Издателство •пропелер•
Изтегляне 1.32 Mb.
|
| След около половин час видях Криси да пристига с бодра крачка.
– Ей, Алекс, доста се забави, къде беше? – Доста обиколих – казах аз с нескрито задоволство. – Колко време след мен казваш, че си умряла приблизително?
– Защото аз съм тук от шест. Вчера... офффф, като оти-дох натам, разбрах, че са минали. 40
– И по какво разбра? Аз ще разбера ли? Интересно ли е, какво точно се случи? – не спираше да задава въпроси Криси. – Ще разбереш, ама аз не мога да ти кажа кога и как. Ина-че да, на мен ми е интересно... и може да ми стане по-инте-ресно отколкото предполагам – казах аз със самодоволна нотка в гласа. – Кажи де! – нацупи се Криси. – Не може, а повярвай ми, искам да ти кажа, но съвсем скоро ще дойде и твоето време, не се притеснявай. Излегнах се на Плажа, сложих си ръцете зад главата и започнах да наблюдавам облачетата и да чакаме новите 48 часа. Повече от ясно щеше да е къде ще отида: в София, естествено, и да видя Лиза – само тази мисъл ми беше в главата. Дааа, тези 20 дни до следващото идване на Земята ще ми се сторят по-дълги от шестте месеца. – Алекс, ти прави ли секс, откакто си тук? – заинтересува се Криси. – Не – отговорих смутено и седнах до нея, – честно ка-зано, не ми е минавала такава мисъл, ти току-що ми на-помни – ха, странно, явно освен че не съм гладен и жаден, не ми се прави и секс. – Е, явно не е така, защото видях едни хора да правят пък
– Явно аз съм повреден, защото грам не ми се прави, но тук има и готини младежи, може пък да забършеш някой. – Офффф, нямах това предвид, а как става – като на Земя-та ли, или си има някакъв обичай? – Нямам представа, честно да ти кажа, ама ще разберем, а сега трябва малко да съзерцавам небето и да помисля.
– Като минат и твоите шест месеца, ще разбереш, и да... имам много да мисля – казах аз и се отпуснах върху пясъка. План номер едно, как да видя Лиза. План номер две, като я видя как е, ще измисля план номер три. Това беше в общи
41
Ако Лиза беше окей и щастлива, щях и аз да го ударя на туризъм, да отида в Ню Йорк, Тибет, Черапунджи, Амстер-дам... да гледам Формула 1 на живо... ако ми стигнеха па-рите за билет... всъщност така и не видях колко пари имах, като се озовах за първи път в Париж. Но ако беше нещаст-на, както казва Криси, и наистина страда за мен, трябваше час по скоро да стане... с лека помощ от мен, че Лиза да умре и да дойде при нас на Плажа. Всъщност Криси беше права май, по-добре умряла и щастлива, отколкото жива и нещастна, а тооо все някога рано или късно човек умира, та така, че по-добре рано и да бъде щастлива. Вече нямах търпение да минат моите двадесет дни. Оби-калях по Плажа, къпех се в морето и едвам издържах. Всъщ-ност не знаех как ще разбера кога са минали моите двадесет дни, но постоянно мислех как ще отида в София. Странно обаче, един ден се събудих и вътрешното усещане, че днес
Вървях вглъбен в мислите си и това какво ще правя, като отида в София и изведнъж се оказах рано сутринта в един безлюден безистен в центъра на града. Според мен беше около шест часа сутринта. Излязох на улицата и се огле-дах да видя нещо познато и наистина видях – на 20 метра беше централен софийски булевард. Направих пет крачки и се сетих да проверя из джобовете си – и да, имах портмоне
Така да се мотая безцелно по това време не беше най-удач-ното, най-много да мине патрулка и да си имам проблеми, за това май най-добре щеше да е да вляза в някое денонощ-но заведение да пия кафе и да хапна кроасан, поне докато градът се раздвижи и няма да бия на очи. Всъщност не знаех неделя ли е, петък ли е, вторник ли е... 42
Закрачих смело по булеварда, защото на около петдесет метра имаше едно денонощно ресторантче. Тъкмо щях да хапна една люта супа, която да ми подейства ободряващо. Явно, като се върнеш на Земята и животът ти започва да тече, както спомена господинът от управата. Всичко си е като на Земята – гладен си, жаден си, сигурно и до тоалетна ще ми се доходи. – Добро утро! – посрещна ме сервитьор на вратата, явно ще да е делничен ден, защото заведението беше полупразно. – Добро утро! – отвърнах аз. – Пилешка супа имате ли? – Да, господине, заповядайте и ще ви донеса меню. Харесах си една маса, оставих си якето на нея и се отпра- вих към тоалетната, в интерес на истината не се бях виждал как изглеждам, откакто бях умрял. Бях идвал и друг път тук, но сервитьорите за мое щастие бяха други, иначе като нищо можеше да си ме върнат на Плажа, ако някой от тях ме бе разпознал по физиономия, или поне така си мислех. Явно идването на познати за мен места не беше най-умното решение. Влязох в тоалетната и се лепнах за огледалото. За мое учудване си бях точно същият, както бях в деня на убийството, с еднодневна леко набола брада и същата при-ческа тип таралеж в атака. Измих си лицето и ръцете и се върнах на масата. Точно в този момент дойде сервитьорът с меню в ръка и уморена усмивка от нощната смяна. – Една пилешка супа с две препечени филийки и две люти чушки – казах аз без да поглеждам менюто – и една мине-рална вода. – Разбрано – каза сервитьорът и в момента, в който тръг-на да се обръща, го попитах: – А коя дата е днес? – Втори април... четвъртък – каза той с явно учудване в гласа, врътна се и отиде да носи поръчката.
43
тролей, а в далечината се чуваше познатият звън на трам-вай. Да, градът се беше събудил. Платих си сметката и из-лязох. Вече можеше да се слея с тълпата и да не бия на очи. Видях на едни градски часовник да показва 6,42 ч. Време беше да отида към блока, където живееше Лиза, да се по-крия някъде и да я видя най-малкото как изглежда. Бръкнах си в джобовете, закопчах си якето, защото по-духваше лек ветрец и в комбинация с това, че нощес беше валяло, направо си беше хладно, а бях решил да повър-вя пеша. Имах предостатъчно време да стигна към 8.30
Точно в 8.32 бях пред блока на Лиза – знам за часа, защо-то попитах един човек. Чудех се дали да се приближа и да рискувам да ме види някой от роднините, които ме познава-ха, и да се върна автоматично на Плажа, или да чакам скрит. Реших да рискувам и да мина покрай входа и да разгле-дам все пак. Като се приближих, с ужас видях, че има мой некролог и възпоменание от рода: „Шест месеца без...“ Беше ми странно, пък и реших, че е лоша идея да има моя-та снимка на входа и Лиза най-малко два пъти на ден да се сеща за мен. На около 30 метра срещу входа зад паркирали-те коли имаше един стар трафопост. Отидох зад него и из-расналите храсти ми даваха добро укритие за наблюдател-ница. Нямаше голям избор какво да правя и зачаках. След може би около 20 минути чакането ми се увенча с успех, или поне така си мислех. Входната врата се отвори и излезе Лиза – добре облечена, като за работа, но цялата в черно. Изглеждаше някак си уморена и недоспала. Казах си: „Тя винаги е недоспала сутрин“, но имаше и драстична промяна в килограмите º – беше адски слаба, прекрасните º крака се бяха стопили; май Криси наистина имаше право. Останах като хипнотизиран след отиващата към края на блока Лиза 44
и изведнъж нещо ме бутна по крака. Погледнах надолу и видях, че е кучето на Лиза, което явно ме разпозна и започна да ми се радва. – Шърлиии, къде ходиш? – чух гласа на майка º, която явно беше изляза с Лиза да разходи въпросната болонка. По дяволите, казах си, трябва да изчезвам, и да – изчез-нах, но на Плажа. Дори не можах да го осъзная как стана, явно виждането ми с майка º е било неизбежно и хората от управата автоматично са ме върнали на Плажа. Пффф, провалих се – беше първата ми мисъл, направо не можех да повярвам колко съм тъп и смотан, все едно съм ходил на специални курсове; „ма вярно ли така левашки се издъ-них още първият път, е не е истина“. Седнах на Плажа и се вгледах в морето – всички чувства на света бушуваха в мен: яд, любов, тъга, радост и отчаяние. – Казах ти да не се виждаш с познати! – прозвуча познат глас. Погледнах нагоре – бе господинът от управата. В гла-са му прозвуча лека насмешка. – Но аз... то кучето... – започнах да се оправдавам. – Все тая, стоя само няма и три часа – продължи той, кра-чейки, и леко ми намигна: – Не се отчайвай, като за първи път беше направо добре – каза за последно, обърна се и си тръгна. „Ама че съм смотан“, продължих да се самообвинявам аз. Станах и се запътих към мястото за срещи с Криси. Ко-гато пристигнах, я заварих да спи, или като там се нарича-ше. Седнах до нея и започнах да кроя следващия план, който ще осъществя след двайсет дни. Винаги съм си мислел, че съм хитър и ловък и ще се измъкна от всяка ситуация, но едно е да си го мислиш, а съвсем друго да го направиш. Признавам, че адреналинът ми се беше вдигнал и дори не съм забелязал, че майка º и кучето са излезли с Лиза на раз-ходка – просто гледах като хипнотизиран. „Все пак не я бях виждал шест месеца, нормално“ – успокоявах се аз, но това
45
Такааа, ако съм бил на втори април на Земята, най-рано ще отида на двадесет и втори или около тая дата – не знаех откога почват да се броят следващите 20 дни – от деня на връщането или след като е минал 48-часовият престой, а това че аз съм се издънил, не влиза в сметките. Та трябваше да съм или на 22, или 24 поне, по мои сметки така трябваше да бъде. Нямах календар и започнах да броя дните, кога ще се падне 22 или 24 щеше да е, или сряда, или петък. Ако е петък, ще е добре, ще имам цял уикенд, да продължа с опи-тите си за виждане и най-вероятно до бързото ми връщане на Плажа. Ако беше сряда, нямаше много какво да правя, защото Лиза беше по цял ден в офиса. Та тайно се надявах да дойда в петък. Изведнъж мислите ми бяха прекъснати. – Какво става, Алекс? – каза със сънен глас Криси. – Къде скиториш? – Обикалях малко – казах аз с явно треперещ глас, на който Криси не повярва. – Окей, разбрах, няма да ми кажеш. – Ще ти кажа, чак когато му дойде времето, стига де! По-вярвай ми, повече от теб искам да ти кажа! – казах º аз и º намигнах. – Пффф – с явна досада в гласа продължи тя, – щом кри-еш нещо, така да бъде. – Я, разкажи нещо от Земята, преди да се озовеш тук! Нещо забавно, откакто ме няма? – Няма пък, като не казваш къде ходиш! – цупна се Криси.
– Добре де, майтапя се – каза тя. – Оффф, с твоето чувство за хумор, айде разказвай. – Откъде да започна? – зададе си риторичен въпрос Криси. – До деня на моето убийство си спомням всичко – отвър-нах аз. – Та така, седим си ние в „Калипсо“, нали там ни беше срещата, всъщност аз бях първа там, след може би седем-осем минути дойде Лиза и почти веднага и момичетата. Още 46
– И ти кога разбра, че са ме гръмнали? – включих се в разговора. – Може би десет минути след като се прибрах. Лиза ми звънна и с абсолютно равен и монотонен глас като уредба на жп гара, все едно че не беше нейния, ми каза, че са те простреляли и си в болница, а след това избухна в силен рев. Аз се опитах да я успокоя по телефона, че лекарите си знаят работата и да не се притеснява, но тя просто не ме чуваше. – Представям си! А на нея кой º е казал? – Калоян º се е обадил и казал, че някакъв полицай му звъннал от твоя телефон – ти нали ходиш с два телефона и тъпанарът взел единия, а другият ти останал в джоба и по-лицаят се обадил на последния набран номер, а той бил на Калоян. Той след това се обадил на Лиза и те така. – И ти какво направи? – Е какво, взех едно такси и отидох при нея. Още не се беше съблякла, а само седеше на дивана, потънала в съл-
47
зи, хванах я под ръка, айде в таксито и към Военна болни-ца. Отидохме там – беше страшна олелия – някакъв пиян се ударил в една спирка, трима ранени, линейки, санитари всички тичат нагоре-надолу, страшна работа. Чакахме да се успокои положението и тогава отидохме да питаме как си и
– И на другия ден к’во стана? – Еми какво, не смеех да º звънна, че не знаех спи ли, как е, ама гледам във фейсбук, че е писала нещо и реших да º се обадя. Вдига тя и вика: „Спешно ли е, че съм в една среща?“, направо изумях, вика: „Ще звънна после“ и затво-ри. Звъни ми тя след половин час и: „Какво става, добре ли си?“, ме пита. Аз онемях – тя ме пита как съм – продължи разказа си с превъзбудена интонация Криси – ама ми гово-ри едно странно и леко провлачено. Поговорихме си общи
48
приказки, ама дума не е ставало за теб. Викам си тук има нещо, явно сънувам, чакай да звънна на сестра º да питам всичко наред ли е. Звъня, а тя не вдига. След десетина и по-вече минути ми върна обаждане и то какво станало. Явно по някое време инжекцията я е пуснала, ама това било към 6 ч. сутринта и Лиза рев, тръшкане, изпадала в истерия и к’во да правят, викнали линейка и пак и плеснали едно успокоител-но и тя си отишла на работа ей така. – Ужас, не искам да знам. – Е, какво не искаш, след обяд ми звънна пак, ревейки, явно я беше пуснало успокоителното, тръгнала си от работа
– Не. – Еееее не, ходили сме дето е леко винтидж, сещаш се... – Аха, да бе, колко съм смотан – продължих аз, – знам го естествено. – Та, отиваме там и Лиза вече ударила едно голямо и за-почна да плаче още като ме видя. Аз сега си викам как да я успокоя, то не е за успокояване, не мога да º кажа: „Спокой-но, всичко ще се оправи“, защото знам, че няма. Ама, викам си и аз ще пийна едно с нея, и се направихме на мотики. Тя през цялото време ми разказваше колко ви е било хубаво като сте били на море, с мотора, като ходихте в Италия, в Гърция, в Хърватска и т.н., всичко с най-големи подроб-ности. Как си я зарадвал еди-кога си, с еди-какво си, колко хубаво º е било, като сте правили секс и сте били двамата. Потъна в спомени и рев и аз се притесних, че пак ще изпадне в истерия. – Оффф... стана ми тежко, направо като си го представя – натъжих се аз. – Викам º: „Вземи си отпуска два-три дни да се опра-виш“, а тя: „Няма, ако седя у нас, ще се побъркам съвсем“. Май беше права. Та, както ти казвам, напи се порядъчно. В 49
това време мина един от групата º ухажори, абе един Нико-ла, май ти казах за него. – Да каза ми. – Та я качи на колата и си я закара в тях. След толкова уиски дано поне поспи тая нощ. Ама на другия ден, викам си, чакай да звънна на един неин колега, дето си имаме при-казка, Джими, дет’ му викат, знаеш го. – Аха сетих се кой е... – Та звъня му аз, и „К’во става бе, Джими, Лиза как е?“,
Стана ми мъчно и адски болно. Буца застана на гърлото ми и очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. Едвам, с дрезгав глас казах на Криси: – Айде, след малко да си довършим разговора, че нещо се уморих и ми се спи... Излегнах се назад и се опитах да не мисля, за да заспя, ама не ми се получаваше. Въртях се наляво, надясно, но след това, което чух, нямаше вариант да заспя. По едно вре-ме Криси каза: – Оффф..., Алекс, не се приви, че спиш! Хайде на разход-ка и обещавам, че повече няма да ти говоря за случката.
50
матично се изправих и тръгнах към нея. Явно разходката щеше да е бавна, мудна и тягостна, или поне това усещане кръжеше във въздуха. Вървяхме може би повече от двадесет минути по прибоя без да си обелим нито дума и изведнъж аз не се стърпях и наруших обета за мълчание: – Добре де, разказвай, че явно ми е любопитно! – Аз помислих, че ти е мъчно и за това спрях – оправда се леко тя. – Е, мъчно ми е, много ясно, няма да правя цигански ко-лела на плажа и то е ясно, рано или късно ще разбера всич-ко, така че по-добре разказвай. – То в общи линии е това – няма кой знае какво за раз-казване ново или интересно. Както ти казах, Лиза пиеше много и постоянно и ходеше като призрак, все едно не е тя, или поне аз това знам за последно де, а като ти споделих за твоето погребение, не искаш да знаеш – направи кратка пауза: – Кой знае, може да º е минало и да е окей в момен-та или да е още по-нещастна. – Времето лекува всичко – казах аз, правейки се на мъд рец. – Да, ама докато го излекува, току-виж си пипнал цироза... – Времето, не пиенето! – Да бе, да! Виж кой го казва – човекът дето пиеше по едно шише водка – каза Криси с ирония в гласа. – Е, това беше за забавление, не с лечебна цел – реших да се оправдая аз. – Да, по лекарско предписание, с рецепта. Направо ми се къса сърцето, ще ме разчувстваш! – вече не можеше да сдържи смеха си Криси. То направо си беше смешно, кол-кото и глупаво да звучи отстрани. Седнахме на пясъка и за-почнахме синхронно да се смеем. Явно от време на време, на човек му идват всички траге дии и мъки в повече и му се включва автоматична противо-изкукуригваща защита. След около пет минути, прекарани
51
тъпо и да си се чудим как може на такава тъпотия да се хи-лим като луди. – Окей – казах аз, – хайде да вървим, че с тоя смях няма да стигнем до никъде. – Да – съгласи се Криси, опитвайки да е сериозна, – че ще закъснеем, закъдето сме тръгнали и ще ни пишат отсъст-вия, ха-ха-ха... – Абсолютно – опитах се да продължа аз, но не ми се по-лучи и пак седнахме на пясъка и продължихме със синхрон-ното смеене, дори аз постигнах нови висоти и легнах назад. Повече от ясно беше, че няма да стигнем никъде, а раз-ходката ни беше само претекст да прекратим мъчителния поне за мен разговор относно Лиза и как се е чувствала след моята смърт. – Хайде да се запознаем с някой! – за пореден път започ-нах нова тема аз – Някой, дето ни се стори интересен и да разберем какво знае, от какво е умрял или пък ако случайно
– Окей! – за пореден път се съгласи Криси. – Какъв ще
– Хайде първо мъж – ти ще гледаш да е готин и аз ще говоря с него. Тръгнахме безцелно по Плажа, търсейки с кого да се за-познаем, и не след дълго търсенето ни се увенча с успех. Сравнително младо момче, видима възраст около 35 годи-ни, седеше сам и гледаше тъжно в морето. Приближихме се до него и Криси започна първа. – Добър ден, от нашите? – Добър ден! – отвърна с тъжен и монотонен глас: – От нашите... – Откога си тук? – започнах на нов ред аз. – От около две години, плюс минус една седмица – от-върна младежът и за първи път ни погледна. Ние бяхме застанали от двете му страни с гръб към морето и аз се 52
бях леко навел напред. Младежът изглеждаше много унил, беше облечен с прави класически дънки, ризка и пуловер на ромбове, с две думи от 100 метра ще разбереш, че е компю-търен специалист или още по-лошо – програмист. – Хъм... странно! – продължи Криси и се получи нещо като разпит в полицията – И от какво умря? – От заушка. Стегнах всичките си налични мускули, опитах се да се са-мохипнотизирам, но нищо не помогна за повече от 3 секун-ди и с Криси избухнахме в луд смях. Опитах да се задържа на крака поне от благоприличие, но не ми се получи, а в това време Криси вече лежеше на пясъка и се превиваше така, че едва дишаше. – Какво толкова смешно казах? – продължи младежът с тъжен глас, което хвърли още една лопата въглища в парната машина за смях и аз вече бях на пясъка и също се превивах. – ... Той лекаря... – опита да се оправдае младежът, но това само засили до краен предел машината за смях. Вече едва си поемах въздух и се опитвах да му кажа да млъкне, преди де ни е убил още веднъж, този път от смях. Но явно, обиден от нашето неприлично държание, младежът стана и си тръгна, оставяйки ни да се гърчим в собствения си кикот. Вече имах чувството, че съм пушил нещо забранено от българските и разрешено от холандските закони. Не беше нормално да се смеем в продължение на може би половин час, с леки прекъсвания. Като се поуспокоих малко, погледнах Криси, която също почти бе спряла да се смее. – Зауш... ха-ха-ха – не можах да си довърша и думата
– Та така – започна този път разговора Криси, – това със запознанството изобщо не ни се получи. – Да, явно днес не ни е денят за запознанство, особено с хора, умрели от заушка.
53
– Странно – започна Криси със сериозен глас, – и от бо-лест ли като умреш, идваш тук? Може би болестта ти е била предначертана... хъм... – Явно не, защото го чух да казва нещо за лекаря и по-вече не чувах, а и той си тръгна обиден. Може би лекарска грешка, ама пък какво можеш толкова да сгрешиш на една заушка – отвърнах аз, – ма тоя вярно се разсърди! – Е, ти да си на негово място как ще се почувстваш? – каза Криси. – Как – мега тъпо! Идват двама, питат те от к’во си ум-рял и почват да се хилят неистово, то така си изглеждаше отстрани. Дай да престанем с глупостите, да повървим и да помълчим малко. – Окей – съгласи се Криси.
Колко странно, помислих си аз, преди доста години бях катастрофирал много тежко с колата, няколко часа си съм бил в безсъзнание, защото следващият ми реален спомен, че карах кола, беше от операционната, как ме шиеха, маскирани с типичните си лекарски маски хора, и бях останал с впечат-лението, че са ме носили с носилка – припаднал съм или нещо такова, а всъщност през цялото време аз съм си ходел, гово-рил съм и съм си бил, според приятелите, които са дошли на мястото, напълно адекватен. Ходел съм, говорел съм с тях
54
само това ми беше травмата. Но интересното беше, спомням си, че съм карал кола и съм катастрофирал, но за последните пет дни какво съм правил, къде съм ходил, се сетих може би след около година. Имам предвид, че си спомних реални кар-тини, а иначе веднага ми разказаха какво се е случвало, къде сме ходили на рожден ден, кой как се е напил и всички под-робности, но аз така и не можех да визуализирам нещата. Та явно и Криси така не си спомня някои неща от последните º дни, но си спомня перфектно катастрофата. Зачудих се колко странно работи човешкият мозък и как избирателно подбира неща за харддиска, може би адреналина или нещо... офффф... много сложно ми стана, най-вероятно лекарите имат обяс-нение и забравих за тая тема, като започнах да разглеждам хората по Плажа. Криси вървеше до мен абсолютно сериозна и гледаше безцелно в земята или морето, погледът º блуждаеше и по-вече от явно беше, че е потънала в тъжни мисли. Не исках да я притеснявам или прекъсвам, но съм я гледал токова настойчиво, че тя се усети. Погледна ме с абсолютно празен поглед и ми каза почти шепнешком: – Как си, Алекс? Прегърнах я и седнахме на пясъка и в този момент Криси избухна в неудържим рев, сигурно си е сетила за нещо или кой знае какво º е минало през главата. След около десетина минути, като се поуспокои малко, станах, вдигнах я и тръг-нахме към вътрешността на Плажа. Когато стигнахме на два-три метра от непроходимата гора, сложих я да седне и тя почти мигновено заспа. Явно днес º дойдоха, то и на двамата де, емоциите в повече – тъга, смях, сълзи. И аз се чувствах абсолютно изтощен, все едно съм бил на маратонско бягане. След като Криси заспа, аз реших, че ще съзерцавам морето и хората. Подпрях си брадата на коленете, които бяха сгънати до почти йогийска поза, хванах си краката с ръце и застанах най-позьорски, като за снимка във фейсбук – тип „човек ме-дитира, гледайки морето“ и започнах да зяпам безцелно. 55
Дните или това, което наричахме дни, си вървях, с Криси обикаляхме Плажа безцелно, кога заедно, кога самостоя-телно, нямах сили да я питам какво е станало на погребе-нието и тая тема със страдането на Лиза за мен повече не я повдигнах. Обаче не ми излизаше от главата денят, когато ще се върна в София и пак ще видя Лиза.
56
доста рисковано, защото Калоян живееше на около 100 м от въпросното място, но прецених, че по това време или е още
Продължавам да не знам защо дойдох точно пред това заведение, а не някъде другаде, но така и така бях тук, ако никой от моите познати нямаше да влезе, можеше пък да рискувам да се вмъкна вътре, но все още не можех да видя кой е на входа, може пък да са сменили фейсконтрола и да не ме познаят. Седях си безцелно и се улових, че гледам с празен поглед, когато изведнъж, като че ли от нищото един огромен, то не че има малки, тролей със специфичния си звук на изпускане на въздух „цъссс“ спря пред мен. Мъжът и жената, които чакаха на спирката, се качиха в него и със същата скорост, с която дойде и познатото „цъссс“, въпрос-ният тролей изчезна. Стреснах се леко от цялата ситуация и започнах да се оглеждам като в небрано лозе да не би някой да ме е видял. Тъкмо се успокоих и едно такси, което спря 57
почти пред входа на заведението, привлече вниманието ми. От него слязоха три момичета, много добре облечени, и за мое учудване, радост и малко тъга едното от тях беше Лиза. Беше много елегантно облечена – с черна рокля, която º стоеше перфектно, с късо кожено яке, по-скоро като аксесо-ар, а не да предпазва от студ, и високи черни обувки с лека платформа с доста висок ток. Изглеждаше прекрасно. Пак се зазяпах като хипнотизиран и дори не отразих кои са дру-гите две момчета с нея. Явно е преодоляла мъката или пък са я извели насила да я разнообразят, това бяха двата вари-анта, на които заложих. С бавна, елегантна и леко поклаща-ща се походка се отправиха към входа на заведението. „Аха, явно беше пийнала нещо за отскок“, помислих аз, а те само махнаха за здрасти на фейсконтрола и влязоха вътре; ясно това с влизането в заведението няма да ми се получи, ще ме познаят. Дотук добре, а аз какво да правя, да чакам като паяк от-вън, за да я видя за десет секунди, докато се качва в таксито, или да ходя безцелно по нощните софийски улици. Всъщ-ност ми беше ясно, че няма да тръгна никъде, а и безцел-ното висене го бях тренирал на Плажа достатъчно, та на-станих се удобно на пейката и зачаках. Разглеждах колите, хората – едни ходеха забързано, други вървяха бавно и си коментираха весели неща. Градът живееше със собствения си ритъм, познат ми от времето, когато бях част от това. Нямам представа колко време бе минало, но според мен вече беше към 3:30 – 4 ч. Хората лека полека започваха да си отиват или по-жадните да се местят в други заведения с цел да си допият. Съсредоточих се към входа на заведението и след малко се появи Лиза с някакъв младеж под ръка. Въпреки че из-глеждаше доста симпатичен, беше с около 5 см по-нисък от нея и се опитваше нещо да º говори на ухото, което грам не му се получаваше. Младежът я хвана под ръка и се опита да тръгне към едно такси, но Лиза само му пусна ръката, изпрати му една въздушна целувка за чао, врътна се най-де- 58
монстративно на високите си токчета, на които вече едвам пазеше равновесие, и тръгна сама в обратната посока. Мла-дежът, който явно се изживяваше като местен плейбой, се подвоуми, направи една крачка към таксито, след това се обърна и влезе обратно вътре в заведението. Върнах погле-да си отново на Лиза, която си ходеше леко клатушкайки се по бордюра на тротоара и нещо си се смееше. Ръцете º бяха сгънати в лактите, на едната º ръка висеше малка дамска чанта, а с другата просто пазеше равновесие. Знаех че няма никакъв шанс да ме види. Седях на спирката на отсрещния тротоар, а тя се беше съсредоточила в това да ходи на много високите си токчета пияна по ръба на бордюра. Тя премина пред мен по отсрещния тротоар и аз реших, че трябва да се доближа максимално да проверя каква съм нинджа. Преся-кох на пешеходната пътека, която беше до спирката, и се озовах на десет метра зад нея. Усещах, че адреналинът ми се качва, а пулсът ми се ускорява. Поех си дълбоко въздух с цел да се успокоя и да не направя по-голяма глупост от тази, която вършех в момента. По улицата имаше достатъчно пияни хора, сред които да се смеся и да не бия на очи. Чат-пат някои бяха насядали по земята, облегнати на сградата пиеха бира и нещо весело си коментираха, а по булеварда движението се беше оживило; скъпи коли профучаваха от време на време. Леко ускорих мудната си крачка, за да се приближа максимално до нея. Вече бях на около метър зад Лиза, която продължаваше да се клатушка и вече беше за-белязала едно такси, което явно беше крайната º цел. Точно
59
да вървят. Едвам направих една крачка вдясно и седнах на тротоара да осмисля случилото се. „Идиот, тъпанар, не... не, страшен тъпанар“ само това ми беше в главата и с периферното си зрение видях как Лиза се качва в таксито. За какво дойдох на Земята, нали да направя така, че Лиза да дойде при нас на Плажа, и ако си бях стоял мирно и кротко, всичко щеше да се нареди от само себе си. „Идиот герой спасител“, това съм аз, продължих да се са-мообвинявам. Не знам, седях може би половин час да осмисля случи-лото се, но реших, че явно така е трябвало да стане. Може би нямаше да я убие, а само тежко да я нарани и да лежи потрошена в някоя болница. Окей, съгласих се със себе си, ако ще правя нещо, ще трябва да е 100% сигурно, бързо и безболезнено, не исках да страда в някоя реанимация. Станах от тротоара и тръгнах в посока към блока на Кри-си, поне да свърша някоя полезна работа, да видя има ли не-кролог, на коя дата е умряла и т.н., достатъчно ги сътворих за вечерта. Криси живееше на около час пеша и с моето бав-но темпо, ако се напрегна, можеше и за 40 мин. да стигна, но нямаше за къде да бързам. След час и нещо влачене вече имаше леки наченки на за-зоряване. Събота сутрин нямаше кой да ме види и хоп – бях пред блока на Криси. Огледах се за некролог, но на входа º нямаше такъв. „Хмм, странно“, помислих си аз и започнах да се оглеждам, отдалечавайки се от входа º. На ъгъла на блока имаше едно достолепно дърво, на него ми се мерна нещо бяло и отидох да проверя какво е. Аха, ето го некро-лога с нейна цветна снимка – ламиниран, разгледах го с подробности и установих, че Криси е умряла на 3 декември 2014 г. „Супер“, помислих си, ако сега е 24 април, както ми показа часовникът, след десетина дни на Криси ще º изтекат шестте месеца и няма какво да крия от нея. Само не знаех дали ще може да идваме заедно – така щяхме да сме отбор
60
не трябва да се бъркам в тези неща, а да оставя всичко на съдбата, но след като вече се намесих, като я дръпнах да не
След около тридесет минути ходене, по-точно влачене, вече бях пред блока ми, а слънцето се опитваше да се по-каже през гъстите облаци. Колко странно се чувства човек, като види собствения си некролог. И моят беше с цвет-на снимка и ламиниран, явно това са новите тенденции, помислих си аз с насмешка. Всичко си беше, както го бях оставил, само съседите от първия етаж си бяха сменили до-грамата, най-накрая. Отдалечих се, за да видя моя апарта-мент, и с изненада видях, че свети. Да не би да съм забравил лампата светната, като съм тръгнал. Но не, видях някаква сянка и явно имаше живот. Уаууу..., кой ли пък живее у нас или може би крадец?! Не това с крадеца ми се стори тъпо и отпадна като версия. Но определено имаше някой и определено това не бях аз. Отдалечих се още, за да имам по-голяма видимост, но в този момент лампата загасна, хмм... Пресякох улицата и застанах до един паркирал ми-ниван и зачаках да видя какво ще стане – ще излезе ли някой от входа и какво точно се случваше. Светнаха лампите на входа и се получи една дълга редица от светещи прозор-ци. Аха... ясно, въпросният ми гост е вече на стълбището. След няма и две минути входната врата се отвори и от нея излезе майка ми, онемях. Изглеждаше много съсипана и уморена, имаше черно копринено шалче на врата, беше с 61
дънки и лек бежов пуловер, погледна некролога ми и бавно затвори входната врата. В ръката º имаше плик за боклук
– Добър ден! – казах аз на гишето. – Добро утро! – отвърна троснато продавачката. – Едно червено „Марлборо“, един кибрит и ъъъ... един ред бул. Без да ме удостои с поглед, продавачката тръгна навътре
62
да се навеждам са монетите. „Уаууу, много сърдита тая бе“, помислих аз и ми стана смешно и забавно, уж аз съм умрял, а тя е жива пък по-кисела от мен. Походих още пет минути, вече не бях в моя квартал, та нямаше опасност някой да ме види, то не че в събота су-тринта въобще имаше някакви хора, ама все пак за всеки случай, седнах на една пейка. Я сега да проверя как ще усе-тя вкуса на цигарите и ред була – две от трите ми люби-ми неща, докато бях на Земята, както стана ясно третото любимо нещо ми беше водката. Запалих цигара и бавно си дръпнах от нея. Вкусовите ми рецептори работеха с пълна сила и аз почти примижах с очи от удоволствие – е вярно ли ми хареса толкова, просто не е истина?! Изпуснах бавно дима от цигарата и се чувствах на седмото небе от кеф. Сега беше ред на втора порция удоволствие – бавно с отработено движение отворих кена с ред бул, който беше ледено сту-ден, отпих малка глътка и усетих как газираните мехурчета танцуват върху езика ми, още по-голям кеф, явно трябваше да отида на осмото небе. Никога не бих си помислил, докато бях жив де, че една цигара и една газирана напитка могат да ме направят толкова доволен. Смачках кена по един особен начин – направих го на спирала, откъснах малкото алуми-ниево палче, което служеше за отваряне, и го пуснах вътре. Лиза винаги ми се караше, че правя така и някой ден ще се порежа жестоко и тя няма да ме карала в болница, защото сто пъти ми е казвала. А аз никога не се порязвах и този път не беше по-различно. Така, изпуших си цигарата, изпих ред була до последна-та капка и се чувствах като Архимед. Огледах се за опорна точка и лост, но нямаше, явно това с повдигането на Земята се отлагаше за друг път. Сега какво да правя, беше въпро-сът, който си зададох. Май трябваше да поразпитам човека от управата за повече подробности. Като например, започ-нах да си мисля аз, „Ето сега съм в София, ама ми писва нещо, мога ли да отида в например... Куртово Конаре“ и още щом през главата ми мина „Е“ от Конарето се озовах 63
на двулентов асфалтиран път, сред едно поле засадено с може би дини или пъпеши или на нещо, което много при-лича на това, а пред мен се беше ококорила бяла табела с черен надпис: Куртово Конаре. „Е, кажи честно, вярно ли дойдох тук“, помислих си аз. „Как стана, баси майтапа?!“ и започна да ме напушва смях. Но всичко продължи не повече от тридесет секунди. В полето, на около 200 метра, сега за-белязах, че има една колиба; всъщност забелязах я, защото оттам се чу вик. – Крадец в бостанаааа... Фокусирах се върху собственика на колибата и причи-нител на този вик и гледката въобще не ми хареса. Млад
– Ето го, ето го, дръж го неговата... Май доста ще трябва да потичам, и то значително по -бързо от сегашното ми темпо – нямах представа как-во ще стане. Всъщност имах, ако ме хванеха, което беше доста вероятно, щях да изям голям пердах. Явно е, че не можеше да ме убият и да съм по-умрял от сега, но и това с боя хич не ми беше интересно. Кривнах в една калдъръмена улица без улично осветление и застанах между едно дърво и една дървена ограда, затворих очи и си казах: „По дявалите, Куртово Конаре, защо не си помислих за Бали?!“
64
се размина и седнах на мекия пясък. Винаги съм се чудел как става така, че като тръгнат да гонят някой, понякога той из-чезва и боят му се разминава, явно това е един от начините. – Добре щяха да те ступат – чух пак познатият глас на човека от управата. – Май да – отговорих и вдигнах глава към него, – дово-лен щях да остана. – Друг път „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне“, тук тази поговорка важи в пълна сила – продължи човекът от управата с лека ирония в гласа.
– Не, не е лошо. Ние знаехме, че си там, ако не трябваше да го правиш, щяхме да те върнем тук, преди да си го напра-вил – каза господинът от управата и леко ми намигна. – То си е за теб, да се видиш какъв си всъщност, отиде на Земята
65
– Нооо... – тръгнах да заеквам аз. – Да, този с колата щеше да я убие, имаше го като опция. Нямаше да се размине със счупена ръка, но ти се намеси... добър човек си ти, но си малко егоист. – Защо да съм егоист? – Защото мислиш за себе си, искаш това момиче при теб, помисли за нея, помисли за родителите º, за сестрите, за братята º. – Тя няма братя, а само сестри – уточних аз. – Знам, помисли за приятелите ви и дали те искат тя да умре, само и само да е с теб. Тези хора ще скърбят за нея, другите хора също искат да са щастливи. Ако не беше я спа-сил, шофьорът щеше да е в затвора, а има жена и малко дете, сещаш ли се на колко хора щеше да се съсипе живо-тът, само и само тя да е с теб. – Да, прав сте всъщност, аз просто я обичам и... – „Да искаш да чакаш, да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш, това е любов.“ Бъди спокоен и уравновесен, не пра-ви такива глупости, от които може да пострадаш и ти, и дру-ги хора, да не те връщаме набързо тук. – Добре – започнах аз с приповдигната интонация, опит-вайки се да сменя темата – може ли да питам нещо? – Питай, аз затова съм тук. Ако нямаше какво да питаш, нямаше да съм при теб. – усмихна се той. – Как точно става това с пренасянето?... Оффф... как да го кажа това, искам в София и къде точно в София, защо на тази улица, а не на онази или на края на града?! – Като отидеш още няколко пъти до Земята, ще се ори-ентираш. Като си спомниш къде точно те пращаме, е там, закъдето си мислил последно или наоколо, така че да няма хора. – Например, че нещо не разбрах? – Например, да ти го обясня, че имам и друга работа, искаш да си на мача Барселона и Реал. – Принципно, искам да съм на „Монца“, като има Форму-ла 1 – отвърнах шеговито. 66
– Слушай сега, после ще говориш! – сопна се малко той. – Повече от ясно е, че не може хоп – и да се появиш от нищото на средата на препълнения Сантяго Бернабеу или Ноу Камп, но може да се появиш в кабинка на мъжката тоалетна например и оттам да излезеш и на никой няма да му направи впечатление. Ако е през нощта и няма никой на стадиона, може да се появиш и на центъра на терена, ама в препълнен стадион няма как да стане. – Аха, започнах да схващам – ако искам да съм пред на-шия блок, мога да се появя пред него, ако няма никого, а ако има хора – в най-близкото затънтено място, така че да не бия на очи. – Да, точно така. – То е малко тъпо де, върви си някой по тротоара и аз хоп, като факир се появявам от нищото. – Да, и предния път ти казах, че бързо схващаш, така че мисли бавно и спокойно, с лека пауза преди града и място-то, пробвай се другия път и не прекалявай. Понякога сме претрупани с работа и не става на мига – човекът от управа-та ме потупа по рамото, стана и продължи: – Хайде, довиж-дане засега, че имам и други задачи, ако имаш въпроси, аз съм насреща, чао! – Довиждане! – само успях да отроня аз, като се излегнах по гръб на пясъка и за пореден път задрямах. Вече имах чувството, че съм болен от сънна болест.
67
аз и Лиза да сме щастливи! Сега, като се замислих, май не съм го преценил добре, въобще не бях помислил за други-те. Сетих се как изглеждаше съкрушената ми майка, това ли исках всъщност – и майката на Лиза да изглежда така?! Вече не съм 100% сигурен, че това е правилното решение, пък до колкото разбрах се е появил някакъв Никола. От дру-га страна пък, родителите º дали бяха щастливи да гледат дъщеря си в това състояние?... Офффф... пак стана много сложно, повече от явно беше, че не съм толкова мъдър и умен, колкото ми се искаше. Вече бях сигнал до мястото за среща с Криси, но нея я нямаше. „Е, явно е на разходка“, помислих аз и пак се из-легнах като гущер в обедна почивка. Щом можех да хода в някой град, почти на точното място, което исках, това мно-го би ме улеснило. Само че по някакъв начин трябваше да разбера Лиза къде е – ами ако вече ме беше забравила и си
Мина доста време, но от Криси нямаше и следа. На мен, естествено, пак ми се доспа. Заспах и очаквах, като се събу-дя, Криси да е там, но не... нямаше и следа от нея. Леко се притесних, но принципно нямаше от какво – нали нямаше да я убият, защото вече беше мъртва. Какво ли е станало всъщност?! Щях да разбера най-рано като се появи тя. Заспи вах и се събуждах още няколко пъти. Мотаех се безцелно в района, но Криси така и не се появяваше, затова реших да се поразходя до съседния северен плаж. Според моите изчисления на него не бях ходил отдавна и най-малкото да разгледам дали има нещо ново. Запътих се с бавна, шляе-ща се походка и пак започнах да мисля върху случилото се. Сетих се, че и на мен ми се е случвало с мотора, и не само с мотора, един-два пъти, когато съм виждал вече как ката-строфирам или се подхлъзвам на най-обикновен лед зимата и сякаш няколко стотни от секундата преди удара, падането 68
или, каквото и да е там произшествие, става нещо и се раз-минавам на сантиметри. До сега го отдавах на адреналин
стана ми много религиозно и фрийки. Беше събота, ранния следобед. Лиза отвори очи и в този миг горко съжали за това си действие. Имаше зверския махмурлук, чувстваше главата си с размерите на плажна топка. Ама така става, като не ме слуша и пие уиски с разни сокчета и разрежда с шотове. Винаги съм º казвал да пие концентрат с вода. Това е, тъй да се каже, тайната на моята липса на махмурлук след седем големи водки. Имаше че-тири пропуснати обаждания – две от Нина и две от Силвия. Повече от явно беше, че са º звънели да изтрезняват заедно
– Момичета, видях го – започна Лиза от нищото. – Кой видя? – отвърна Нина. – Дядо Коледа е видяла – побърза да иронизира Силвия. – Не, видях Алекс – каза Лиза с леко треперещ от махмур-лука глас. Двете в синхрон изпуснаха порцелановите смешни лъ-жички и загубиха дар слово. След почетно едноминутно мълчание Силвия наруши тишината.
69
– Лиза, моля те, спри да пиеш. Алекс умря преди половин година, та и повече, бяхме на погребение – с притеснение за психичното състояние на Лиза в гласа Силвия продължи – не си ли спомняш, хванаха убиеца. – И къде точно го видя – полюбопитства Нина, и с нескрит сарказъм продължи – на Раковска, жонглираше с бухалки? – Всъщност не го видях – започна Лиза с умислен и тих глас дори и на нея и звучеше нереално – просто усетих сно-щи, че е до мен, не знам как да ви го обясня. – Снощи в дискотеката ние бяхме до теб, плюс онзи псев-досваляч, който тръгна след теб да те изпращал до таксито. – Не – поде разговора Лиза – след като си тръгнах, а тоя ниския го разкарах елегантно още на входа. Като излязох навън и тръгнах към таксито, усетих, че Алекс е до мен и не съм луда, усетих присъствието му. – Не казваме, че си луда, просто се беше напила – казаха Силвия и Нина в един глас – но мисля, че трябва да потър-сиш съвет от специалист. – Да, не казвате, – сопна се Лиза – само намеквате, аз ви споделям това, което усетих, и да, може би си въобразявам, но все тая – нацупи се леко Лиза. Настана неловко мълчание и трите започнаха да ядат супата, която вече не беше толкова вкусна след това, кое-то каза Лиза. Накрая Нина наруши тишината и тягостната обстановка. – Добре де, какво му е на Никола, симпатичен е, профе-сията му предлага големи възможности, грижи се за теб, доста намали пиенето, след като започна да излизаш чат-пат
– Пък и доколкото чух слухове – продължи Силвия, – са видели Никола в магазина за бижута – приключи тя и теа-трално º намигна. – Дай да сменим темата, явно ми се иска да е така – каза Лиза и отпи глътка бира, но гърлото º се беше свило от мъка. 70
Тя беше уверена в своето твърдение, че е усетила при-съствието на Алекс и никой не може да я разубеди. А, ето ги и скалите! Бая съм походил и само това измис-лих. Накрая престанах с мисленето и започнах да се катеря. След половин час гърчене по тея камънаци вече бях от дру-гата страна и тръгнах по прибоя. Но пак тези мисли нахлуха
|