Издателство •пропелер•
Изтегляне 1.32 Mb.
|
| главата ми: „Аз да съм ангел хранителят на Лиза, бая го е закъсала!!!“ Може би има и някой друг да се грижи за нея или всеки да си има по двама-трима, нещо на смени да се работи...
– Ей, Алекс! – дочух женски глас от вътрешността на Плажа. Огледах се, но не видях кой ме вика и това 100% не беше Криси. – Алекс, тук съм! Вторачих се и видях русо момиче да ми маха. Тя бе поч-ти до гората, запътих се натам, но нямах представа коя е, а и имаше доста насядали хора. Когато стигнах на около десетина метра от нея забелязах, че това е Мия. – Хей, радвам се да те видя, Мия! – подех разговора още от далеч. – Как си? Чух, че сте се намерили с Марио! – про-дължих, крачейки натам. – Да, ела да те запозная! – каза тя и гласът º звънтеше като на влюбена тийнейджърка. Направо не можех да я по-зная. Като я видях първия път при скалите, беше сърдита, тросната и нацупена, а сега просто сияеше от радост, все едно вървеше на една педя над земята. Вече бях при тях и Марио се изправи – беше много симпатичен мъж на око-ло 35–37 години, малко по-висок от мен, беше с дънки и спортно яке, което бе напълнил с мускули. „Аха, явно бяха спортни типове и двамата!“ Мия тича в парка, а Марио във фитнеса, това-онова, изглеждаха много симпатична двойка.
– Много ми е приятно, Алекс, нали може? Аз съм Ма-рио! – представи се той с леко глуповата усмивка до ушите. – Естествено, че може! Всички ми казват така. Мия каза ли ти как се запознахме? 71
– Да, разказа ми с най-големи подробности – продължи той. – Не си във форма човече, стягай се! – продължи с най-приятелския си глас и ме тупна весело по гърба, което на мо-ето спортно тяло се отрази така, че почти ми изкара въздуха. – Е, много се зарадвах, като чух, че от отсрещната страна се връща едно мощно „ДА“. Всъщност тук май всички се радват, когато някои хора се намерят. – Да, така е! – продължи да чурулика Мия. – Четири го-дини живяхме разделени един вид. – Ти сам ли си? – полюбопитства Марио. – Да, за мое съжаление! – въздъхнах аз. – Моята красива жена е все още жива и здрава – как звучи направооо... не е истина. – Охооо, минали са ти шестте месеца – намигна ми Мия. – Е, как е? Хареса ли ти? – В общи линии да, хареса ми! Но жената, за която ти споменах, че много обичам, страда за мен, аз също за нея – продължих аз тъжно. – Каза ми, че си имаш приятелка, която обичаш, но аз не ти повярвах – оправда се Мия, – но май наистина не можеш без нея. Как се казва тя? – Лиза, не ти ли казах!? – учудих се аз. – Лиза?! – повтори като папагал Марио. – Къде работи? Да не е в една фирма за алкохол, оффф... как º беше фами-лията малко завъртяна?! – Аржентинска... – Да, сетих се! Една смугла красавица, познавам я! –про-дължи да се хили глупаво Марио. – Откъде бе? – опита се да изиграе ревност Мия и го бут-на шеговито по рамото. – Миии... нашата фирма прави ремонт на техния офис преди известно време. Тя разказваше разпалено за новото си гадже, дето бил много готин, карал мотор и... – опита се да продължи Марио. – Е, аз съм тоя, ама сега ни Лиза, ни мотор, щото един тъпанар ме застреля. 72
– Та к’во викаш?! Готина смугла красавица, ей, Алекс, ти не си случаен! – шеговито подхвърли Мия. – Да, една стройна, с черна коса, изваяно лице и кадифена кожа. За тази жена трябва да направиш нещо, човече, не оста-вяй нещата така! – нахъса ме Марио. – Доведи си жената тук. – Ъъъ... как да я доведа, това да не е кино? – облещих очи аз. – Е, ти как си мислиш, че Марио е тук? – включи се в разговора Мия. – Умницата ми тя! – зарадва се Марио, прегърна Мия и я целуна по челото. – Извинете, но аз не разбрах какво стана. – Нали ти казах – започна Мия въодушевено, – че Марио
– Да, иии... не можах да схвана смешката? – Няма смешка. Кой мислиш, че разви винтовете на ске-лето?! – заяви гордо Мия. – Ей, умницата ми тя – повтори още по-възхитен той и я целуна два пъти по челото. Направо онемях – Марио се радваше като малко дете, че гаджето му го е убила. – Но можеше да пострада някой друг... – Мия ме прекъсна.
73
мърда и мърдаше, той е здрав като бик, викам си леле... не можах! – Ужас! Сериозно ли?... – изумях аз. – Да бе, човек, гледай го каква машина е! – и Мия го гуш-на за огромния му бицепс. – И после какво стана? – заинтригувах се. Оставаше да каже, че го е намушкала с кол в сърцето. – Викам си, леле ще се върне пазачът. – Сега пък откъде се взе тоя пазач? – На строежите има пазач – включи се професионално Марио. – Та въпросният пазач, нали го познава и му казва: „Ти докато си тук, аз ще отида за едно кафе и да си купя цигари“ – продължи тя разпалено. – Та викам си аз, ще се върне, ще го види и ще викне линейка и току-виж го спасили, или още по-лошо – да остане инвалид, да се чудя после как да го утрепя. – И какво с пазача?... – продължих да питам, то си стана някакъв хорър. – Газ, тичам по стълбите и тъкмо излизам от строежа, гледам го оня се тътри с едно кафе, а аз се правя, че тре-нирам нещо – подтичквам такава, и луд късмет е, че тоя не ме познава, щото чат-пат съм идвала с него до фирмата, но този бе от новите – някакъв заблуден младеж – спря Мия да си поеме въздух. – Разказвай, разказвай – побутна я Марио, – аз вече не си спомням, ха-ха-ха... само до... как летях надолу, а около мен тръби. – Та, правя се, че тичам аз и какво – какво, и му бутам ка-фето, ама направо като в някоя сапунка. Оня се намуси, ама аз: ох, ах, извинявай, това, онова, започнах да кокетнича с него, та тоя чак се притесни, ама по едно време се поотпус-на де, започна и той да флиртува. Телефона ми поиска – и той тичал и тренирал – да сме тренирали заедно; това, оно-ва, абе мина половин час, та и повече, тоя съвсем се замая горкият, викам му аз всеки ден минавам оттук, ще се видим значи, намигнах му и си тръгнах. 74
– Еха... – подех разговора аз – ти направо си за киното. И тоя кога се усети, че е станало нещо? – Супер тъпанар ти казвам – продължи тя. – Аз, естест-вено, отидох в една градинка отсреща и зачаках да видя кога ще дойдат линейките, а нашият човек си влезе във фургона
абе, мина повече от час. – Верно ли не вижда, че там лежи някой?! – Не, той падна от задната страна на строежа. Та, викам ти, мина повече от час и нашият човек най-накрая реши да види к’во става, щото забеляза, че колата на Марио е още тук. – И к’во стана? – Тоя като видя Марио да лежи на бетона и паднали тръ-би около него, като се притесни, взе да припада, а порталът на строежа отворен и аз имам пълна видимост к’во прави. Изпусна си телефона, той се разглоби, хвръкна му батери-ята, страшен тъпанар ти казвам, десет минути не може да звънне. Е, накрая се свърза, де. – И линейката дойде след... – включих се пак в разговора аз.
– Та така – поде разговора на свой ред Марио, – виж каква жена си имам, винаги мога да разчитам да ме убие, ха-хах. – Направо не мога да повярвам! – изумях аз. – Какво не можеш, човече, ако обичаш тази жена и си сигурен, че и тя те обича, действай, каквото и да ти коства това! – и пак ме тупна приятелски по гърба, но този път бях подготвен. – Аз ще отида да потърся една приятелка, дето се зася-кохме тук. Всъщност нея търся, но за мое щастие намерих вас! Наистина много се радвам, че сте заедно! – казах аз и
75
станах, а Мия продължи да се гушка като коала за бицепса на Марио и леко ми помаха с ръка за чао. – Братле – започна прощалното си слово Марио, – ние обикновено сме тук, ако не тичаме или спортуваме, ако ис-каш винаги си добре дошъл при нас – завърши Марио и едва не се просълзи от умиление. – Окей! Аз по принцип съм на съседния Плаж и ще ви ид-вам на гости – казах аз вече прав и им махнах за довиждане.
Какво ли става с Криси и къде ли се губи вече? Доста се бях притеснил. Всъщност можеше да се загубила, че плажо-вете доста си приличат, но като я знам колко спортна натура е, не вярвах да е напуснала нашия Плаж и мястото за срещи. Имаше само една причина Криси да я няма и точно в този момент се сетих каква е тя – бяха º минали шестте месеца и Криси беше на Земята. Йейй... колко време ми трябваше да прозря тоя факт! Запътих се със стройна и целенасоче-на крачка към мястото ни за среща. Рано или късно Криси щеше да дойде там, а и тъкмо да проверя как тече времето на Земята и колко ни се струва тук на Плажа. 76
След няма и 40 минути вече приближавах мястото ни за среща и забелязах Криси да стои там със самодоволна ус-мивка на лицето и да зяпа безцелно морето. Когато стигнах на почти пет метра от нея, тя чак тогава ме отрази. – Здрастиии... – казах едно провлачено аз. – Какво стана, разказвай? – Здрасти, Алекс! – поде тя. – Знаеш ли какво се случи? – Предполагам, минали са ти шестте месеца? – Да, точно така, ходих до Земята. – Е, нали за това ти казвам, разказвай! Как мина, хареса ли ти? – Ходя си аз и ме заговаря един малко необичайно обле-чен за тук човек. – Да, и се представи, че е от управата. – Ха, познаваш ли го? – На мен ми минаха шестте месеца и аз се срещнах с него. – Окей, та бла-бла... нещо си говорим и изведнъж хоп – и сме рано сутринта в Прага, много яко, винаги съм искала да отида до Прага, но все нещо става и така и не отидох.
– Там, рано сутринта в Прага, до някаква голяма река... – Вълтава, най-вероятно – прекъснах я аз с уточнение. – Да, тази се оказа, ма то много симпатично в Прага – продължи разказа си Криси – Тръгнахме да се разхождаме покрай реката и на едно място завихме по една улица с паве-та. Походихме десетина минути между едни стари сгради и срещу нас една малка триъгълна градинка, с няколко пейки
– А какво беше по народност, какви документи...? – Ха-ха-ха... много смешно – прекъсна ме Криси. – Бях полякиня – Екатерина... ъъъ... забравих си фамилията, те нали всички са Къшищов или нещо подобно. 77
– Според моите изчисления трябва да е било 3 май 2015, неделя. – Не, беше 4 май, понеделник, но все тая де. Та, едвам издържах и отидох до пекарната и няма да ти казвам колко кифли, кроасани, абе, от всичко по едно взех и така преядох, мани, мани... – А тоя от управата, какво ти казва? – Еми... тези неща, че на 20 дни мога да идвам за 48 часа, не мога да се виждам с никой познат, знаеш явно си слизал до Земята повече от мен. – Повече, повече, колко пък да е повече – три пъти съм слизал – единия път за това обучение, ха-ха-ха... и два пъти
– А ти как разбра, че трябва да е 3 май? – полюбопитства Криси. – Еми как? Лесно, като слязох за втори път на Земята, че първия път стоях само три часа и се „издъних“. – Издъни се? – прекъсна ме с въпросителна интонация. – А... да, и това ми каза, че те връщат набързо тук. Кой те видя?
– Ха-ха-ха, разкрит си бил от куче. – Да, и то от болонка – засмях се аз. – Та втория път, като бях на Земята, отидох до вас и ти видях некролога и така раз-брах на коя дата си умряла и горе-долу се ориентирах кога ще ти изтекат шестте месеца, ама разказвай за Прага, де!
– Е, аз съм ходил, ама на теб хареса ли ти, какво видя? – Да, много готин и жив град. Цял ден се шматках по ули-ците, видях Вацлавския мост, кулата с часовника, това-онова, катедралата как се казваше... огромната в центъра.
– Не, нещо не пускаха, че имало много хора и трябваше да чакам и се отказах – продължи с разказа си Криси. – Абе, Алекс, тея чехи почти никой от тях не знае английски, като ги питам нещо, чат-пат някой обелва по две думи като: йес, ноу, лефт, райт... 78
– Да, но почти всеки знае немски – намигнах и аз, – ей къде е Германия, къде чак е Англия! – Да, вярно, после ходих до един парк малко над реката. – Дето има едно гигантско махало. – Да, същия! За какво е това махало, знаеш ли? – Доколкото знам, там е имало паметник на Сталин или Ленин, ама май на Сталин беше – наистина бях забравил, – та след падането на режима са го бутнали и са сложили това махало, нещо не си спомням каква му беше символиката.
– Е, ти щом си била полякиня, трябвало е да знаеш пол-ски, не ти ли каза този от управата. – Каза ми – оправда се Криси, – пробвах и на полски, ама същата работа, само мигат на парцали и нищо не разбират.
– Нищо особено, бях се поуморила и седнах на една пей-ка с гледка към града и явно неусетно съм задрямала и се събудих тук. – Е, и на мен ми се случи нещо подобно в Париж, ама хареса ли ти идеята, че може да слизаш до Земята. – Да ти кажа и да, и не – продължи с равен глас тя. – Окей, разгледах Прага, мога да разгледам Палермо или да отида до Папуа Нова Гвинея, ама за какво да слизам, като не мога да се видя с никой от моите приятели?! Малко тъпо, не са го измислили добре. – Ха-ха-ха – засмях се аз, – ти ако не изкритикуваш нещо... – Ееее... не съм такава, просто споделям и коментирам грешките – каза Криси и се излегна на пясъка. Трябваше да направим така, че да синхронизираме слиза-нията си на земята, започнах да си мисля аз. Така хем няма да ни е скучно, хем, ако Лиза страдаше за мен и искахме да
79
Криси и как до го направим. Може би, не е задължително да идваш на всеки 20 дни, може на 25-ия ден да слезеш или след два месеца. В такива размишления изпаднах и реших, че трябва да го обсъдим с Криси, но когато се обърнах към нея, тя вече беше заспала, явно уморена от емоциите и раз-ходките. Аз нямах много голям избор, освен или да се раз-хождам, или да се излегна и аз на плажа и да се опитам за дремна. Второто ми се видя по-разумно. Отворих очи по едно време и видях, че Криси е станала права и гледа в морето. Защо ли е станала и какво гледа?! Стоеше така, сякаш чака своя любим да дойде с кораб от околосветско пътешествие. Отидох при нея да споделя ка-къв план за действие имах, но като я видях, реших, че точно сега не е моментът. Криси гледаше безцелно морето и съл-зите º се стичаха по бузите. Май щеше да е по-добре да я оставя, ако имаше нещо, тя щеше да си каже. Върнах се при своеобразния си календар и започнах сложни сметки, които хич не ми се получаваха. Дните си вървяха безметежно и леко скучно. Говорих-ме си с Криси, обсъждахме плана ми, всъщност то не беше план, а по-точно наченки на план, който трябваше да доведе Лиза тук, при положение, че е нещастна и страда още, но тя въобще не беше ентусиазирана от това, да ходи повече на Земята. От време на време се съгласяваше с мен, от време на време заявяваше твърдо, че повече няма да слиза и не иска да знае какво става там. „За какво да ходя, кого да видя? Сигур-но нашите са се поболели от това. Не искам да знам нищо“, заявяваше от време на време тя. Аз пък º разказах историята как съм видял Лиза и съм я спасил да не я блъсне кола, и всичките ми нови земни приключения, или пък си говорехме за неща, които сме правили, докато бяхме живи и обикалях-ме заведенията. Разказах º за срещата ми с Марио и Мия и
80
Вече едва издържах – кога най-после ще минат тия про-клети дни – направо ми си струваше цяла вечност, а то иначе са най-обикновени три седмици. Та една сутрин за „удобство на разговора“, дет’ се вика, събудих се от поредната ленива дрямка и усетих един порив в тялото си и прилив на енергия. Опааа..., сега е моментът да внимавам какво искам, защото ще вземе да ми се получи. Чудех се къде искам да отида, но след една минута чудене установих, че то е ясно – искам да съм при Лиза и да я видя, то нямаше смисъл да се чудя повече. Проблемът беше, че не знам в колко часа ще се явя на исканото от мен място, но, както и да е – по-добре щеше да е някъде из центъра на София, отколкото пак да ме гони някой с вила из полето. Окей, съгласих се със себе си. Явно ще е Борово, София, квартала на Лиза и хоп – бях някъде по обяд в едни храсти зад въпросния трафопост, дето неумело се крих първият път, до блока, в който живееше Лиза. Пре-цених, че е обяд по това, че за разлика от плажното слън-це, което стои на едно и също място – земното се месте-ше и беше почти отгоре. Огледах се плахо за някой човек наоколо, но бях сам и отстрани изглеждаше все едно съм клошар, дошъл в тия храсти да се облекчи. Добре, трябваше да действам, си казах аз, проблемът беше, че нямах никаква представа как трябваше да действам. Излязох на улицата и се запътих към най-близкия мага-зин. Знаех, че там винаги имаше хора и винаги можех да се ориентирам за часа и датата. – Извинете, коя дата сме днес? – попитах първия бездел-ник, който пиеше бира директно от шишето, опааа... още пият бира, значи няма 12 на обяд. Обикновено кварталните безделници имаха кредо в живота си – до 12 ч. само бира, след това минават на твърд алкохол. Та щом пиеха бира, значи нямаше 12 ч. – Петнайсти май, що? – получих почти неадекватен отго-вор аз от един небръснат тип с леко червени очи, който леко 81
ми се нацупи, защото с тъпия си, според него въпрос, му прекъснах пиенето на бира. – Благодаря ви много и наздраве! – отвърнах с усмивка аз. Това, че му казах „наздраве“ му оправи настроението. Такааа... 15 май, значи според моите изчисления е петък, значи Лиза е на работа, всичко е под контрол, да изчезвам оттук, преди да са ме видели и да ходя към офиса º. Не че бях сигурен, че е там – можеше да е излязла някъде по рабо-та или да е отпуска, но нямаше как да разбера.
82
ни неща, които се продават на будките, и си купих цигари, кибрит и разбира се – едно кенче ред бул. Офисът, който беше крайната ми цел, се намираше на няма и 100 метра. Между другото се информирах от продавачката за часа и се оказа, че малко съм грешал – беше 14:17 часа, което ме устройваше. Отидох пред или по-точно до офиса º, облег-нах се на ъгъла на отсрещния блок, така че да имам някаква видимост и зачаках. Нямах много избор да разбера въобще на работа ли е, можеше да е отпуска и просто да си вися там безцелно. Сигурен ли бях, че искам да я видя въобще, или да се опитам да не върша глупости, ей такива мисли минаваха през главата ми. Запалих цигара, но не ми хареса колкото първия път, даже въобще не ми хареса и едвам я допуших до средата и я хвърлих... аха, явно ще ги отказвам! Стоях или облегнат на блока, или правех по някоя крачка встрани, така че да не бия на очи, не че някой го интересуваше моята особа и защо подпирам блока. Мина половин час и нищо не се случваше. След час, който вече ми се стори доста време, пак не се случваше нищо. Може би не беше на работа, може би е отказала цигарите и води нов начин на живот. Сигурно е спряла да пие и да пуши, и вече е нов човек. Но явно не! Тъкмо вече бях умрял от скука и си мислех, че ще трябва да стоя до края на работния º ден, вратата на сградата, в която се намираше офиса º, изведнъж се отвори
83
повишава тон. Явор, така се казва шефът на Лиза, беше око-ло 50-годишен мъж, със спортна фигура, с леко прошарена коса, която винаги беше или поне в случаите, когато съм го виждал, абсолютно точно сресана и с една идея по-висок от Лиза. Той застана до нея и нещо º каза тихо на ухото, но физиономията му беше такава, че не исках да знам какво º казва. Лиза гледаше безизразно в отсрещната сграда и бав-но си дръпна от току-що запалената цигара, още по-бавно се завъртя към него и му изсъска нещо в ухото, което пак не исках да знам какво е и тенденциозно изпусна дима от устата си с израза „не ми пука“. Това съскане, като от змии продължи, докато тя не си изпуши половината цигара, или поне това виждах от мястото, на което бях, а то не беше повече от двайсетина метра. Това не изглеждаше добре. Нямах представа за какво се карат, но от факта, че Лиза се полюшваше от време на време, както и некоординираните
Изведнъж, както си съскаха и никой не повишаваше тон, а знаех, че тя съска ли, значи е много бясна, в тишината, която за секунди озари улицата, нямаше коли, не се чуваха трамваи и типичния градски шум, Лиза изкрещя. – Е, добре тогава, напускам, оправяй се! – Не, не напускаш, а аз те уволнявам! – репликира Явор, още по-силно от нея. – Прави каквото си искаш, все ми е тая – каза тя, хвърли си демонстративно цигарата на средата на улицата, врътна се още по-демонстративно и влезе през въпросната тръшка-
84
ща се врата. Явор поседя около минута с цел да се успокои от случката, оправи си и без това перфектната прическа, оправи си безупречното спортно сако, не че имаше какво да им оправя, но явно с цел да се концентрира, и с равномерна крачка влезе в сградата. Опааа... това не е добре. Не страда, но пие, защото по движенията и по начина, по който се дър-жеше, Лиза изглеждаше, че е ударила някое уиски за обяд. Вече и на мен ми се допуши. Като видях какво става, напра-во не можех да повярвам – Лиза много обича работата си и така тъпо да направи нещо, че да напусне или да я уволнят (все тая), но това не ми беше приятно. След няма и десетина минути Лиза изхвърча със страшна скорост през вратата. Облечена, с дамска чанта под ръка и лаптоп в другата. Изле-зе на улицата, гордо се огледа, все едно знаеше какво прави,
85
Така, вече пак имах план, който нямах никаква идея как ще осъществя. Най-общото в плана беше да направя така, че Лиза да дойде на Плажа, ако е нещастна. Не знам на кой звънеше, но най-вероятно на Нина или Силвия. Реших все пак от любопитство да изчакам и да вида какво ще стане. След няма и 15 минути за моя изненада не дойдоха нито Силвия, нито Нина. Висок мъж на около четиридесет. Беше с леко проша-рена кестенява коса, не много симпатичен от моя гледна точка. Носеше обаче доста скъп костюм и доста марков часовник се мяркаше на ръката му. Той инстинктивно вър-теше китката си така, че часовникът да не се скрива под ръкава на сакото. Фигурата му беше доста атлетична. Е, не като на Марио, но си личеше, че е човек, който се грижи за тялото си и обича да се глези. Целуна Лиза, седна до нея, хвана я за ръката и започна да гледа укорително в чашата с уиски. Окей, „разбрах намека“, казах си наум аз. Лиза си има мъж, нямаше какво повече да правя там. Най-добре щеше да се прибера на Плажа и да го ударя на туризъм. Стига съм се правил на Джеймс Бонд, Рамбо 3, Шерлок Холмс и Еркюл Поаро взети заедно. „Мисията невъзможна“, както би казал Том Круз. Бавно тръгнах да се отдалечавам от заведението, в което бяха Лиза и нейното гадже. Буца за-седна в гърлото ми, сълзи напираха в очите ми, а не знаех защо. Исках Лиза да е при мен, но за целта трябваше да я убия. Което вече звучеше абсурдно. Но от друга страна, тя вече водеше нов живот, вероятно дори не се сеща за мен. Което, от една страна, си беше добре за нея, и тъжно за мен. Наистина явно бях егоист, както каза човека от уп-равата. Исках я за мен, без да се интересувам тя дали го иска. А от това, което видях, не ме иска. То пък, от друга страна, как да искаш да си гадже с някой умрял. Напълно
86
щяхме да сме в Доминиканската република, да се къпем в морето и да се търкаляме на плажа. Оффф стига с тая идилия, казах си аз наум, смачках праз-ния кен от ред бул и го засилих към една кофа за боклук като Майкъл Джордан мятайки за „тройка“. Така, вече имах нов план, имах идея как ще осъществя. Най-общото в плана е къде ще е следващото Гран при и как да отида там. Беше тъпо и неефективно да стоя, наблюдавайки Лиза, всъщност нямаше какво толкова да видя, всичко беше ясно. Запътих се към трамвайната спирка с цел да се махна, за да не ме види някой. Предположих, че тя е звъннала на някоя от приятелките си да дойде. Например, Нина или Силвия, и всеки момент щяха да дойдат. Голяма грешка, си казах, когато бях на около 30 метра надолу по улицата. Срещу мен вървяха Силвия и Нина – баси колко бързо реагираха – явно са били заедно някъде,
– Какво става, агент 007? – чух до болка познат глас, обърнах се и това беше човекът от управата, който с ехидна усмивка, говорейки, мина зад мен. – Нищо, пак се издъних. – Знам, ама ти си упорит, явно си заслужава упорството – каза той и продължи накъдето се беше запътил. Да, казах си аз, заслужава си упорството, ама като не ми се получават нещата, явно ще трябва да потренирам. Не може на Мия да º се е получило, а на мен не. Е, вярно, чака-ла е четири години, ама все пак º се е получило, значи и на мен ще ми се получи. Всъщност вече не знаех дали исках да ми се получи, май по-скоро не. Лиза след четири години ще е щастливо женена за „часовника“, както го кръстих наум. Ще му народи футболен отбор от деца и ще е щастлива с него, няма какво да се бъркам. 87
Трябваше да го разкажа на Криси или по-точно да º кажа, че вече нямаме план Лиза да идва тук. Запътих се към мяс-тото за срещи и тя беше там, съзерцавайки морето. – Стига си пила – каза с бащински, но заповеден тон Ни-кола. – Ще си пия колкото си искам – озъби се Лиза – а ти точ-но не си човекът, който ще ми държи сметка. – Ей, ей, стига – намеси се Нина – к’во се карате, виж че има проблеми в работата. – Има, щото пие – вече отявлено нервно каза Никола. – Пие, щото страда – опита се да я защити Силвия. – К’во страда – поде Никола – страда тя, многострадална Геновева ще ми дойде. Тоя умр˜, или как да º го кажа, че да ме разбере... Умр˜, няма го, дед, чао, ауфвидерзен или да се взима в ръце – продължи Никола с монолога си към Силвия
Стана неловко мълчание, което продължи около 10 се-кунди. – Ти върви на майната си – изведнъж се озъби Лиза, която сякаш беше предмет в досегашния им разговор – тъпанар, не можеш да стъпиш на Алекс и на малкия пръст. Това, че правим секс чат-пат не ти дава право да ми държиш сметка. Да продължавам ли или ще замълчиш с достойнство, а? – Какво ще продължиш с твоя клошар, псевдоброкер, дето го гръмнаха като първата ливада – отяде се на свой ред Никола. Малко са хората, които познаваха Лиза така добре като мен. А това не беше вярната тактика за разговор с нея. Като ставаше въпрос за разговор на висок тон с наченки на скандал, Лиза имаше много остър език и много бистър ум, независимо от количеството алкохол, което е изпила, особено ако имаше някой псевдоопонент пред нея. Горкият злощастник, осмелил се да се заяжда и надприказва с Лиза. Обикновено после не смееше да се погледне в огледалото 88
от нещата, които Лиза ще му каже в две изречения. С две думи, Никола направи грешката на живота си. – Ей, нещастен малкопишковец, с репликата си на Ролекс
– Това е за мен и за Никола, ако случайно трябва пак да ходи до банкомат, да не се разкарва един вид, аре чао. Никола тръгна да става от стола, но Лиза му хвърли та-къв убийствен поглед, че той си седна обратно, гледайки тъпо в масата. С грациозна походка тръгна към вратата. Излезе на ули-цата и машинално се запъти към стоянката за таксита. Лиза вървеше гордо по улицата с изправена глава, не искаше да поглежда никой и да чува нищо, беше вглъбена в себе си. Нина и Силвия се спогледаха. Без да си кажат и дума се разбраха Нина да остане при Никола, щеше да е тъпо да го оставят сам, а Силвия да отиде при Лиза, да не направи ня-коя глупост, пияна и бясна – не трябваше да я оставят сама. 89
Лиза вървеше на високите си токчета, горда като Екатерина Велика, нищо не можеше да я трогне. – Лиза! – каза с малко по-висок тон Силвия, която се опитваше да я настигне. Тя тръгна да се обръща да види защо я викат, но единственото, което стана, бе да си счупи токчето на обувката. Залитна и за малко да падне, но се хва-на за един знак, който разясняваше на шофьорите от кога до кога могат да паркират. Лиза седна на бордюра, все пак не можеше да продължи със счупеното токче. На три голе-ми уискита, бясна и със счупено токче, седнала на тротоара срещу едни кофи за боклук, Лиза не беше на себе си, сълзи-те започнаха да се стичат по бузите º. – Дай да викна едно такси или Никола да те закара, моля те – каза Силвия, която току-що бе пристигнала при Лиза. Тя погледна нагоре към нея, абсолютно не º пукаше кой, как и къде ще я закара. В този момент с периферното си зрение мярна под кофата за боклук едно смачкано по специ-фичен начин кенче от ред бул. – Алекс – беше единствената дума, която тя промълви. Силвия изумя и реши, че алкохолът º е в повече. – Окей, Алекс, ти стой тук и не мърдай, аз отивам за такси. – Алекс е тук някъде, сигурна съм – продължи Лиза. – И аз съм сигурна – реши да не º противоречи Силвия – но все пак стой тук, идвам след пет минути.
– Ходих, ама рязко се върнах – отвърнах аз с унил глас. – Защо, кой щеше да те види? – Кой... който... направо щях да се ударя в Силвия и Нина едновременно. – Алекс, може ли такива работи, уж си умен човек?! – Умен, умен, колко пък да съм умен?! Един път съм из-карал 48 часа на Земята, дъня се като последния левак. Бях бесен, седнах до Криси и започнах разпалено да раз-
90
казвам какво съм видял. Лиза какви ги е насътворила в ра-ботата и че си има гадже. – Кой бе – изумя Криси – да не е един позьор със златен Ролекс, дето само си върти ръката да го видят всички. – Не знам дали е позьор, ама Лиза явно на него му звън-на, а той дойде като ракета, целуна я и седна до нея, има си гадже, това е – не можах да си довърша изречението, защо-то Криси ме прекъсна. – Един фитнес батка с прошарено русолява коса, такъв ли е? – Да, доста точно го описа. – Абе я не му обръщай внимание на тоя палячо – продъл-жи разпалено Криси – тоя си харесва Лиза доста отдавна, ама го беше страх от теб и само некви селски задявки, дето Лиза много се забавляваше с тях. – Страх го е било от мен – изумих се аз – та аз въобще не съм страшен, особено с тая физика на вафла, сега ме няма и явно вече по друг начин се забавляват. – Така си мислиш ти, знаеш ли колко мъже са ме питали за Лиза, ама ги било страх от теб да я заговорят. – Моля – изумях аз – аз страшен – това вече е нелепо. – Ооо, Алекс имаш един убийствен поглед, дето го ва-диш от време на време, и слава богу де, който може да раз-реже главния сейф на БНБ. – Не и не, Лиза си има мъж, явно е щастлива с него ще си лежа на плажа и ще си ходя да гледам Формула 1 и това е, точка. – Ти си я видял за десет минути и си направи вече гене-рален извод. – Може и за една да съм я видял, но видях достатъчно. Аз ти казвам, че Лиза си има гадже, явно си е ок с него. Та така, нямаме План или аз поне нямам, точка. – Окей – започна след кратка пауза Криси – ще отида до Земята и ще видя какво е положението. А, Криси се нави да слезе до земята. Оффф сега трябва-ше да чакам нови 20 дни. Де да знам може пък „часовника“
91
да и коленичи с пръстен, аз за к’во да се меся. Най-много да го прекръстя на „пръстена“. Дет се вика, годежният пръстен
Пак се започна едно монотонно висене и чакане този път Криси да отиде на Земята и да види дали може да ми по-могне по някакъв начин, да разбере какво се случва с Лиза. Коментирахме вяло какво може да направи, това вече не ми беше на дневен ред. Обикаляхме безцелно по Плажа, но да я навия да отидем до някой друг Плаж, беше мисия невъзможна. Криси категорично отказваше да се катери по каквито и да е било скали. „Да направят ескалатор и тогава може“, отговаряше от време на време на моите опити да се разходим до съседен Плаж. Дори и на гости на Мия и Марио не искаше да отиде, защото според нея не били за-бавни, което си беше самата истина. Та в общи линии така продължаваше да си тече времето и чакането Криси да слезе до Земята и да донесе нова информация. – А, и виж къде е следващата формула, явно ще слизаш преди мен – започнах аз, но Криси ме сряза. – Разкарай се с тая формула, аз отивам да видя Лиза как е. – Добре де, поне виж кога ще е сватбата – казах аз с не скрит сарказъм в гласа си. Един ден се събудих от поредната лежерна дрямка и Кри-си я нямаше. Станах и пообиколих наоколо, но не я видях никъде. Супер, помислих си аз, отишла е до Земята. Ще стоя и ще чакам новини, или по-добре да отида до другия плаж да видя Мия и Марио, това с разходката ми се стори по-добрата идея. След един час, влачейки се по Плажа, стигнах до скалите, които деляха нашия и Плажа на Мия и Марио. Без да си да-вам зор, прекосих скалите. Бавно и лежерно се покатерих, 92
дадох си заслужена почивка горе, съзерцавах малко морето
Почти стигнах и видях Марио седнал и човъркаше нещо в пясъка. Не исках да му се явявам из невиделица, щото току-виж ми се зарадвал и ми скочил на врата от радост, а неговото телосложение и килограми не биха се отразили добре на спортната ми фигура. В този момент забелязах в далечината Мия, която с бавна походка, нетипична за тем-перамента º, вървеше към Марио. Опссс... май са се ска-рали и аз идвам в най-неподходящия момент, ама съдба, какво да се прави! Или да не им се меся в отношенията, все пак Мия го е убила собственоръчно, кой знае на какво още е способна – може да º хрумне да го удави, ей така, за по-сигурно. Май ще е най-добре да се направя на разсеян и да си ходя, ей такива неща си мислех и докато направя лек едвам забележим обратен завой, Мия ме видя. – Ей, Алекс, радвам се, че дойде да ни видиш! – викна въ-одушевено тя и забърза крачка към мен. В тази момент Ма-рио се обърна и глуповатата му усмивка грейна на лицето. – Ехееее, гости – поде разговора той. – Супер, братле! Как се накани да наминеш? 93
– Ей така, шляех се, пък и исках да съм в приятна компа-ния, че Криси отиде на Земята – казах аз с леко оправдате-лен тон, че кой знае за какво спорят или се карат, или поне така изглеждаха. – Как сте вие? Не очаквах да сте тук, мислех, че спор-тувате и ще се наложи да ви чакам, а вие нещо на мързел сте го ударили – опитах да вкарам нотки на шега аз, които естествено Мия и Марио не разбраха. Мия вече беше на два метра от нас и седна артистично угрижена и започна безцелно да си играе с пясъка. Взимаше една шепа и после си отваряше пръстите така, че пясъкът бавно да изтече от него. – Оффф, голям проблем – започна тя с най-гробовната интонация, а аз седнах до тях така, че стана равностранен триъгълник или равнобедрен, все тая, но триъгълникът беше налице. – Какъв е проблемът? – живо се заинтересувах аз. – Марио иска да построи къща – започна Мия, – нали си
– Ей, братле, и ти може да идваш на гости, когато поже-лаеш – ще има и стая за гости – каза той въодушевено. – Това е супер идея! – този път искрено се въодушевих аз. – Мога да помагам при строежа, а с какво ще я построите? – Ето това е проблемът, който не можем да решим от доста време – каза с нотка на тъга Марио. – Да – поде разговора Мия, – оказа се, че няма нито стро-ителни материали, нито инструменти. Аз онемях, като чух това. Отначало мислех, че се шегу-ват, но след пет секунди, като разгледах унилите им лица, разбрах, че са напълно сериозни. „Мили боже, тези са от-кровени идиоти“, помислих си аз. – Бе то да има инструменти, ей къде е гората – започна философски Марио. – ще отрежа няколко дървета и къщата
94
чертал къща, а аз погрешно бях решил, че си човърка нещо безцелно. – Много добре си я измислил – окуражих го аз, и да, в ин-терес на истината беше доста добра плажна къща – спокой-но, ти си печен, все ще измислиш нещо, я разкажете някоя забавна история, малко да се разсеете. Мислете и то ще си дойде. – Да прав си, малко сме зациклили с тая къща – включи се в разговора Мия, – я разкажи на Алекс какво е станало с мен, че той беше много любопитен и се изяви като детектив Шерлок Холмс. – Ааа, да слуша, направо няма да повярваш – започна с нескрит ентусиазъм той. „Весела история – не кой как са го убили“, помислих си аз и вече бях 100% убеден, че тези, освен че са се родили идиоти, след това са ходили на специални курсове, но какво пък, важното е, че се разбират и им е приятно заедно. Аз като съм толкова умен, съм сам, а Лиза страда. Давай да слушам разказа. – Та така – продължи той, – всяка сутрин рано-рано Мия отива да тича в парка, аз сутрин не съм много активен, пра-вя си тренировките след работа, джогинг, фитнес, плуване от време на време, кросфит, понеделник работя за бицепс във фитнеса, във вторник... – Продължавай – скастри го Мия. – А, да – сепна се Марио, че се беше отплеснал, – та въпросната сутрин май беше точно понеделник, че аз тряб-ваше да работя за бицепс, излиза Мия сутринта да тича
– Марио е много мил, винаги ми прави закуска – каза Мия и леко се изчерви и го погледна влюбено. „И аз правех закуски на Лиза, ама сега“, помислих си тъжно аз. – Та направих аз закуска, това-онова, и чакам Мия да дой-де, ама нея я няма, гледам часовника, викам си преди десет
95
минути трябваше да е тук. Тя обикновено сутрешния крос го правеше за 45–50 минути, а вече минава час и пет мину-ти, а нея я няма и да ти кажа, леко се озадачих, а тя не си взима телефона, като тича, че º тежи и няма как да º звънна. – Не, че съм тичал някога в парка, ама предполагам не е удобно с телефон – включих се аз. – Хич не е удобно – съгласи се с мен Мия. – И изведнъж се уплаших, викам си, станало е нещо – продължи с драматичен глас Марио, – край, разтегнала е, или още по-лошо: скъсала е мускул, леле, какво ще правя, верно, брат, много се притесних. Трескаво започнах да се обличам, понеже º знам маршрута на сутрешния крос, за-щото вечерният го прави по друг маршрут. „Лелее, тея верно имат само фитнес, спорт и къщи в гла-вите“, то вече ми стана смешно, ама не можех да се разхиля. – И какво стана? – попитах аз, давайки си вид, че ми е интересно. – Обличам анцуга и тъкмо да изляза от нас и на вратата се звъни, оффф... олекна ми, идва си моето момиче, щото тя и ключ не си носи, направо камък ми падна от сърцето – каза с леко треперещ глас Марио, погледна влюбено към Мия и една едвам забележима сълза тръгна да се отронва от окото му. Този път и на мен не ми даде сърцето да прекъсна тази романтична гледка, оставих ги да се съзерцават, докато наистина не ми се докашля, не с цел да ги прекъсна, но се изкашлях като в анимационен филм. – Да, да – стресна се той и продължи, – отивам съвсем спокойно към вратата, отварям и... ужас ти казвам, направо не можах да повярвам. – К’во имаше? – попитах аз и явно се ужасих от драмата.
– Ъъъ, коя е Марта? – попитах озадачено аз, че вече ми стана интересно. – Значи Марта – започна делово Мия – е бивше гадже на Марио, имали са връзка 3 години, ама нещо той разбрал, че му кръшка...
96
– Да бе, брат, с един строител от моите, ти представяш ли си? – вметна той и Мия продължи: – Та Марио разбрал, че тя си е палава и щом го е напра-вила веднъж, значи ще има и дубъл, и я разкарал без да º обяснява защо, кое, как и подробности. – Просто казах, че сме дотук, отивам на тренировка. Май беше петък, че работех за гръб, и като се върна, да си е взе-ла, каквото е нейно и да остави ключа от нас на масата.
– Еми, какво, какво, започна да се тръшка – много ме обичала, това, онова, пусна една артистична сълза, после ме обвини, че си имам друга. Абе нали ги знаеш разделите кол-ко са сополиви и кървави... „Оффф, за съжаление, знаех“, помислих си аз, но явно съм направил неволно някаква физиономия, защото и два-мата се вторачиха в мен. – Какво? – погледнах учудено аз. – Знам ги разделите и аз съм се разделял и мен са ми набивали шута, знам, гадно е. – Ама иначе те обвинява, че си имаш друга, а тя ти кръш-ка – опитах се да му защитя достойнството аз. – Та такива сълзливи истории, ама накрая събра кураж и ми се развика какъв съм бил женкар, как сигурно съм си имал пет любовници, абе, щуротии на кубик, не съм бил ходел на фитнес, а съм я лъжел и съм ходел при любовниците си. – Сериозно ли? – включих се аз, защото това ми запри-лича на нискобюджетна сапунка – е, как ще си такава скала, ако не ходиш на фитнес, тая, честно, май е луда. – Е, обясни ми ти – каза Марио на мен, обърна към Мия и продължи, – ето виждаш ли, дори Алекс, който не е стъпвал на спортно игрище, знае, че това – и се потупа по бицепса – няма как да стане без тренировки. – И к’во ти вика Марта? – Вика ми, брат, направо няма да повярваш, ама тая верно била луда, вика ми „Ето цялата съм твоя, няма нищо между нас, аз се погрижих, вземи ме.“. 97
„Това верно ми прозвуча фрийки“ помислих си аз и дори настръхнах. – Направо черно перде ми падна и º набих ега си шамара, тя си падна на задника, разкрещях º се „Какво си направила, кучко мръсна?“... – А тя какво е била направила? – вече стана напрегнато и целият бях в слух. – Убила е Мия – каза Марио през сълзи. – Първо я парали-зирала с електрошокова палка – аз не се сдържах и погледнах самодоволно Мия – и после º била отровна инжекция – про-дължи той вече, плачейки и преживявайки отново шока. – Спокойно, човек, Мия е тук до теб, нищо няма да ви раздели – казах аз и го прегърнах, защото наистина ми ста-на мъчно за него. Марио продължи да плаче, а Мия довър-ши разказа, който явно вече знаеше наизуст от него. – Та, както разбра и... добре де, прав беше за електрошо-ковата палка, тази пача ме е парализирала, замъкнала ме в един храсталак и после най-хладнокръвно ми била някаква отровна инжекция. От полицията казали какво е, но все тая, отишла при Марио и едва ли не се похвалила и очаквал той да я покрие, ама, както разбра, той я шамаросал, хванал я и звъннал на полицията, после лесно доказали, че е тя, щото тъпачката метнала инжекцията в най-близката кофа, а по нея отпечатъци, това-онова, окошарили я за нула време, та така с моята смърт. – То си е било екшън направо – заключих аз и поглед нах към Марио, който вече се беше поуспокоил, а в този момент Мия се премести до него и го гушна като малко бебе. „Пффф, а аз исках нещо весело и забавно, а не екшън
Атмосферата стана някак си тягостна и аз реших, че май
– Аз ще отида малко на разходка – прозвуча моят глас в 98
нищото, защото и двамата се бяха вторачили в това, да се успокояват – а ти защо не използваш някой плосък камък да си направиш нещо като брадва или нещо подобно, да сечеш дървета.
– Човек, ти си гениален, ти си Сър Вайвър и Беър Грилс едновременно, супер си, да се залавяме за работа. – Радвам се, че успях да ви помогна, ама отивам до на-шия Плаж да вида Криси дали е дошла с новини от Земята, чао засега. – Чао, брат – каза Марио и ме прегърна така, че ми изка-ра въздуха. Посъвзех се от прегръдката на мечката гризли и тръгнах към мястото за срещи с Криси. Сър Вайвър! Как го измисли тоя Марио, ще ме съсипе! Преди се е казвал само Вайвър, ама му дали титла Сър, вярно ще ме убие от смях. Вече нямах търпение да видя Криси и да науча новините
– Казвай какво става? – започнаха аз, още преди да е дош ла при мен. – Здрасти, Алекс – отвърна с лека нотка на укор в гласа тя, – един вид: можеше поне едно здрасти да кажеш. – Здрасти, Криси, и? – завърших с една въпросително И поздрава. – Такааа – започна разговора тя, – няма да изпадам в под-робности къде ходих и какво правих, но на темата с Лиза. – Аха, ще се омъжва за „часовника“? – Стига – сопна са Криси – сега по темата: като слязох на Земята, беше неделя – 24 май, празници, това-онова, и се 99
чудя какво да направя. Обикалям си центъра, а хората наис-тина изглеждаха щастливи, някак си празнично. – И?
– И! – повтори троснато тя, чакай малко. – Та обикалям из центъра и се чудя как да се докопам до някаква инфор-мация. Ама, Алекс, ти си много смотан, направо не мога да проумея как не си се сетил. – Кое не съм се сетил? – Интернет, Алекс, интернет, там има всичко, та понеже
– И ти какво, не можеш да º пращаш мейл или да º пи-шеш в скайп? – Знам бе, Алекс, успокой се, та сядам на един компютър отварям си аз фейсбук страницата, за щастие не са ми я за-крили. Ровя нещо насам-натам, мога да гледам профилите на хората, но не мога да пиша нищо, гледам, отстрани не ми свети в зелено, демек не съм онлайн. По едно време, викам си, я да видя, ние имахме един общ чат с момичетата, може пък да пише нещо там. Влизам вътре и опааа, Лиза навива всички да ходят на 5–7 юни до Гърция на почивка, щото тех-ните отивали на 4 юни и щели да стоят пет дни. Обаче никой не иска и тя накрая написа, че който иска да идва да идва, тя в петък по обяд тръгва с хондата и ако някой споменел на Никола, че ще ходи в Никити и той се изтърси там, нямало да им говори. С две думи – Никола е отпаднал от играта. – И какво стана по нататък? – Алекс, явно много му се е ядосала на тоя с часовника. Ама ти съвсем си изкукуригал, днес на земята е най-много 26-27 май до 5 юни има бая време. Още не е отишла в Гър-ция, но пък знаеш ли какво ще се случи, път е. – Баси, колко съм смотан, хич не се сетих да намеря ня-
100
кой интернет клуб и да разровя фейсбук, а се правя на таен агент. Друго видя ли в нета? – Видях, разгледах º страницата, нищо интересно и ново, пуска само някакви нещастни и тъжни парчета, не отговаря на никого, ако º е писал на стената, и така, тъжна работа. Явно продължава да страда за теб, в общия чат също пише-ше само тъжни неща и колко страда. Там само я канеха да излиза, а тя си измисляше причини да им откаже. Та така, Алекс, знаем 100%, че на 5 юни Лиза тръгва да Гърция, по-точно за Никити, знаеш го къде е, „часовникът“ вече не
– Криси, ти си златна, ето това вече е нещо. И обеща-вам – няма да се дъня – казах аз и доволна усмивка изгря на лицето ми. Излегнах се назад и започнах да мисля какво мога да на-правя. Като цяло почти нищо не измислих, но пък за сметка на това заспах. Времето течеше адски бавно, ръцете ме сърбяха. Баси, тия девет дни не минават ли, крачех нервно по Плажа, не можех да си намеря място от нерви. От време на време си казвах окей, трябва да съм спокоен и хладнокръвен и да действам решително и внимателно. Този път не трябва да има издънки и да се върна без време на Плажа. Трябва да направя нещо, което ще доведе Лиза тук при мен завинаги. Такива мисли ми се въртяха в главата. Докато един ден не усетих, че сега е моментът за действие.
Оказах се пак в един вход на блок, но този път не бях в Париж, а входът ми беше много познат. Разгледах го и на десетата секунда разбрах, че съм във входа на Лиза. Е тол- 101
кова близо не очаквах да съм, но добре. Сега трябваше да изляза и да видя дали колата º е там. Явно нямаше кой да ме види, след като родителите º бяха заминали предния ден. Единственият вариант беше Лиза да е тук и точно в този момент чух гласа º два етажа по-нагоре. – Чао, добро кучеее, ще се видим след няколко дни – и познатия звук от заключване на входна врата. Леле, трябваше да изчезвам, с два скока вече бях пред входната врата, отворих със замах и бях на улицата. Хонда-та, с която щеше да пътува, беше паркирана точно отпред и аз с бегом се скрих зад блока. Окей, тръгва, а аз какво?! И точно в този момент Лиза излезе със сак в ръка и ключ от кола в другата, отвори багажника, метна сака, огледа се и се качи на шофьорското място. Аз изтичах от другата страна на блока, където имаше автобусна спирка, и трескаво започнах да мисля какво да направя. Бръкнах в джоба си, извадих по-редното портмоне и видях, че съм грък и имам към 260 лв. и стотина евро. Това добре, а сега?! И то решението си дойде от само себе си. Точно в този момент спря едно такси. Без да питам работи ли, скочих на задната седалка, метнах едни 50 лв. до шофьора. А той само се усмихна и попита накъде. – Ей сега ще ти кажа, само изчакай, виждаш ли онази мацка с червената хонда. – Да.
– След нея и да не я изпуснем. – За 50 лв. няма да я изпуснем и Шумахер да кара – каза шофьорът и потегли. Лиза караше нормално и това, да я следим не беше ни-каква трудност, а да следиш някого с такси въобще не бие-ше на очи. Лиза си караше и въобще не обръщаше внимание на таксито след нея. А и шофьорът си го биваше, ту караше зад нея, ту пускаше някоя кола. – Изневерява ти, а? – не се сдържа шофьорът на таксито. – Нещо такова – смотолевих аз. – Ще го пипнем копелето – продължи той, – ти не се без-покой. 102
– Не се безпокоя, виждам, че не си случаен. – Аз мойта два пъти я хващам и оня голям пердах отна-ся,... е и нея си я ошамарвам, ама вкъщи, на спокойствие. – Сигурен съм – отвърнах аз и се опитвах да предположа какво ли ще направи Лиза. – Значи, ако ти потрябва, имам един винкел в багаж-ника, ще ти го дам, пък аз ще си намеря нов – похвали се шофьорът. – Ако ми потрябва, верно ли ще ми го дадеш? – казах аз
– Естествено, какво е един винкел пред развалена връз-ка? – продължи мъдро шофьорът. Докато си течеше разговорът, Лиза беше стигнала почти до края на града и най-вероятно щеше да спре на някоя от трите попътни бензиностанции да си сипе бензин и да си купи нещо за из път – вода, кока-кола, цигари. След още пет минути преследване се оказах прав. Тя спря на първа-та от трите бензиностанции, които имах предвид. Таксито спря малко по-назад и дружно изчакахме да видим какво ще стане. По напрегнатото изражение на лицето на шофьора разбрах, че той си мисли, че тук им е тайната среща и всеки момент ще започне екшънът. Беше си разкопчал колана и стоеше с лявата ръка на дръжката на вратата, готов за бойни действия. Лиза беше спряла на най-външната колонка, която е до платното, даде ключа от колата на момчето, което зарежда, и се отправи към касата. За мое щастие на средната колон-ка имаше един огромен бус мерцедес Спринтер, когото в момента зареждаха, така че от огромния бус не се виждаха касите. Седях в таксито и трескаво преценявах ситуацията. Зареждането с бензин на хондата приключи. Момчето за-ключи резервоара, остави ключа на шофьорската врата и тръгна към колегата си, който току-що беше приключил със зареждането на буса. Той направи същото, остави ключа на шофьорската врата и отидоха към касите. Аз скочих от так-сито и му казах: 103
– Мерси, пич, задръж рестото. Скрий се с това такси да не ни разкрият. – Окей, успех! – и таксито тръгна. Никой не ме гледаше, а пък и да ме види някой, въобще не ми пукаше, стига това да не беше Лиза, знаех, че шо-фьорът на буса ще иска фактура, а Лиза е след него и ще се забави. Затова най-спокойно отидох до буса, извадих ключа от вратата и с един скок бях вътре, но не затворих вратата, за да не вдигам излишен шум. Пъхнах ключа, запалих и по-теглих бавно и спокойно. Погледнах в огледалата да видя дали не е станала някаква суматоха на бензиностанцията, но всичко си беше мирно и кротко. Затворих вече вратата и си сложих колана. Включих се в движението, без много нерви подкарах 3-тонния бус, все едно нищо не е станало.
Така, чудесно... сега е зад мен и какво, имаше още 20 км до магистралата, а дотам се стигаше през един планински проход с доста завои. Единият вариант беше, ако тръгне да ме изпреварва, да я засека и да предизвикам умишле-на катастрофа. Ами ако някой друг пострада?! Засега тоя план не ми харесваше. Бях се разсеял в мислите си и из-веднъж след една къса права вече видях хондата да ме из- 104
преварва. Врътнах си главата настрани с цел да не ме види
„Няма нищо по-хубаво от лошото време“, помислих аз и в този момент започна да се излива страхотен порой. Знаех пътя наизуст, минавал съм по него стотици пъти и с кола, и с мотор, сега следваха малко безобидни завойчета и един мал-ко по-остър ляв завой, къса права и един доста неприятен десен. В момента, в който заваля пороят, Лиза върна газта, но аз се лепнах на задната броня и присветнах с фаровете. Тя явно се притесни, въпреки че беше много добра шофьорка. През многократните ни пътувания тя е карала през 50% от времето, а аз и имах пълно доверие и просто заспивал на дясната седалка. Въпреки това тя се притесни, че мога да я ударя и даде газ за да се отдалечи от мен, аз също дадох газ и пак и присветнах. Скоростта беше около 90–100 км. Без дори да натисне спирачките, Лиза влезе в първия лек ляв завой, хондата само леко се поднесе, но електронните системи за стабилност и все пак добрите шофьорски умения на Лиза вкараха колата в пътя и тя продължи без проблеми. Дъждът продължаваше да вали безобразно и се засили до такава степен, че чистачките бяха на най-бързата степен и едвам смогваха да изчистят стъклото, а и нещо като дребна градушка забелязах по платното. Следващият завой беше най-неприятният десен, който започваше доста полегато, но точно по средата му ставаше доста остър. На сухо време 90, максимум 100 км/ч можеше да бъде преминат и то с много риск. На около тридесет метра преди завоя Лиза се усети, че кара много бързо и скочи на спирачките. Може би от пороя не беше видяла неприятния завой, който и тя много добре познаваше, или от това, че карах плътно зад нея и я притес-нявах, не знам, но на моя километраж показваше 90 км/ч., аз 105
също скочих на спирачките, защото технически нямаше как да завия. Маркировката не се виждаше от навалелия дъжд
Голям и бял, всъщност по-голям, отколкото бял, беше тирът, който идваше отсреща. Всичките му дивотии, с кои-то тираджиите си кичат камионите, светеха с пълна сила, единственото, което можа да направи шофьорът му, беше да натисне клаксона. Половин секунда след това се чу зверски трясък. Хондата подскочи във въздуха като детска играчка, падна в мойто платно и започна да се върти, направи два аксела и се удари още веднъж за по-сигурно в гумите на прицепа, от което º се откачи предната броня и след още два пируета спря със задните гуми в канавката. Сега беше мой ред да спра 3-тонния бус, което не беше толкова лесна задача. Усетих, че задницата му тръгва да се поднася. Един-ственият ми шанс беше да дам газ и да се опитам да мина завоя на дрифт, което съм го правил с кола от келешлък, но
Гледката беше потресаваща: ударът с тира е бил точно в шофьорската врата. Всъщност шофьорското място беше смазано до неузнаваемост. Не смеех да погледна вътре. „Това ли исках“, изкрещях аз. В това време от тира скочи 106
шофьорът му, който се държеше за главата и не можеше да повярва какво се е случило. Той стоеше на дъжда като ста-туя и не мърдаше. В двете платна наспираха коли, пуснаха аварийни, но никой не слизаше. Събрах всичките си остана-ли сили и енергия и отидох при колата. Нямах никакъв шанс да отворя врата, всичко беше брутално смазано, наврях се до кръста през остатъците от прозорец, които бяха с доста футуристична форма и видях Лиза да лежи на пасажерско-то място. Имаше само леки драскотини от счупени стъкла по лицето и по ръцете. Лежеше безмълвна, бездиханна и красива. Тръгнах да пипам дали има пулс, но точно в този момент, тя отвори очи, погледна ме и с най-смиреният глас каза: – Алекс, любов моя, какво става? Замръзнах в това положение, защо, по дяволите, не се върнах на Плажа, нали Лиза ме видя, какво се случва тук?! Всичко ми беше като на забавен кадър и нереално: не чувах нищо и не знаех къде съм. Не знам колко време е минало, но точно в този момент усетих някой да ме дърпа за ръката. – Пази се, момче, аз съм лекар. Обърнах се и видях мъж на около 60 години да ме дърпа, погледнах го в очите и той се стъписа: – А ти добре ли си? – Да, да, добре съм, виж момичето в колата как е.
107
че е пълна с олово. Бях съсипан, опитвах се да кажа нещо, но не можех, никакъв звук не излизаше от мен. Сърцето ми беше голямо колкото топче за тенис на маса, едвам дишах, буца ми беше застанала на гърлото, дори и сълзи не може-ше да ми потекат от очите, целият треперех, но не от студ. „Какво направих“, само това ми ехтеше в главата, „Какво направих, убих жената, която обичам!“. Нямам представа колко съм седял, но имам смътен спомен, че с периферно-то си зрение видях да минава патрулна кола на полицията. Може би идват за катастрофата или пък са ме преследвали мен като крадец на буса, все тая, не можеха да ме хванат и вкарат в затвора за крадене на бусове, аз щях да съм си на Плажа. Изпаднах в нещо като безтегловност, нямах пред-става какво се случва около мен. Усетих, че някой ме гледа. Погледът му се беше забил във врата ми и аз надигнах глава. – Е, сега доволен ли си? – каза човекът от управата, който стоеше прав на дъжда. – Не, а защо не се върнах на Плажа, след като Лиза ме видя? – Защото се връщаш на Плажа само ако те види някой жив. Предполагам, че сега си още по-доволен – каза с не-приятна нотка в гласа той. – Искам на Плажа – едвам отроних аз, – не мога да гле-дам мъртвата Лиза. – Знам, че искаш, затова съм тук – каза той, седна до мен, впери поглед към задръстването. – Хайде да тръгваме! Седях на Плажа и още треперех, не бях на себе си, нямах сили дори да стана, все едно Дуейн Джонсън-Скалата ми беше направил любимото си тръшване. – Ставай и се стегни! – продължи човекът от управата. – Каквото направи вече няма връщане назад, а сега имаш мно-го работа. – Работа, каква работа?
108
– Как каква, да намериш момичето – каза с лека усмивка той, нали я искаше при теб, – тръгвай да я търсиш и не се мотай! А и този номер с кенчето си го биваше, изненада ни – усмихна се и ми намигна. Скокнах като ужилен, огледах се надве-натри и видях, че съм на моя Плаж само че на другия му край от уговореното
– Криси! – провикнах се гордо аз. – Готово.
– Какво готово, Алекс? – озадачи се тя. – Всичко, Лиза катастрофира брутално по пътя за Гърция.
– Сериозно ли, как е? – Е, как е, умря и е на Плажа. Е, просто трябва да я на-мерим. – Как да я намерим? – Лесно. Ти стой тук и ако чуеш, че я търсят или наме-рят – просто... абе ти си печена и ще се оправиш. – Добре, щом такова мнение имаш за мен. – Ти просто стой тук или в района, а аз тръгвам да я тър-ся, не знам колко време ще ми отнеме, но докато не я наме-ря, няма да се върна. – Окей, Алекс, щом така поставяш нещата – отвърна Криси изумена. – Чао тогава. – Чао.
109
или, както ги наричах, и плажовете. Вече почти се бях отчаял или мислех, че съм тръгнал в грешната посока. Ами ако Лиза беше на някой друг Плаж, аз като цяло тръгнах на юг, ама ако тя беше на някой Плаж на север. Нищо, ще обикалям до безкрай, все някога ще я намеря, а и нямах голям избор. По-някога се отчайвах, като пристигнеше поредното „Не“ като мексиканска вълна, или пък може би сме се разминали. Може да е спала или да не знае правилата, да не знае, че я търся аз. Такива неща ми минаваха през главата, но нямаше връщане назад, все някога щях да я намеря. А може и тя да ме търси, знае ли човек, може пък да е научила правилата и да знае, че съм някъде тук и тя да обикаля и да ме търси. Това като идея ми харесваше повече. Уморявах се и заспивах, ставах и с още по-голям хъс тръгвах да вървя. Ще я намеря, нямаше начин да не я намеря. Понякога усещах прилив на енергия и по това разбирах, че са минали поредните 20 дни и мога да сляза на Земята, но практически нямаше какво да правя там. Прекосих поредните скали и скокнах на Плажа, огледах се набързо да видя и този Плаж. Беше почти празен, колко странно. Усетих обаче, че нещо се задържа в погледа ми, беше от средата на Плажа, на около 100 метра от мен. За-гледах се пак и видях едно момиче да седи на пясъка, което беше облегнало челото си на колената. Тръгнах да проверя какво ме беше привлякло натам. Тя беше седнала така, че беше почти с гръб към мен. И с всяка крачка, която правех, пулсът ми се ускоряваше. Дишането ми се учестяваше, за-щото започнах да разпознавам момичето. – Лиза! – изкрещях аз пресипнало. Момичето се обърна и да, наистина беше тя, най-пре-красната жена, която убих. Седеше там в цялата си прелест. – Алекс! – скокна тя и тръгна към мен. Опитах се да се затичам към нея като по филмите, но от напрежение и емоция краката буквално ми отказаха, пад-нах на колене и две сълзи този път от радост се стекоха по бузите ми. Гледах я и не вярвах, че това е истина, а тя се затича към мен, падна на колене, прегърна ме и започнахме 110
страстно да се целуваме, „Лиза, Алекс...“, повтаряхме си имената един на друг като малоумни, все едно не знаехме кой как се казва, смеехме се през сълзи от радост. Нико-га не бих си представил срещата ни така. Очаквах, че ще е по -романтично, аз ще се държа мъжки като рицар, завърнал се от поредния кръстоносен поход, но отвсякъде не ми се получи. Разревах се от щастие като влюбена тийнейджърка, между впрочем и Лиза също. Сега оставаше да се върнем при Криси, а по пътя имаше много неща за разказване. – И повече няма да ме изоставяш и да ми умираш, нали? – каза шеговито тя. Не знам колко сме вървели, понесени на крилата на щас-тието, ама по едно време и двамата стигнахме до извода, че сме много уморени и трябва да поспим. Легнахме на пясъка и почти моментално заспахме прегърнати.
– Добро утро, скъпа моя! – Извинявай, опитах се да не те събудя – продължи тя, – защо плачеш? – Сънувах разни сънища – казах аз и я прегърнах, – ела при мен за малко и ще отидеш на работа, само да те нацелу-вам и да видя дали си добре. Казах аз, прегърнах я и се търкулнахме в леглото. – Ей, ей ще закъснея – каза тя, целуна ме и скокна от леглото. – Довечера, като свършиш работа, искам да вечеряме за-едно, ще запазя маса в любимия ти ресторант, имам много неща за разказване...
111
Максим Тутунаров  
Редактор: Нина Ганева Компютърен набор: Максим Тутунаров Предпечатна подготовка и корица: Огнян Илиев Формат 60×90/16, печатни коли 7 ISBN: 978-954-392-397-7 Издателство „Пропелер“, София Печат „Диджитал Принт Експрес“ Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.32 Mb. Сподели с приятели:
|