ІІ. Предхералдика в средновековна България

ІІ. Предхералдика в средновековна България

Възникването на гербовете е свързано с появата на особени изображения, най-вече животински, използвани първоначално като амулети, превърнали се впоследствие в лични знаци и оттам в гербове. Подобни изображения се откриват в Древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия, Гърция, Рим, степните народи., което показва масовото им разпространение още в древността.

Дали в Средновековна България е имало владетелски знаци е въпрос, на който не е възможно да се отговори, поради липсата на собствени извори. Единствено може да се предположи, че от всички животински изображения в старобългарското изкуство, три вероятно са изпълнявали такава функция – лъв, папагал и двуглав орел. Трябва обаче да се подчертае, че това не са гербове в истинския смисъл на думата, а предхералдични изображения. Хералдиката като продукт на западноевропейската култура прониква в западните, но не и в централните и южни Балкани, където влиянието на Византия е доминиращо.

Най-старото споменаване за лъва като потенциален владетелски знак е Чаталарският надпис на кан Омуртаг (814-831) от 821 г. В него се казва: “И построи изкусно мост на Туча отзад аула; а в самата крепост постави четири стълба, а между стълбовете постави два лъва.”¹⁹. При разкопки в източната порта на старата столица Плиска е открита голяма каменна лъвска фигура. Подобни са намерени още и при старобългарско укрепление около с.Хан Крум (бившия Чаталар)²⁰.

Византийските хронисти отбелязват че, когато кан Крум (802-814) през 813 г., ограбил и опожарил двореца при манастира св.Мамант, намиращ се в околностите на Константинопол, присвоил като трофеи множество вещи, сред които била и статуя на лъв от дворцовия хиподрум²¹.

В райнона на гр.Стара Загора са открити три барелефа с лъвски изображения,датирани от периода IХ-Х в., като при едниния е изобразено лъвче, бозаещо от лъвица²². Скулптура на лъв, от която е запазена само главата, направена приблизително по същото време, е открита и в района на Перник. Мраморна статуйка на лъв е намерена и в Преслав. При разкопаването на Авардака измежду склуптурните животни фигурират и две лъвски глави, използвани за корнизната украса и краища на улук²³. Лъвско изображение присъста и в знаменития Мадарски конник.

Сребърна лъвска фигурка се среща и в предполагаемото погребение на кан Аспарух, откирто в околностите на украинското село Вознесенска. Пак там са намерени и лъвски апликации, украсяващи дръжката и ножницата на меча на владетеля. Лъвски барелефи присъстват и върху погребалния инвентар от гроба на кан Кубрат при с.Малая Перешчепина. Бронзова тока с лъвско изображение е намерена в градището от с.Стръмен (Русенско), датирано от времето на Първата българска държава²⁴. Две лъвски апликации са открити в Преслав.

Прави впечатление, че от всички известни животински изображения в старобългарското изкуство, лъвът е най-рядко срещан. Така например той изцяло липсва в рисунките-графити, намерени при разкопките в Плиска и Преслав, незаменим извор при реконструкция на мирогледа и религиозните вярвания на древните българи. В общо 58 графита преобладаващо е изображението на конник, кон, елен и сърна. Единични са случаите на змия, еднорог, козел, куче, птица, грифони. Подобна е ситуацията и с намерените амулети, представени единствено от конници, куче и грифон²⁵.

Всичко това води до заключението, че лъвът вероятно не е бил присъщ за естетическите вкусове на българите от онова време, от където следва и изводът, че традицията да се поставят лъвове пред крепостите (Чатларския надпис, лъвска фигура от Плиска и с.Хан Крум), не е целяла разкрасяването им, а е в резултат на желанието за маркиране територията на даден владетел – т.е., че лъвът вероятно е използван като владетелски знак у прабългарите. Още повече, че кан Омуртаг изрично посочва в надписа си, че е поставил лъвски фигури.

Съществуват различни теории изясняващи произхода на протобългарите. Независимо от изложените тези, безспорен факт е че те принадлежат към групата на т.нар. конни народи, обитаващи степта. В чисто археологичен план те принадлежат към сармато-аланските култури. .

Най-старото лъвоподобно изображение у степните народи е открито през 1971-74г. от М.П.Грязнов и М.Х.Маннай-оол край селището Аржан в Уюкската котловина (Реп.Тува в състава на Руската Федерация). Тук в голям погребален комплекс, известен като Аржан-1, отнасящ се към IХ-VIII в.пр.Хр. е намерена апликация с коткоподобен хищник свит на кълбо (диаметър ок.25 см).

През 2001 г. руско-германска археологическа експедиция (К.Чугунов, Г.Парцингер, А.Наглер) откриват пак в района на Аржан нов погребален комплекс (Аржан-2), датиран към средата и втората половина на VII в.пр.Хр. Погребението е на знатен вожд и съпругата му.

Прави впечатление голямото количество изображения на коткоподобни хищници, върху масивна златна гривна, върху апликации от шапката и одеждата на мъжкия скелет. Това дава основание да се предположи, че животното вероятно се е ползвало със статута на владетелски знак.²⁶

В периода VIII-VII в.пр.Хр. в района ва Южен Сибир и Минусинск се появяват няколко почти идентични археологически култури на мястото на съществувалата преди това Карасукска (ХIV-VIII в.пр.Хр). Това са Аржан-1 (VIII в.пр.Хр-Тува); Алди-Белската (VII-VI в.пр.Хр – Тува, към нея спада и Аржан-2); Раннотгарската (VII-V в.пр.Хр – Хакасия, Минусинск) и Майемирската култури (VII-VI в.пр.Хр – дн.реп.Алтай в състава на РФ). Харкатрено за тях е честото срещане на изображения на коткоподобни хищници, наред с тези на кон, овен, бик, козел, елен, глиган и птица.

Като се има предвид,че най-старите находки са от района на Тува (Аржан-1), може да се заключи,че най-вероятно тези култури се формират под влиянието на заселило се ново население от югоизток.

Анализирайки китайските извори, учените поместват в района на съвременните Тува-Хакасия народа Динлин²⁷ (споменат за пръв път в III в.пр.Хр.). В китайската хроника Бей-ши се слага знака за равенство между динлините и споменаваните в по-ранни времена народи Ди.²⁸. Динлините, като и Ди са описани от китайските хронисти като високи на ръст, светлокоси европеиди.

За Ди се заговаря като съседи на китайците още около ІІІ хил. пр.Хр., но първите достоверни сведения са от времето на династията Западен Чжоу (1122-722 пр.Хр). Поместват ги в района на областта Ордос (днешен Северен Китай)²⁹ и провинция Гансу. Идентични с Ди, според Сима Цян са народите Жун.

Първите остри сблъсъци между китайци и европеиди са от края на Х в. пр. Хр., когато имп.Му-ван (973-918 г.пр.Хр) предприема поход срещу жуните и след като ги побеждава ги преслва в околностите на Тайюан (източно от Ордоса). След 771 г. пр.Хр и особено в периода VII-VI в.пр.Хр се съобщава за жестоки стълкновения между китайците и Ди.

Прогоненото население се изселва на северозапад и покорява последните остатъци от карасукската култура като поставя основите на новите културни формирования. За самите Ди, Клейн³⁰ убедително доказа,че по произход са карасусксци. За разлика от южносибириските си събратя,културата на Ди е значително дообогатена от контактите с китайската цивилизация. В тази насока следва да се разглежда и сакрализацията на коткоподобния хищник. В самия Китай, култът към тигъра е регистриран още по време на културата Яншао (IV-III хил.пр.Хр). В традиционната китайска митология той е възприеман като господар на сушата за разлика от дракона, владеещ водните пространства.

Не случайно много автори като М.Лоор, Калгерн, У.Уотсън смятат, че прародината на степния зверинен стил е имено района около Ордоса³¹

Интересни сведения за Средна Азия в периода на ранното средновековие дават китайската хроника “Бейши” (V-VI в.). За владетеля на гр. Куча (в Таримската котловина, провинция Синдзян-Китай) се споменава, че” седи на трон, представляващ златен лъв”³², а този на близкото владение Кашгар, “носи шапка представляваща златен лъв”³³.

Сравнявайки данните от китайските източници с тези от археологическите проучвания в Средна Азия, Б.И.Маршак вижда в зооморфните тронове желянето на някои средноазиатски владетели да наподобяват божествата-покровители на местните династии.³⁴

При разкопки край гр.Пенджикент (дн.в Таджикистан) е открит дворцов комплекс със запазени стенописи. На един от тях е изобразена четириръка богиня яздеща лъв държаща, в едната си ръка слънце а в другата луна³⁵. Същият сюжет се среща в двореца Калаи-Кахкха I ,известен още като “двореца на Афшините”³⁶, както и върху хорезмийски чаши ³⁷. Лъвски изображения има и върху хорезмийски осуарий от Миздахкана³⁸, чачки теракоти от Канка³⁹, монети от Куйруктюбе ⁴⁰ и Чач ⁴¹

Тези факти подсказват, че лъвът е смятан за свещено животно на четириръката богиня, превъплащение на богинята-майка⁴². Култът към нея датира още от палеолита. Богинята-майка заема важно място в много пантеони, а при някои народи (древните критяни, скити, германци, фригийци и др.) дори е и най-главното божество. Обикновено се свързва като покровителка на плодородието, благополучието и домът, господарка на хората, животните и растенията, повелителка на водната стихия и на душите на мъртвите. Има множество известни имена: Анахита – при персите, Анахид – при арменците, Нана – при кушаните, Ана или Ану – при келтите, Нерта или Фрея – при германците, Кибела – при фригийците, Бендида, Котито, Зеринтия, Брауро и т.н.

Нейни свещени животни са котешките хищници (лъв, пантера, леопард, барс), змията, грифона и бика (кравата). Стихиите и са водата и земята, а свещения и цвят-червено.

Откритите лъвски изображения от времето на Първата българска държава са от периода на т.нар. Крумова династия (803-997), което подсказва, че най-вероятно богинята-майка е смятана за тяхна покровителка. Косвено доказателство за това е ритуала, който Крум извършва пред стените на Константинопол през 813 г., описан в кратката анонимна ватиканска хроника „Скриптор инцертус” : „потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветстван от тях, преминал между наложниците си, които му се поклонили и го възхвалявали”.⁴³ Очевидно ритуалът е посветен на богинята-майка, за което говори изпозването на вода, както и споменаването на благославаящите т.нар. „наложници”, които в действителност най-вероятно са били жрици.

И двете капища в Плиска имат басейни и канали за вода, като наподобяват по структура храма на Анахита в Бишапур (Иран)⁴⁴. Най-вероятно богияна-майка е считана за владетелска покровителка и преди Крум, за което косвено говорят мадарският релеф и лъвските изображения от Вознесенска и Малая Перещчепина, но поради липсата на сигурни данни не може да се каже със сигурност.

Съдейки по археологически данни в религиозните представи на скитите, сарматите и аланите котешкият хищник изпълнява и охранителни функции, като пазач на световното дърво.⁴⁵ Това обяснява и причината за поставяне на лъвски статуи пред крепостите, а именно да пазят. Слабата разпространеност на котешкия хищник в старобългарското изкуство, показва че най-вероятно той е смятан за чисто владетелски талисман. Може да се предположи, че лъвът или барсът е привнесен от някоя чужда династия, примерно аланска⁴⁶, властвала над прабългарите и останал като запазен символ само за владетеля (Б.а.: съществува мнение изказано от Абаев, Гадло че всъщност прабългарският род Дуло отговаря на сарматското племе двали/дуласи. Днес потомците на двалите са част от западната етнографска група на осетинците – дигорите, а Дигория граничи непосредствено с Балкария в Кавказ и „Конската планина” – Дзиакан в арменската география „Ашхарацуиц”, откъдето тръгнал Аспарух при преселението си към Балканите е планинският хребет, част от Кавказ намиращ се между Налчик и Владикавказ, наричан от местното население Суган – от осетинците, Тцуган, Шуган – от кабардинците и Дзиакан – от арменците. В превод от абхазо-адигски означава „конска” от tsu, šu – кон.)

В 971 и окончателно след 997 г. Крумовата династия е заменена от тази на Комитопулите, за която Николай Овчаров⁴⁷ предполага се, че използва като свой родов символ папагала (еритака). Хипотезата се базира на два факта. Първият е цитат от хрониката на Йоан Скилициа, в който се споменава за изказване на въстаническия цар Петър Делян, по адрес на съперника си Тихомир: “Защото,казвал той (Петъл Делян- б.а.), един храсталак не може да храни два еритака (папагала), нито пък една страна, която се управлява от двама началници, не ще бъде изведена на добър път.”⁴⁸

Другото доказателство е, намереният в гроба на цар Самуил, част от скъп плат с изобразени правилни редици от медальони с папагали⁴⁹.

Разглеждайки тази хипотеза Александър Мошев отбелязва: „Тук трябва да се подхожда внимателно, защото е напълно възможно, въпросният мотив да е имал само декоративно-орнаментални функции, а думите на Петър Делян да нямат връзка с предпологаемата родова емблема на Самуиловци”⁵⁰ От друга страна думата „еритак”, макар и традиционно да се възприема като птица от рода на папагалите, често е превеждана и като „червеношийка”, т.е. кос. Също така няма никакви доказателства, че цитираното от Скилица изказване на Делян има протохералдическо значение.Много вероятно е това да е накаква поговорка или пословица. Още повече, че Йоан Зонара пресъздавайки същата случка вместо „еритаци” използва „архиги”, т.е. началници.⁵¹ С други думи не съществуват никакви сигурни доказателства подкрепящи хипотезата на Овчаров.

Лъвските изображения присъстват и във Втората българска държава (1186-1396). Проф.Богдан Филов в кингата си “Старобългарското изкуство” споменава за два емайлирани бронзови медальона със стилизирани лъвове. За два пръстена с лъвски изображения говори и Й.Иванов ⁵². При разкопки в Трапезица през 70-те тозини е открит медальон с изобразена върху него лъвица и бозаещо лъвче.⁵³ Край с.Джулюница (В.Търновско) е намерен медальон със щитовидна форма и лъвско изображение.⁵⁴

Интересни сведения за тази епоха дава П.Абаджиев, който в 1902 г открива в постройка № VIII, в Трапезица, две фигури на войници, облечени с ризници и щитове.”На всеки от щитовете - пише той- има изобразен по един лъв “⁵⁵. През 1915 г археологът В.Димов, също проучва Трапезица и споменава, че гореописаните образи са били вече изличени, но пък открива в църква № Х други две фигури във военно облекло . Отдясно на едната има продълговат червен щит с лъвско изображение⁵⁶.

Лъвът присъства и върху т.нар. Калоянов пръстен⁵⁷ и матрицата за восъчни печати, открити в църквата „Св.четиридесет мъченици”

Доколко лъвските изображения от ХІІІ-ХІV в. са продължение на традицията от времето на Първата българска държава или са плод нови влияния е въпрос, на който трудно може да бъде даден еднозначен отговор, поради липсата на достатъчно фактологичен материал. Съществува възможност те да са донесени от куманите, които от края на ХІІ в. заемат важно място в българския аристократичен елит. Лъвът е символ и на унгарските кумани.

Върху група български монети от ХІV в. на реверса има изобразен знак наподобяващ буквата Ш. Същият знак присъства и върху капител от средновековна църква във В.Търново. Поради неправилна идентификация направена от Н.Мушмов, в историографията се е наложило мнението, че става въпрос за монограм на цар Михаил Шишман (1323-1330). Стоян Авдев убедително доказва, че всъщност въпросният знак принадлежи на Иван Александър (1331-1371), а не за неговия предшественик и че това не е монограм, а тамга.⁵⁸ Тамгата представлява родов знак, използван за маркиране на собственост у степнте народи. (Б.а. подобна тагма е притежавал казахския род Сиргели от Старшия казахски жус: http://www.history.kz/ru.php. Казахите са преки потомци на кипчаките (куманите) Той има дълга история и е позната още от скитите и сарматите. Получава масово разпространение и сред тюркските народи: кумани, татари, казахи, киргизи, ногайци и др., какти и сред някои кавказки етноси. По същество тамгите изпълняват идентични функции с гербовете.

Поради каква причина Иван Александър използва тамга е въпрос, на който няма как да се отговори еднозначно. Около произходът на този български владетел има много бели петна. Единствен източници се явават Историята на Йоан Кантакузин и Бориловия синодик. От последния става ясно коя е била неговата майка: „Кераца благочестива деспотица майка на великия цар Иоан Александър…”⁵⁹ , а от първия неговият баща и чичо: посочили за свой цар Александър, син на Срацимир, племенник на царувалия преди това Михаил (Шишман-б.а)”⁶⁰. Погрешно смятайки Срацимир за баща и на Михаил Шишман, Кантакузин отбелязва: „син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски (т.е български-б.а) и кумански род”⁶¹ Известни са имената и на братята му-Радослав и Димитър.⁶²

Тъй като Иван Александър е племенник на Михаил Шишман е прието, че неговата макйка Кераца Петрица е сестра Михаил Шишман, т.е., че е издънка от куманския род-Шишмановци.⁶³ Полукуманско потекло има и неговия баща-деспот Страцимир. Така че най-вероятна причина за наличието на тамги върху монетите на Иван Алексанъдр се явява имено куманския му произход. Показателно е, че гербът на Григорий Цамблак, даден в хрониката на Улрих Рихентал⁶⁴ също представлява тамга, което показва, че става въпрос не за изолиран случай, а за практика .

Към 60-те години на ХІV в Иван Александър започва да използва друг владетелски знак – двуглавият орел.⁶⁵ Това е един от най-древните символи, чиято родина е Мала Азия, а произходът му се свързва с хетите. Появява се около ХVІІІ в. пр.Хр. и се открива върху цилиндрични печати на търговци (ок.ХVІІІ в.пр.Хр) от хетската столица Хаттуса (дн.Боджазкале-Турция), в монументални барелефи от Аладжахоюк (ок 1400 г. пр.Хр) и Язиликая (пр.1250 г.пр.Хр.), където изпълнава чисто религиозни функции. В късно хетския период (ІХ-VІІ в. пр.Хр) изображенията на двуглав орел постепенно изчезват.⁶⁶

Появяват се отново в Армения , при Аршакидите и Мамикояните (ІІ-ІХ в.). Именно оттук двуглавият орел навлиза и в персийското изкуство през VІ в. Използването му във Византия традиционо се свързва с император Исак І Комнин (1057-1059), който го заимства от родната му Пафлагония (в Мала Азия). Там съществували митове за двуглавата птица Хага, която била толкова голяма и силна, че можела с лекота да вдигне бик. Местните хора я смятали за закрилник и често я „викали” на помощ. Повлиян от тези легенди императорът избира двуглавият орел за свой знак⁶⁷. По-вероятно е Исак І Комнин да е използвал орела като религиозен символ, като талисман, отколкото като личен герб. Това обяснява и масовото му разпространение върху тъкани (ХІІ-ХІV в.).

Едва Йоан VІ Кантакузин (1341-1354) и последните Палеолози (1261-1453) превръщат двуглавия орел в императорски знак и той ввече се поява върху подножника и обувките на василевсите. По линията на подражанието той е възприет и от българския цар Иван Александър (1331-1371), Иван Страцимир (1337-1396), Добруджанските деспоти. Изключение прави Иван Шишман (1371-1395), който сече билонови монети с изображение на лъв.

В султанската обществена библиотека в Мароко се пази препис на ръкопис, от анонимен арабски пътешественик, посетил България, малко преди падането и под османска власт. В него се казва: Отдалече блестяха кубетата [на столицата]. Върху щитовете на царските войници са изобразени лъвове. ....Върху кръглия щит са изобразени един под друг три червени лъва върху позлатен фон”⁶⁸ В ръкописа е дадено изображение на тези щитове, представляващи на злато три червени леопарда.

От пътеписа не става ясно е коя точно столица се има предвид-Търново или Видин. Въпреки това цитираният документ, косвено потвърждава писаното от П.Абаджиев и В. Димов за наличието на традиция върху щитовете на българските войни да бъдат изобразявани лъвове. Да се изказват хипотези за нейните корени би било наивно, тъй като не съществуват никакви факти осветляващи проблема. Макар и да звучи пресилено тази традиция показва наличието на „протохералдика” във Втората българска държава.

Арабският пътешественик е ценен и с още нещо. Описаният от него щит директно кореспондира с най-старите изображения на български герб в немските гербовници, факт който доказва, че при тяхното съставяне са ползвани автентични данни.