Избор на промяна

Пътят към тази цел е нелек.

След вота на недоверие към Орлин Орлинов от 2 декември 1989 г.,²⁵ Йордан Попов, който е заместник-главен редактор и завърналият се Георги Чаушов се срещат с Валери Петров, за да го поканят да стане главен редактор.²⁶ Освен че е един от основателите на в. «Стършел» през 1946 г., Валери Петров продължително време е част от редакционната колегия, публикува едни от най-популярните поеми, като «Репортаж за трите хаш», именно в «Стършел». Той е и безспорно най-популярният и обичан от мнозинството българи поет, драматург, киносценарист, преводач. Поканата, която стършелите отправят към него, е свидетелство за чистите им намерения да запазят авторитета и значимостта на вестника като изразител на общонационални, а не избрани партийни или просто антисоциалистически настроения и интереси.

Разговори за главен редактор са водени, според Георги Чаушов, и с Борис Димовски. И този избор е добре премислен. Димовски е един от най-популярните български карикатуристи тогава, той става особено известен за мнозинството българи след скандала с «Люти чушки» от 1968 г. – инкриминирана книга с преработени народни епиграми от Радой Ралин, илюстрирани от Б. Димовски. Почти няма съвременник, който да не знае рисунката под епиграмата «Глух, но послушен» - «Сит търбух за наука глух», която представлява прасе, чиято опашка е завъртяна като подпис, в който всички припознават подписа на Тодор Живков. И макар това да не отговаря на истината, легендата остава до днес.

Така се стига до 12 януари 1990 г., когато се провежда общоредакционно събрание на «Стършел» с единствена точка – избор на нов главен редактор. Кандидатите са двама – Йордан Попов и Чавдар Шинов (работил 20 години в «Стършел», а в тогавашния момент е редактор в киното). Няма съществена разлика в техните концепции, което и обяснява резултатите от първото гласуване – разделени са по равно. При повторното гласуване Йордан Попов получава 18 от 33 гласа и става главен редактор.

Чавдар Шинов разказва историята с избора по следния начин:

Това, макар и едва днес изразено мнение-самооценка на Чавдар Шинов за случилото се през януари 1990 г. е свидетелство, че както съзнателно направеният избор от мнозинството работещи в «Стършел», така и обстоятелствата, които го съпровождат, в крайна сметка се оказват по-добрата част от историята. Поне по отношение на по-сетнешните събития, свързани с вестника.

Йордан Попов заема длъжността главен редактор два мандата – до м. май 1996 г. Именно под негово ръководство вестникът получава независим статут, извършва трудната адаптация към новата пазарна ситуация, отстоява позиции както от страниците на «Стършел», така и чрез друга издателска и проектна дейност. Това му носи удовлетворение, но и му причинява редица лични и професионални огорчения. Разбира се, през цялото време той има подкрепата на колегите си, но тя не винаги и във всичко е единодушна и безконфликтна. Нещо напълно естествено за личности, в продължение на всички предходни години и в тогавашния момент последователно отстоявали и отстояващи свои индивидуални принципи и мнения.

Така например има съществени различия между Георги Чаушов и Йордан Попов относно името на вестника, който и в онзи момент издават. Според Чаушов те трябва да се откажат от името «Стършел», защото това е «комунистически вестник», защото сатирата му през изминалите години не е била истинска. Напълно възможно е това мнение да е отстоявано така убедително именно поради доста критичното отношение, което преобладаващата част от българските граждани проявяват към БСП, която не отхвърля, а се заявява като продължител на дългогодишната история на БКП, чието начало е поставено още през 1891 г. с учредяването на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). Докато Йордан Попов твърдо заявява Ние сме рожба на този вестник – не бива по такъв начин да се отказваме от него.

Особено показателни за положителната роля на Йордан Попов като главен редактор са мненията на сатирици, които днес вече не са част от екипа на «Стършел».

Самият Георги Чаушов, след задълбочен критичен разказ за «Стършел» и собствената си дейност преди и след 10 ноември 1989 г., включващ и подробности за преговорите с ВС на БСП около отделянето, около съдебната регистрация и първоначалните усилия на целия редакционен състав за адаптация към новата пазарна ситуация, заключава: Сега, не мисли, че хуля някого, ако не беше Йордан Попов, «Стършел» отдавна щеше да е изчезнал.²⁸ И по-нататък, по повод спомена за запазените добри отношения между Йордан Попов и Чавдар Шинов, предхождани от доста напрежения между тях, причина за които са различните позиции, които заемат двамата към текущата политическа действителност, а и поради съществуващата конкуренция между «Стършел» и «Пардон» (седмично сатирично издание на ВС на БСП, чийто главен редактор е Чавдар Шинов), казва: В известен смисъл тая доброта на Йордан Попов, колкото и да носи отрицателни резултати за вестника, в крайна сметка е помогнала някакси по-безболезнено, беконфликтно да се издава вестника. Това мнение за Йордан Попов не пречи на Георги Чаушов да смята, че всички бяхме двулични при социализма и трябва да се покайваме.²⁹ Това е и неговото основно възражение срещу отбелязването на 50-я и след това на предстоящия 70-и юбилей на «Стършел»...

Аргументите на настоящите издатели на вестника обаче също звучат убедително: Запазихме вестника на няколко поколения сатирици, по-голямата част от които дъбоко уважаваме.

И Георги Александров, който напуска редакцията на «Стършел» още в средата на 1991 г., подчертава голямата роля на Йордан Попов в отстояването както на името, така и на независимостта на «Стършел» от ВС на БСП. Той също, както повечето от сатириците, които и днес работят във вестника, смята, че е голям шанс изборът на този главен редактор в онзи труден момент.

Поредният официален документ до Висшия партиен съвет на БКП, подписан от Йордан Попов, е изпратен на 8 март 1990 г. Той е озаглавен директно Становище на редакцията на в. «Стършел» за бъдещия статут на вестника. В него, с достатъчна доза категоричност, са разгърнати основните аргументи в подкрепа на искането им «Стършел» да стане независим седмичник за хумор и сатира», което до голяма степен представя и тогавашните, и по-сетнешните възгледи на стършелите за ролята на хумора и сатирата в демократичното общество.

В годините на тоталитаризма – се казва в становището, - когато БКП разполагаше с многобройни и разнородни издания, подчинението на единствения сатиричен вестник на Централния й комитет беше обяснимо. Но в условията на многопартийност «Стършел» не бива да остане подчинен на отделна политическа организация, независимо от позициите й в обществото. Това би принизило социалната му роля до пропагандно оръдие на една партия и значително би съкратило както читателския, така и авторския му кръг.

Редакционният ни колектив не желае да бъде монополист по силата на наследството от тоталитаризма и е готов да отстоява гражданската си позиция в конкурентна борба с други сатирични и хумористични издания. Световната практика на демократичния печат доказва, че сатиричните издания по принцип имат надпартиен характер, а критичната им насоченост логично им придава опозиционен дух.

(...) И в заключение на становището се прави предложение на този етап в. «Стършел» да бъде издание на Съюза на българските писатели и изграденото към него Дружество на сатириците.³⁰

Видимо е, че работещите в «Стършел» правят още една внимателна стъпка за излизане от патронажа на комунистическата партия, но все още не са заявили идеята си за абсолютна самостоятелност. Вероятно това се дължи освен на желанието да са дипломатични, за да не втвърдяват още повече позициите на ръководството на БКП и на неориентираността им във възможностите, които бързо променящите се икономическа среда и юридическа регламентация предоставят. Много скоро ще осъзнаят необходимостта от юридически съветници и ще потърсят такива.

Но докато това стане, вестникът продължава да излиза като издание на ЦК на БКП, а след април 1990 г. – на Висшия съвет на БСП. Партийни ръководства, които не само не помагат на вестника да се справя със сложната икономическа ситуация в страната – бързо растяща инфлация и проблематично разпространение, но и като инстанция, която разпределя хартията, постоянно намалява тиража на изданието.

Това по никакъв начин не оказва влияние върху позициите, които карикатурсти и фейлетонисти заемат към динамичната социополитическа действителност.

На 29 декември 1989 г. по решение на ЦК на БКП правителството възстановява имената на българските турци. Това предизвиква бурни обществени реакции особено в смесените региони. Пред Парламента демонстрират и потърпевши граждани от т.нар. възродителен процес, и новосформирани националистически организации.

В броя на «Стършел» от 5 януари 1990 г. ³¹ е публикуван фейлетонът на Йордан Попов «Насила хубост не става» с подзаглавие на турски «Зорлем гюзелик олмаз». Случващото се пред Народното събрание и по софийските улици е само повод авторът да изрази критично мнение към пропагандната кампания от лятото на 1989 г. и несправедливото отношение към българските турци тогава. Колко сериозна е конфронтацията сред българското общество в началото на 1990 г. и колко резултатна е била всъщност пропагандата на БКП по време и след «Възродителния процес» става ясно от многобройните ругателствени писма изпратени до «Стършел» след тази публикация.

Разделението вече е започнало.

Следващите броеве на «Стършел» изобилстват с материали от кореспондентите за облагодетелстването на местни партийни величия – с вила, апартамент, автомобил. А в младежката притурка от 26 януари антиживковистките настроения на граждани и редколегия (в случая авторството е на Георги Гълов и Румен Белчев) се изразяват в публикуване на дипломата за средно образование на Тодор Живков, намерена и предоставена на двамата сред подготвения за вторични суровини стар архив на Софийския университет. Тази публикация е не само впечатляваща и изцяло в духа на почти всеобщата еуфория за обругаване-окарикатуряване на Тодор Живков, а и върши добра политическа работа в онзи момент. Петко Симеонов, един от най-активните и популярни участници от страна на СДС в заседанията на Кръглата маса, я използва като аргумент срещу своите основни опоненти от БКП, без значение, че и те са представители на «антиживковистите».



Дипломата за средно образование на Тодор Живков – в. «Стършел», бр. 2296 от 26 януари 1990 г., младежка притурка.

В броя от 2 февруари³² е поместена редакционна бележка, с която за първи път се дава публичност на започналата вече борба на «Стършел» за независимост. В нея се съобщава за писмото, изпратено до ЦК на БКП от 22 декември 1989 г.

От тук насетне представители на редколегията ще продължат да преговарят с представители на висшата партийна номенклатура, но и ще споделят резултатите или по-скоро – липсата на резултати от разговорите със своите читатели.

Междувременно публикациите в «Стършел» продължават да са остро критични към политиката на своя издател, което не води до вземане на по-бързо решение относно статута на вестника. Ръководството на БКП има по-сериозни грижи.

На 29 януари е арестуван Тодор Живков. От 30 януари до 2 февруари 1990 г. се провежда 14-я извънреден конгрес на БКП. На него е приет Манифест за демократичен социализъм, а председател на партията става Александър Лилов.

В «Стършел» веднага се появява материал за този конгрес (с автор Велислава Дърева). А в младежката притурка е поместена декларация на ПУПРЗ (Бирената партия), в която се настоява на Кръглата маса да участва и Спортният тотализатор. Многобройните желаещи знайни и незнайни обществени организации да се включат в работата на този форум, като по такъв начин легитимират себе си, отново своевременно са иронизирани от стършелите.

Актуалната политика на вестника включва и търсене на адекватни способи за извинение към минали прегрешения на изданието. Един от избраните начини е поместването на фейлетони на най-популярния сатирик и редактор на опозиционното «Народно земеделско знаме» (БЗНС (НП) от средата на 1940-ге години Трифон Кунев. Те са придружени с бележка от Йордан Попов със заглавие Осъден на принудителна забрава, която зъвършва с думите: «С какво удивление биха погледнали на днешния ни брой доктор Трифонсон и неговия котарак Дундак» (основни иронични образи и назовавания, използвани в «Стършел» през 1946 г.). А отправката към публикацията на първа страница представлява стършелче, което си е строшило бодливия нос и се опитва с него да си прави сепуко.

В броя от 23 февруари 1990 г.³³ в редакционното каре вече е отбелязан новият състав на редколегията. Важно обстоятелство, тъй като става публично известно кои са хората, които ще носят отговорност за следващата политика на «Стършел». Ето и имената им: Главен редактор: Йордан Попов. Редакционна колегия: Георги Чаушов (зам. гл. редактор), Георги Александров (отг. секретар), Дамян Бегунов, Иван Славов, Сергей Трайков, Генчо Симеонов, Румен Белчев, Алекси Андреев. На 2 март е добавено името и на големия поет, през целия си съзнателен живот искрено вярващ в идеята за социално равенство, но и искрен и последователен критик на практическата й реализация и безспорен морален авторитет, Добри Жотев.

Разбира се, тя ще се споделя и от всички щатни сътрудници на вестника, и от всички външни автори. А това са знакови личности като Радой Ралин, Иван Веселинов, Милко Диков, Йосиф Петров, Борис Димовски, Здравко Попов, Марко Ганчев, Георги Мишев, Станислав Стратиев, Александър Миланов, Банчо Банов, Иван Славов, Димитър Инкьов, Доню Донев, Любен Дилов (баща), Благой Димитров, Любомир Михайлов, Иван Кулеков и още много други.

В същия брой на първа страница е поместен фейлетонът на Кръстьо Кръстев «Живот в музея» с подзаглавие «Интелигентщина». Фейлетон-есе, разкриващ безсмислието на живота при социализма. Авторът «разхожда» посетителя из лъскавия, с мраморен под музей, спира се пред различните витрини и показва, и разказва чрез експонатите и за собствения си безсмислен живот. Този български живот, който трябва да си остане в музея...³⁴

През месец март вестникът отбелязва и реагира на повечето от събитията, които вълнуват и обществеността, и другите медии. Велислава Дърева прави своите репортажи от различните партийни форуми. Същата авторка представя и интервю с опозиционния лидер, известния «дисидент», станал твърде популярен след репресията срещу книгата му «Фашизмът», в която има недвусмислена алюзия с реалния социализъм, бъдещия президент Желю Желев. «Почти насаме с г-н д-р Желев (разговор с Желю Желев край квадратната маса в кухнята при постоянното присъствие на двата черни котарака)» е поместен на 9 март 1990 г.³⁵ А в броя от 16 март³⁶ е публикувана карикатура на Йовчо Савов, която иронизира и първите брожения около Държавна сигурност. Тя представя граждани, които излизат от учреждение с извинителна бележка «Такова беше времето» - реплика на генерал Добри Джуров, произнесена в отговор на въпроса защо българските войски са влезли в Чехословакия през 1968 г.


Йовчо Савов. «Такова беше времето». В. «Стършел», бр. 2301 от 16 март 1990 г.
От края на м. март младежката притурка на «Стършел» вече не третира обичайните проблеми на младите хора. Моментът е много подходящ за пародиите. Така смятат стършелите и вместо нея в края на всеки месец - до края на годината, започват да правят по едно пародийно приложение към вестника.³⁷

Първоаприлският брой, издаден на 30 март 1990 г.,³⁸ представя пародия на «Работническо дело» - със същото оформление, със същите шрифтове, с огромно заглавие «Извънреден пленум на ЦК на БКП» и редакционен коментар «Априлският вятър помете десетоноемврийската пяна». Броят е посветен на «връщането на Тодор Живков начело на Партията». За главен редактор е посочен Йордан Йотов (главен редактор на «Работническо дело» по времето на Т. Живков). Материалите са на Георги Друмев, Михаил Вешим и Орлин Крумов, а карикатурите – от Ивайло Нинов.

Пародийна притурка. В. «Стършел», бр. 2303 от 30 март 1990 г.

Силното разделение на българите на «сини» и «червени» не е подминато от «Стършел» Притурката от 30 ноември 1990 г.⁴⁶ е двулика: първата страница е озаглавена «Вегетарианска мисъл» (пародия на «сините» реакции, втората – «Касапски глас» (пародия на «червените» нападки към СДС, изразявани от в. «Дума»).

Всяка от пародиите е направена от различни автори, всички те съмишленици в борбата за демокрация.

През месец декември стършелите не изготвят пародийна притурка, те са почти изцяло отдадени на финализиране на борбата за независимост...

Периодът от април до юли 1990 г. е напрегнат и динамичен за работещите в «Стършел». Това е времето, през което търсят различни начини да осъществят крайната си цел – да извоюват статут, който да им позволява да бъдат истинска национална трибуна – чрез продължаващи разговори (писмени и в директни срещи с ръководители на БСП), чрез поместване на фейлетони и карикатури, реагиращи на текущите събития, чрез споделяне на усилията си в тези посоки със своите читатели.

Прави впечатление, че не се изоставят и ключови герои от предходния период. Един от тях е «Неудобният инспектор Теохаров» - член на БКП, когото СДС иска да включи като член в местна комисия по разследване на злоупотребите, а местните партийни лидери бламират. Това е продължение на сагата на Теохаров от 1980-те години,⁴⁷ която за съжаление продължава и през 1990-те. Потвърждава се тъжната констатация, че честният човек е неудобен във всяко време.

Изборите за ВНС са насрочени за края на юни 1990 г. Предизборната кампания е започнала. Естествено тя е водеща тема в «Стършел».

Васил Пендев рисува ръка, пускаща бюлетина в урна, от която се подава друга - компетентна ръка, която да я поеме,⁴⁸ а Делян Добрев изобразява две маймуни, които усмихнато обещават: - Ние ще гласуваме за Дарвин...

Не е подмината и темата за мораториума, обявен от Андрей Луканов върху външния дълг, която се интерпретира от Генчо Симеонов в контекста на все по-мечтаната пазарна икономика. Карикатуристът представя Андрей Луканов седнал върху килимче (трикольор с формата на България) в някакъв подлез, който предлага кутийки, герданчета, самобръсначки, гребенчета, колани, вратовръзки и календари – тогавашният образ на «Пазарната икономика».⁴⁹



Генчо Симеонов. «Пазарна икономика». В. «Стършел», бр. бр 2309 от 11 май 1990 г.
Към средата на м. май очевидно преговорите на «Стършел» с Висшия съвет са забуксували, което предизвиква решението за оформянето на специална първа страница на броя от 18 май 1990 г.⁵⁰ с два програмни текста, посветени на тях. Първият е редакционен, а вторият е подписан от главния редактор Йордан Попов.

Редакционният материал разказва пунктуално направеното до момента в посока на получаване на независим статут: започва се от Решението на Секретариата на ЦК на БКП от ноември 1988 г., преминава се през писмото до Андрей Луканов от 20 декември 1989 г. и се стига до последния документ от 8 март 1990-а, изпратен до Висшия съвет на БКП за надпартиен статут на вестника.

Именно от този редакционен материал научаваме, че в края на март главният редактор беше уведомен, че мнението на Висшия партиен съвет е «Стършел» и занапред да остане «партийно» издание. С това, изглежда, въпросът се сметна за приключен. Ето защо ръководството на вестника поиска среща с члена на ВС на БСП Филип Боков и на 8 май т.г. потвърди пред него позицията си.

Ръководството на БСП не отстъпва, но и ръководството на «Стършел» прави същото. Последното преформулира въпроса, задаван до този момент на Висшия съвет: В новото време въпросът «Чие издание е «Стършел» получава нов смисъл. «Чий вестник е «Стършел»?»

Целта на тази бележка, както я нарича авторът на текста, е да отговори на част от читателските запитвания.

Отговор на въпроса за популярността на «Стършел» дава проучване на общественото мнение, поместено във в. «Поглед» - сред дванайсетте най-популярни издания «Стършел» е класиран на първо място.

Йордан Попов не пропуска да отговори и на най-острото обвинение – че са заприличали на издание на СДС, че са се «пребоядисали». Той казва: Моето дълбоко убеждение е, че «Стършел» трябва да бъде в опозиция на всяко правителство и да дава отговор на всяка тъпота. Да жили наляво и надясно, без да се съобразява с партийна принадлежност. Само така може да бъде верен на сатиричната си природа. Не случайно нашите събратя «Ойленшпигел» - Берлин, «Дикобраз» - Прага, «Рохач» - Братислава, «Шпилки» - Варшава, «Лудаш мати» - Будапеща и др. вече не са партийни издания.

Едва ли е възможно на този етап да има по-силен аргумент от позоваването на практиката в другите бивши социалистически държави в подкрепа на искането «Стършел» да се освободи от зависимостта си от БСП и да стане надпартиен вестник.

Още повече, както подчертава и Йордан Попов, в «Стършел» не работят «съидейници», които са «челният юмрук на партията». Ние сме писатели, художници и журналисти с различни политически убеждения. Такива са и сътрудниците ни.

Естествено е при този състав да се настоява за национален, независим статут на вестника. Да се продължи борбата, да се доведе тя до успешен край. Който обаче далеч не е близо.

Отразяването в «Стършел» на резултатите от първия тур на изборите за ВНС, проведен на 10 юни 1990 г., е поредното доказателство, че автори и редактори се стремят, доколкото е възможно в онова емоционално време, изпълнено с надежди за промяна към по-добро, да са обективни и да дават възможност за разнообразни мнения и анализи.

Георги Чаушов, намеквайки за преобладаващия червен вот в по-малките населени места, прави карикатурата си «Провинциални нрави». Тя представя самодоволно магаренце, което пуска червена бюлетина в урната, възседнато от дебел самодоволен чантаджия с розичка в ръка. Текстът гласи: - Постигнах промяна! Вече няма де ме яхат – ще ме яздят!... ⁵¹



Георги Чаушов. «Провинциални нрави». В. «Стършел», бр. 2314 от 17 юни 1990 г.
В същия брой Йордан Попов под името Джордано Попиери – кореспондент на вестник «Воче ди пополо», коментира «Първите плодове на демокрацията». Най-много гласове, съобщава официалните даннни авторът, печели Българската социалистическа партия. Две са според него основните обяснения на този факт: от една страна минималистката психика на българите, в основата на която лежи лошото предчувствие: Ако на българина спреш електричеството, той не казва «Дано дойде електрическият ток», а казва «Дано не спрат водата», от друга - недоверието на част от българите в опозиционните лидери, част от които са с бради и които социализмът е натоварил с бунтарски и дори анархистични възгледи.

Неудовлетворителният резултат за СДС, отново според «италианския кореспондент», се дължи или на факта, че тази политическа сила не си познава достатъчно народа, или народът не познава достатъчно СДС.

Причина за ниския брой на гласувалите за оранжевата селска партия се търси в нежеланието на българите да получат обратно земята си и да я обработват сами.

Безспорно изборът този анализ да се направи от името на въображаем чужд набюдател е точно за да се подсили впечатлението за неговата безпристрастност и убедителност.

В броя от 22 юни,⁵² когато се провежда вторият тур на изборите, темата продължава.

Подозрението, ширещо се в обществото, че водеща роля в обществените процеси продължава да има БСП и че тази партия всъщност е създала опозицията, е представено в карикатурата на Доньо Донев «Сътворението на света» от Микеланджело. Изобразен е Александър Лилов в ролята на Бог, който посяга с пръстче към Адам (в ролята – Жельо Желев), за да му вдъхне живот. От което Желев изглежда доста доволен.

В друга карикатура се иронизира и основният тип избирател на БСП – възрастните хора. В броя от 29 юни⁵³ Иван Кутузов шаржира баба със закърпена рокля, която едва ли вече е в състояние да мисли нормално - тя гали внучето си по главата и му казва: - Преди 43 години гласувах за моето бъдеще, баби, а сега за твоето.

В същия брой в «Ние сме тук и утре» проф. Иван Славов пише за започналата студентска стачка в Софийския университет.

Дълго очакваната оставка на Петър Младенов е отбелязана в броя от 13 юли⁵⁴ с бележката на Георги Друмев «Юнската сесия – с отличен (6)»: ... Нашите студенти отдавна не се бяха представяли толкова добре. С оставката на председателя (президента) г-н Петър Младенов – едно от основните искания на стачкуващите – ние считаме изпита по гражданско право и политическа зрелост за взет с отличен (6).

Това знаково събитие е тема и на карикатурата от последна страница на Георги Чаушов. Падналият президент е загърбил телевизора, от който самият той твърди, че записът е манипулиран с «примитивен монтаж».

По-реалистичен към ситуацията е Ивайло Нинов, който е дал своя интерпретация на «Дядо ряпа вади». Изобразен е Александър Лилов на челно място, а зад него са се подредили Жельо Желев, Виктор Вълков и Ахмед Доган. Но докато Лилов държи ряпата, а Вълков и Доган теглят, хванали предния за кръста, Ж. Желев е хванал Лилов за гушата.