвестиционни цели. Всъщност тук има вратичка за оцеляване, която искахме да отворим еднократно и затво­рим завинаги. Може би такова намерение не бе достатъчно реалистично.

От друга страна, редукцията на несъбираемите кредити представ­лява част от банковата реформа, тъй като освобождава в голяма степен търговските банки от лошите позиции в кредитните им портфейли, в

От трета страна, редуцирането на несъбираемите кредити става частично чрез преоформянето им като държавен дълг и с това проблемът се поставя в сферата на управлението и контрола върху държавния дълг. В този аспект операцията е свързана с бюджетното обслужване на дълга и с предстоящото му нарастване след поемане външните задължения на БВТБ. Остротата на проблема идва от очакването за толкова значително увеличение на държавния дълг, което да го постави в лоши пропорции спрямо брутния вътрешен продукт и бюджетните приходи и да увеличи неприемливо дела на разходите на бюджета за обслужването му. Оттук идва ограничението за правителството да дава съгласие за поемане на

Предвижда се несъбираемите задължения частично да се преоформят в държавен дълг в размери, предвидени в Закона за държавния бюджет на Република България, за 1993 г. по силата на § 3, 4 и 6 от Преходните и заключителни разпоредби - общо за 5 000 млн. лева, като бъдат издадени на банките нисколихвени 20-годишни облигации. Друга част от несъбира­емите кредити да се отпише от вземанията на банките срещу техни провизии и резерви.

Като трети ешелон на операцията се предвижда фонд "Резервен" на БНБ. При стартирането на ПМС №234 от 24.ХІ.1992 г. за преоформяне, като държавен дълг на несъбираеми кредити към банките на еднолични търговски дружества с държавно имущество и държавни фирми и изчистване кредитните потребители на търговските банки с над 50 на сто държавно участие, се препоръчваше БНБ и търговските банки да спрат изчисляванията на лихви по несъбираемите кредити, подлежащи на преоформяне, опрощаване и редукция.

Поради правителствената промяна, действията на ПМС № 234 от 24.ХІ1.1992 г. бяха прекратени.

Валутната реформа започна с приемането на известното ПМС № 15 от 8.ІІ.1991 г. за изменение на валутния режим, имащо шест допълнения и изменения; на Закона за сделките с валутните ценности и за валутния контрол и Наредба № 2 за издаване на разрешение за извършване на покупко-продажба на чуждестранна валута на БНБ от 28.ІІІ.1991 година.

В края на 1991 г. и в началото на 1992 г. правителството направи две корекции на ПМС № 15 от 8.VV.1991 г., с което либерализира валутния режим за физически лица и подготви с БНБ, но не успя да приеме следва­щата стъпка на либерализирането на режима, който щеше официално да направи българският лев вътрешно конвертируем. Впрочем, това по същество стана реалност след средата на 1992 г.

Валутният механизъм в края на 1992 г. е силно либерализиран за мест­ните юридически лица и чуждестранните инвеститори и формално постановява пълна вътрешна-конвертируемост на лева за тях.

Този успех бе неочакван за огромното мнозинство икономисти и за критиците на реформата. Самият управител на БНБ проф. Т. Вълчев през 1989 г. ръководи научен колектив, който стигна до извода, че вътрешна конвертируемост на българския лев в перспектива от 10-15 години е невъзможна.

Голямо беше неверието по отношение формирането на валутния пазар и стабилността на курса на лева. И досега повечето от "играчите", включително и г-н началникът на Управление "Валутни операции" на БНБ, не могат да разберат какво държи курса и валутния пазар. Това безспорно е голяма тема, която заслужава отделно внимание. Акцентът тук следва да се постави върху успешното удържане на устойчиво равновесие между няколко нови пазара и действащите в тях цени, стабилизирането на техните кореспонденции и създаването на обща хомеостатична систе­ма. Тази система бе оставена на саморегулация след като под натиска на министъра на финансите БНБ се изтегли от валутния пазар. Това мина без сътресения и ознаменува рекордно кратковременно създаване на валутна система. Ще напомня, че на самия Ерхард за тази конструкция са му били нужни 12 години - срещу около 18 месеца за нас.

В края на 1992 г. у нас действаше свободен, устойчив междубанков валутен пазар без участие на БНБ. По същество бе премахнат т. нар. "черен пазар". Бе създадена система от сарафски бюра. Бяха потушени инфлационните очаквания в такава степен, че всички участници бяха сериозно респектирани от стабилността на валутния пазар.

Стабилизирането на валутния курс постави началото на очакваното обезценяване на валутните спестявания, Които бяха силно надценени през февруари 1991 г. Ефектът на обезценяването бе следствие от много ниската валутна лихва, съчетана с инфлацията на българския лев. Така в левово изражение валутните влогове загубиха през 1992 г. около 70-74 на сто от покупателната си способност на българския пазар. Това накара техните притежатели да правят със съжаление сметки колко по-малко биха загубили, ако в началото на 1992 г. бяха превърнали валутните си влогове в срочни левови депозити.

Стратегическата цел, която лично преследвах във валутната политика, бе стабилизиране на валутния курс на лева при максимално либера­лизиране на валутния режим. Ако тази цел бъде постигната, поради силната икономическа нестабилност и лоши валутни позиции на всички страни от Балканския полуостров, поради политическата криза и войни­те в част от тях, както и поради местната оскъдица от твърда валута, българският лев ще заеме вакантното място на солидна валута в региона. По този начин България ще получи значителни външноикономически, кредитни и инвестиционни предимства в сравнение с останалите. При умела агресивна валутна политика българските вносители от региона ще се разплащат с националната си валута и останалите ще я приемат със желание. Такъв безлихвен кредит за българската икономика според мен заслужава много усилия и жертви.

За да се реализира тази стратегическа цел, бяха подготвени, а на Турция и Македония бяха предложени съответни споразумения. Бяха направени сондажи и в някои други балкански страни. Проектите на споразуменията бяха оценени много високо в МБВР.

За формирането на валутния пазар първоначално бяха направени продажби от БНБ, които през лятото и есента на 1992 г. бяха изкупени обратно, като от пазара бяха осъществени и допълнителни покупки на валута за нуждите на държавните учреждения и увеличаване на резерва. Приблизителният баланс на участието на държавата на валутния пазар показва повече купена, отколкото продадена валута, което е убедител­но доказателство за неговата стабилност, за силата на свободния пазар и за добрата му конструкция.

Както в Полша през 1991 г., така при нас в двете години на действие на валутната система, тя не струваше нищо на валутния резерв. (Ще припомня, че опитите на правителството на г-н Андрей Луканов за валутни операции през 1990 г. струваха около 60 млн. долара.) Евтиният валутен пазар бе решаващо условие, което, позволи да се натрупа за рекордно кратко време солиден за страната валутен резерв. Стартирал почти от нулата, този процес възстанови и надмина резерва от края на 1989 година.

Макроикономическите условия, при които се изпълняваше Законът за държавния бюджет на Република България за 1992 г., бяха в рамките на песимистичните ни очаквания. За спада на производството при условна (в зависимост от стокообмена с ОНД) прогноза 10 на сто се допускаше възможност от допълнително съкращаване. Фактори за това бяха политическата и стопанска нестабилност на страната и лошата икономическа конюнктура, както бе казано в доклада при представянето на проекто-бюджета на страната. Предвижданата в песимистичните очаквания инфлация до 60 на сто бе бюджетно допустима до 75-80 на сто.

Макропоказателите бяха: спад на производството (продажбите) около 12 на сто; инфлация (индекс на потребителските цени) - 79,5 на сто, безработица 13,4 на сто. Всички отклонения останаха в границите на бюджетната поносимост от 15-20 на сто. Ето защо настоятелните искания за актуализация, т. е. повишаване на разходите и дефицита, бяха отклонени от правителството. Единствената корекция в тази насока бе допусната за осъществяване плащанията на 20 на сто от текущите лихви към банките-кредитори. Плащанията започнаха през септември и бяха около 10-12 млн. долара месечно. С тази сума единствено бяха увеличени разходите и бюджетният дефицит,