ІІІ. Българският герб в Западноевропейските гербовници (ХІІІ-ХVІІ в.)

ІІІ. Българският герб в Западноевропейските гербовници (ХІІІ-ХVІІ в.)

Представянето на българския герб в Западноевропейските гербовници е слабо проучена тема. Досега изследванията, доклокото изобщо ги има, са фрагментарни и незадоволителни. До 90-те години на ХХ в. в България са известни само два герба – от книгите на Грюненберг⁶⁹ и Рихентал⁷⁰. През 90-те години Ив.Папукчиев популяризира гербовника от Милтенберг. Едва Петър Яначков, в началото на ХХІ в. чрез задълбочените си проучванията в западноевропейските библиотеки успя да събере голяма база данни, позволяваща да се запълни и това бяло поле в историята на българските държавни символи.

Интерес за настоящото изследване представляват двата герба на „краля на Влахия”- „le Roi dе Blaquie” (№ 1289); „le Roi de Blaqe” (№1307), които очевидо произлизат един от друг. Първият представлява: на злато шест червени ленти, обременен с две кръстосани черни, въоръжени, в червено, вълчи лапи, докто вротият е без лапите.

На пръв поглед изглежда странно да се приобщава символ на Влахия към България, но през ХІІ-ХІІІ в. е известно, че западноевропейците под това наименование са разбирали именно България. Една бегла съпоставка доказва това.

Още Никита Хониат в хрониката си, писана в периода 1204-1217, изрично казва: „(варварите), които по-рано се наричали мизи, (б.а.: т.е. българи) а сега се наричат власи”⁷³.

В Хрониката си Ансберт, описвайки Третият кръстоносен поход (1189-1190), пише за „влахът Калопетър и брат му Асен, с техните влашки поданици” (subdutris Flachis)⁷⁴ На друго място същият отбелязва: „Калопетър, господарят на Влахия” (blachorum dominus)⁷⁵

В анонимната Istoria peregrinorum, отнасяща се пак до Третия кръстоносен поход е казано: ”Калопетър, който заедно със своя брат Асен управляват над народа на власите” (popolis blacorum)⁷⁶.

В Annales forolivienses са описвани страните, прези които минава император Фридрих І Барбароса през 1189 г.: „Унгария, Русия, Кумания (района между Дунав и Карпатите-б.а), Влахия (Bаlаchiam) (т.е. България), Дурацо, Византия...”⁷⁷

В писмата между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ, българският владетел се титулува: господар на Българи и Власи” (domini Bulgarorum et Blachorum)⁷⁸.

Жофруа дьо Вилардуен пише за Калоян: „Йоанис, който беше крал на Влахия и България (rois de Blaquie et Bougrie). И този Йоанис беше влах”⁷⁹ На друго място в хрониката си Вилардуен нарича българскията цар „ Йоанис, кралят на Влахия”⁸⁰

Латинският император Анри (1205-1216) в писмо от 05 юни 1205 г., определя гр. Одрин като „най-укрепения в Гърция, съседен на народа на власите (т.е. българите) и отделен от тях само от планините”⁸¹

В италианска анонимна хроника Калоян е описан като: „Ioannis di natione Valacco” и „Rè di Bulgaria et Valacchia”⁸²

Робер дьо Клари отбелязва: „Кумания е страна, граничеща с Влахия” (Blakie)⁸³. „ Влахия (Blakie) е сурова страна цялата покрита с гори”⁸⁴. Калоян и Борил са наречени крале на Влахия.

Вилхелм Трирски нарича Калоян: „господар на Влахия” (seignor de Blaquie)⁸⁵

Анри дьо Валансиен в своята хрониката, отнасяща се за периода 1208-1209, нарича България „ le roiaume de Blakue” ⁸⁶

Венецианският дож Андреа Дандоло, съобщава в своята „Венецианска хроника”, писана през ХІV в., че през 1221 г. новоизбрания латински император Робер дьо Куртене идвайки от Франиця , за да бъде коронован във Константинопол, минал през Унгария и Влахия (Per Hungariam et Blachiam Constantinopolim perrexit)⁸⁷

Паоло Ранусио в книга си „Войната за Константинопол” пише: „Търново е столица на кралство Влахия” (à Ternovizza, che è la sedia de’ Rè della Valacchia)⁸⁸

Дори и в средата на ХІІІ в. Влахия се обозначава за част от България, на юг от р. Дунав. Гийом де Рубрук в пътеписа си „Пътешествие в Източните страни” 1253⁸⁹, отбелязва : „От устието на Танаис (дн.р.Дон-б.а) на запад по Дунава всичко им (на татарите-б.а.) е подчинено, дори и отвъд Дунава към Константинопол – Влахия, която е земя на Асен⁹⁰, и Малка България⁹¹ чак до Славония (т.е. Сърбия и Хървтия-б.а) . (Blakia que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavonia)⁹²

През втората половина на ХІІІ в. наименоватието Влахия напълно изчезва от западноевропейските извори. В анонимния географски трактат писан между 1274 и нач.ХІІІ в. „Descriptiones terrarium” (т.е. Орисание на земята), границите на България с определени по следния начин: „ Простира се (б.а.: Източната църква) и в северните страни като стига до България. Тя граничи на север с Русия (б.а.: руските княжества). Тези две земи т.е. Сърбия и България на запад стигат до кралството на унгарците”⁹³ Същите гарници дава и Anonymi Descriptio Europae orientalis eimperium Constantinopolitanum, Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bohemiae anno MCCCVIII exarata, от 1308 г.

За пръв път топонимът Влахия е локализиран на север от Дунав, във връзка с битаката при Посада в 1330 г във Виенската илюстрована хроника, писана преди 1360 г.⁹⁴.

Всичко това категорично доказва, че през първата половина на ХІІІ в., в Западна Европа, под понятието Влахия се е разбирало именно България. Вероятно гербът от Вийнберегн е съчинен от някой френски херолд в началото на ХІІІ в., под влияние на разказите за цар Калоян (1197-1207), разгромил кръстоносците в битката при Адрианопол на 14 април 1205 г., събитие вероятно направило впечатление поне на френскоезичния свят.

Доколко този герб има връзка с реални изображения върху знамена или щитове е трудно да се каже, поради липсата на източници. Най-вероятно вълчите лапи са сложени впоследствие като символ на омразата към Калоян, причинил множество вреди на френските рицари.

В „Гербовник на херолда от Вермандюи” съставен около 1285-1300, от който днес е известно копие правено през 1461 г., съхранявано в Националната библиотека на Франция в Париж⁹⁵, има герб на краля на Балкия „Le Roy de le Balquie” № 863, представляващ дясноскосен на черно и сребро. Същият преминава по-късно и в немските гербовнци по името ”küning von Balczie”, но с различен блазон. Тук обаче не става въпрос за Влахия, т.е. България а за т.нар. Голямя Балкия Balchia Major, спомената в Opus Maius на Р.Бейкън (ок.1268 г.)⁹⁶. Позовавйки се на Рубрук, Бейкън локализира тази страна в Средна Азия, съседна на башкирите. Произходът на въпросните балки, наричани от татарите иллак е неустовен.

На фолио 19а, под № 15 се намира гербът на Краля на България, „le roy de Bugrie” , представляващ : на черно сребърен лъвов леопард, коронован в сребро. Пак тук под № 23 е даден и символът на краля на Влахия (le rey de Blaquie), идентичен с този от Вийнберген

В статията си „Френски източник на Лорд Маршаловия гербовник (1295-6)”¹⁰⁰, Дж.Бролт, сравнявайки гербовете от ЛМ, смята че за негов първоизточник е ползван Вийнберген. Относно българския герб,авторът предполага, че при сътстявянето му е станала грешка и вместо Hongrie (Унгария) е било изписано Bugrie (България), а самият герб вместо на Унгария е сложен този на Султана на Вавилон (le soudan de babilonie № 1260)¹⁰¹ . Хипотезата на Бролт е неубедителна.

Във френскоезичните източници от ХІІІ-ХІV в. името на България е изписвано като „Bougrie”, „Bougre” а самте българи „Bogres” (Жофруа дьо Вилардуен) и „Bougiers” ¹⁰² ( Джон Мандевил (1357-71), т.е. няма как да е правописна грешка.

От друга страна гербът на Унгария във Вийнберген (le Roy de hongrie №1267), представлява на сребро червени ивици, обременен със златен ескарбункл (escarbuncle). Този на вавилонския султан (№ 1260) е на черно сребърен лъв (т.е. рампант, а не лъвов леопард), който не е коронван. В самия ЛМ, има вавилонски герб (№29 Le Soudan de Babiloigne), представляващ на сребро пелет (черен диск) обременен със сребърен леопардов лъв. Очевидно е, че става въпрос за съвсем различни гербове, за да се допусне че има грешка или нагаждане.

В ЛМ присъстват балкански гербове различни от Вийнберген. Освен българския, това са на Солунското кралство¹⁰³ (Le Roy de Salenike № 17), пердставляващ на сребро кръст между от четири букви С, всичко в червено; и на Сърбия (Le Roy de Servie № 26)- на червено сребърен кръст. Първото очевидно е възпроизвеждане на описаните от Псевдо-Кодин (ХІV в.) византийски знамена-фламулони, представляващи „кръст между огнива”¹⁰⁴. В испанския географски трактат от ХІV в. „Libro del conoscimiento” за знамето на Солун се казва: „кралят на този Солун има знак червено знаме, със златен кръст и с четири златни огнива”¹⁰⁵ Очевидно е че в ЛМ солунският герб е възпроизведен по реално видяно знаме, а не е нагаждал по Вийнберген, както смята Бролт. Показтелно е че в останалите английски гербовници от епохата тези три герба не се срещат.

Всичко това доказва, че съставителят на ЛМ е бил на Балканите и е видял български, византийски и сръбски знамена, които според мирогледа на западноевропееца, от онова време, е трансформирал в гербове.

3.Гербовникът на Гелре (Armorial de Gelre) (1375-1395) Днес се съхранява в Кралската библиотека в Брюксел (ms 15652-56). Съдържа 121 пергаментови листа с общо 1755 герба ¹⁰⁶. Съставен е в периода 1370-1395 г.¹⁰⁷ от херолда Клайс Хайнензун (Claes Heinenzoon), подписващ се като Гелре (Гелдерландец). Първоначално служи в двора на Жан, херцог на Гелдерланд (1372-1374), след което в периода 1375-1414 на графовете на Холандия и Ено, Алберт (1357-1404) и Вилем VІ (1404-1417). Предполага се че е починал ок.1414 г.

Балканските гербове са дадени на фолио 104v и 105r. На първото са тези на:

На 105r са тези на:

Видно е, че гербовете са правени един от друг. Този на Константинопол възниква първоначално като символ на Латинската империя (1204-1261), съставен на основа на Йерусалимския, но се използва впоследствие и като знак на Византия.

За първообраз на българския герб е послужил вероятно този на Трапезунд от Гербовника на херолда на Вермандюи (1285-1300)¹¹⁰, където единствената разлика е че полето вместо злато е сребро, а поясите-черни. Останалите са производни .

Гербовете най-вероятно са били съставени на база информация за балканските страни, от 70-80-те години на ХІVв. Точно поради това има знаци и на Търновското и Видинското царства.

Тъй като не е датиран съществуват спорве, относно времето когато е съставен. Според някои изследоватлеи това е края ня ХІV в., според други - ок. 1400 г., според трети -първата четвърт на ХV в, а според четвърти ок.1440 г.¹¹⁴

Проблемът в датирането произлиза оттам, че към гербовника има добавяни допълнителни страници. Точно поради това на стр.77vd има герб на фамилията Буснаг, за която е написано „Die herren von Bussnach, der was einer erwelter bischoff ze Stroβburg anno d[omi]ni 1440” (Господарите на Буснаг, един от които е избран за епископ на Страсбург в 1440 г.)¹¹⁵. Този факт води до погрешното датиране към 1440 г.

Хартията, на по-старата част от гербовника, където е и българския символ, е правена в Страсбург между 1390 и 1411 г.¹¹⁶ От друга страна обаче тук не са отрезени промените в титлите на някои европейски владетели станали в края на ХІV и началото на ХV в. ¹¹⁷ Гербът на Унгария (40ra) е от времето на Анжуйската династия (1301-1393), макар че последната им представителка, кралица Мария, умира през 1393 г. От всичко това става ясно, че гербовника е съставен в периода 90-те години на ХІV в.- самото начало на ХV в., или условно ок.1400 г.

Балканските гербове са отделени в самостоятелна секция¹¹⁸ на страници 43 rc и 43vd, озаглавена Dis sint die keiser und kunige die do halber cristen sint , т.е”.тези императори и крале са наполовина християни”, имайки предвид че са православни (схизматици). Първи е знакът на императора на Гърция¹¹⁹ (die keiser von Kriecen)-43rc, следван от императора на Сърбия (die keiser von Sernie)-43rc, императора на България (die keiser von Pulgerie)-43vd, господаря на Влахия¹²⁰ (der Wasser weider und liege[n]t dise herre[n] under i[m]me, т.е. „Васер Вайда и стоящите под него господари”)-с. 43vd. Отделно на страница 50rа, са дадени знаците на четерима васали на влашкия владетел.

Българският герб представлява на черно три златни леопарда, въоръжени в червено. Над щита императорска корона. Гербът напомня много на щита на българските войни, описан от анонимния арабски пътешественик (кр.ХІV в.) Това навежда на мисълта, че най-вероятно става въпрос за реално изображение от знаме или щит.

За да се придобие по-точна представа за българския символ следва да се анализират и тези на останалите балкански съседи. Сръбският герб, представлява разсечен щит - 1 : на червено два златни пояса; 2 : на злато червени френски лилии. Като конструкция е идентичен с този на Унгария от времето на Анжуйците (1301-1393), разликата е само в оцветяването.

Върху печат на деспот Стефан Лазаревич (1389-1427) се вижда герб, еднакъв с този на Хребеляновичите (Лазаревичите), от илирските гербовници¹²¹, представляващ на злато два червени стълба, между две червени френски лилии. Сходсвото в двата герба, дори и в оцветяването също подсказва, че е възможно да става въпрос за реални изображения.

Интересен е и въпросът с идентификацията на Wasser weider. Паравичини смята, че то произхожда от Wasser – Басараб и weider – изопачено от унгарското vajda – войвода, с други думи Басараб войвода¹²², което той тълкува като Бесарабия, т.е. Влахия. Тази хипотеза обаче не може да се потвърди от наличните източници. Понятето Бесарабия се използва за пръв път от османците едва в края на ХV в. Самите влашки владетели са се титулували „велик войвода на Унгровлахия”. Унгарците пък от своя страна наричат Влахия – Нavaselve ¹²³, а техния владетел havaseli vajda .

При описанието на Никополската битка, състояла се на 25 септември 1396 г. баварският рицар Йохан Шилтбергер¹²⁴ нарича влашикия войвода Мирчо Стари (1386-1418) - Werterwayvod.¹²⁵, производно на Merter Wayvod, както е изписано името в печатното издание на пътеписа на Шилтбергер от 1475 г. Докато тук титлата войвода е дадена като wayvod, т.е. има славянско звучене, то при Уфенбах, тя е weider, показващо унгарска първооснова. С други думи Wasser weider е изопачено от унгарското Mircse vajda (Мирчо войвода). От една страна Wasser е изписано с двойно S, което подсказва, че пресъздава Ш или Ч, а от друга очевидно е търсена връзка с немската дума wasser (вода).

Всичко това хвърля светлина върху началото на представянето на герба на България в немските гербовници. Като се изключи Византия, чийто символ е широко разпространен в Западна Европа, останалите трима балкански християнски владетели са точно тези, които по някакъв начин са свързани с кръстоносния поход от 1396 г., завършил катастрофално за западните рицари¹²⁶. Дори са дадени и знаците на четирима васали на Мирчо, което още веднъж доказва връзката с това историческо събитие.

Самият деспот Стефан Лазаревич, никога не се е титулувал цар (император), но е възможно да е бил наричан така от унгарците или от обикновените хора, по силата на инерцията.

От казанато да тук може да се предположи, че първоизточник на гербовете от тип А е неизвестен участник в Никополската битка, който пресъздава като гербове, видени от него изображения върху знамена или щитове.

Дали Уфенбаховият гербовник е първия от този тип е трудно да се каже, но е факт, че в проучените до сега германски гербовници от ХІV в. българският символ отсъства.

В описаните гербове е даден и такъв на „младия Ласло” (Jung Lasla), крал на Унгария и Бохемия (Чехия). Очевидно зад това име се крие Ласло (Ладидислав) „ Посмъртни”, наречен така защото се ражда четири месеца след смъртта на баща си, чешко-унгарския крал Алберт Хабсбург. Ласло, под името Ласло V е унгарски крал от 1440 до 1457 и бохемски (чешки) от 1453 до 1457 г. Очевидно гербовникът е съставен не по-рано от 1453-1457 г.

Българският герб (Das Keisertum in der Wulgerey), както и този на Сърбия (Das Keisertum zu Serule) са идентични с Уфенбах¹²⁹.

4.1.3. Гербовник на Ханс Бурграф (Wappenbuch des Hans Burggraf) (ок.1450-1465). Съхранява се в Британската библиотека в Лондон (ADD 15681). Негов автор е Ханс, бурграф и младиш хералдик (pursuivant of arms) в двора на бранденбургския маркграф Фридрих ІІ (1440-1470). Гербовете на имперотрите на Византия (der keüser von Kriechen); Сърбия (der keüser von Serule) и на България (der keüser von Pulgerin), са дадени на стр. 31r и са идентични с Уфенбах.

4.1.4. Сборник с гербовници (Sammelband mehrerer Wappenbücher) (ок.1530 г.) Съхранява с в Баварската държавна библиотека в Мюнхен (HSS Cod.icon.391)¹³⁰ Представлява сборник от няколко гербовника, правени около 1530 г. в Южна Германия (вероятно Аугсбург) Интерес за настоящото изследване представлява първия (от стр.1r до 34 v). При съставянето му са ползвани някколко гербовника, полади което са дадени и два български герба. Този императора на България (Kayser von Pulgarye) от тип А се намира на стр. 4 v.

4.2 Гербове от тип В
4.2.1. Хроника на Констанцкия събор от Улрих Рихентал (Chronik des Konzils zu Konstanz von Ulrich Richtenthal (ок.1418-1420) Това е историческа хроника, описваща състоялия се между 1414 и 1418 г. църковен събор в немския град Констанц. Неин автор е Улрих Рихентал (ок.1365-1437), нотариус при епископа на Констанц, взел активно участие при провеждането на събора. Воден от местен патриотизъм, той отбелязва , че на това събитие е имало представители не само на католическата общност, но и на всички страни в света. В края на книгата са даден гербове на по-голямата част от участниците- реални и мними. Така тази историческа хроника, чийто оригинал не е запазен, се превръща в световен гербовник. Предполага се, че е съставена между 1418 и 1420 г.¹³¹

Понастоящем са известни 15 преписа, правени през ХV в., от които с илюстрации са 7, както и три печатни издания (1483, 1536 и 1575 г). Илюстрованите ръкописи според първоизточника си условно се разделят на три групи:

Аулендорфски кодекс (А). Съхранява се в Ню Йркската обществена библиотека (Spencer Collection MS 32). Издаден е фототипно през 1881 г. Съставен е около 1465 г. в гр.Юберлинген и съдържа около 850 герба.

Пражки кодекс (Pr) Съхранява се в Народната библиотека на Чешката република в Прага (Cod. XVI A17)..Съставен в Констанц през 1464 г. Съдържа ок.780 герба.

ІІ.Втора редакция. Предполага се че произхожда от несъхранения препис R, правен преди 1431 г.¹³³. Тук се отнасят :

Констанцки кодекс (К). Съхранява се в Росгартенския музей в гр.Констанц (Inv.Hs.1). Издаден е фототипно през 1964 г.¹³⁴ и на CD през 2003 г.¹³⁵ Съставен е в Констанц ок.1464 г. и съдържа ок.800 герба.

Карлсруески кодекс (G) Съхранява се в Баденската библиотека в Карлсруе (Cod.St.Georgen 63). Съставен е от Геберхард Дахер в Констанц ок.1464 г.. Съдържа ок.780 герба.

Петербургски кодекс (Pt) Съхранява се в Народната библиотека на Чешката република в Прага (Cod. VIІ A18). Съставен е в Юберлинген ок.1470 г. Съдържа само 10 герба.

Виенски кодекс (W). Съхранява се в Австрийската национална библиотека във Виена (Cod. 3044). Съставен е в Констанц ок.1475 г.и съдържа ок.710 герба.

ІІІ. Кодекс Е. Представлява компилация от двете редакции и поради това е обособен в съмостоятелна група. Съхранява се в Баденската библеотека в Карлсруе (Cod E.M.11). Съставен е в Юберлинген ок.1467.

Гербове има и в трите печатни издания на Хрониката:

• 
  издание на Антон Зорг в Аугсбург от 1483 г.- съдържа 1159 герба;
  
• 
  издание на Хайнрих Щайнер в Аугсбург от 1536 г¹³⁶.- съдържа 1115 герба;
  
• 
  идание на Паул Рефлер във Франкфурт от 1575 г.- съдържа 1164 герба
  

При съставянето на Хрониката си, Рихентал се опира на устни сведения от самите участници, списъци и други документи от събора, Констанцки градски хроники, т.нар. световни хроники и някой гербовник.

На самия събор православният свят е представен от три византийски делегации, Новгородска - изпратена от митрополит Симеон (1415-1421) и Киевска, оглавявана лично от митрополит Григорий Цамблак (1415-1419). Присъствали са още сръбският деспот Стефан Лазаревич¹³⁷, княз Фьодор Юриевич (р.1391-поч.1457), син на последния Смоленски княз Юрий Светославич, Осторожки княз, вероятно Фьодор (+1440). Всичко това дава възможност на Рихентал да събере данни за страните в Източна Европа.

Описвайки Балканите, той дава следните държави: Константинопол¹³⁸ , Атина¹³⁹, Турция , имайки предвид османските владения на Балканите, Влахия, наречена „Малка Влахия” (mindern Walachy)¹⁴⁰, Рашка (Ratzen), т.е. деспотството на Стефан Лазаревич, Босна (Wossan), Славония, Далмация (Talmacien) и Хърватия (Crawaczia). Ясно се вижда, че Рихентал е имал сравнително точна представа за политическата карта на полуострова от началото на ХV в. и съвсем естествено България отсъства.

Името на България се среща в Хрониката на две места. На първото¹⁴¹ са представени страните в света., подредеди в четири колонки. Първите две са една до друга, докато останлите са една под друга. Това показва, че е позлвана за база т.нар. Т-О карти, често срещащи се в западните хроники. Според тях земята е прадстявлявяла диск, ограден от „морето-океан”. Посредством буквата Т, образувана от Средиземно море и реките Танаис (дн.Дон) и Нил, сушата се разделяла на три континента- Европа, Азия и Африка. Върху всеки от тях, понякога са били изписвани и наименованията на големите градове и държави. Тъй като Азия е най-обширна, то списъка тук е представян на две колонки. Рихентал е ползвал като шаблон такава карта, като е добавил и нови страни.
Азия:

Arabia – т.е.Арабски полуостров

Moabicis – Моав, библейско кралство намиращо се на източното крайбрежие на Мъртво море.

Petra deserti – Пустинята Петра и районът около древния град Петра, намиращ се в близост до дн. Акаба (Йорадния)

Anthiohia – античен град, дн. Антакия (Турция)

Terprus – вероятно Тарабулус, арабското наименование на гр.Триполи в дн. Ливан

Taffur – наименование на група от бедняци, отделила се от Първия кръстоносен поход (1096-1099) и отдала се на грабежи в района на Антиохия. Техен водач бил неизвестен нормански рицар, титулуващ се „крал на Тафурите”.¹⁴²

Edessa – античен град, дн.Урфа или Шанлиурфа (Югоизточна Турция)

Apamia – още Apamea или Apameia, античен град, намиращ се на ок.55 км. северозападно от дн.гр. Хама (Сирия)

Alabim – библският град Шаалбим, отъждествяван, по-късно с арабския Салбит (близо до Рамала), разрушен от Израел след войнта от 1948 г. . Днес на негово място се намира киббука Тел Шаалвим, основан през 1951 г.

Jerapolis – още Hierapolis, дн. Манби (Мамби) (Сирия), на ок. 50 км.североизточно от Алепо

Hostia-?

Damascus – Дамаск (столица на дн.Сирия)