Издателство •пропелер•
Изтегляне 1.32 Mb.
|
|
Когато пак отворих очи, картинката беше леко проме-нена – нямаше ги облаците, грееше слънце, което изглеж даше много странно на хоризонта, все едно съм в Норве-гия. Беше по-малко от нашето, това, което сме свикнали да виждаме, не беше топло, но в никакъв случай на беше
Шест месеца от една гледна точка не са чак толкова мно-го. Преди време си бях счупил крака и ходех шест месеца с патерици и го преживях някак си, така че ще ми се наложи втори път. Тръгнах безцелно по плажа, можеше пък да видя някой познат, малко черен хумор се въртеше из главата ми. Вър-вях около час без посока и почти стигнах до скалите. Не видях някого, с който да ми идва да се заприказвам, всеки си беше намерил някакво занимание и всичко имаше дос-та зловещ вид – малко като в лудница, съвсем малко хора обикаляха като мен, всеки се беше заел с нещо, от копаене на дупка в пясъка и строене на замъци, до безцелно съзер-цаване на морето. Реших, че като така и така съм сигнал до скалите, що пък да не се покатеря да видя какво има там. 15
Всъщност изглеждаха по-високи, отколкото си ги предста-вях, или поне така ми изглеждаха от далече. Пристигнах до тях и започнах да оглеждам къде ще ми е най-удобно за катерене. В този момент видях едно момиче, което май се опитваше да направи същото като мен. Беше на видима възраст около 30-годишна, спортно облечена като за тичане
– Как се озова тук? – попитах аз и като, че ли леко я стреснах. – Защо питаш? От нашите ли си? – Кои са вашите?! – попитах аз. – Знаеш ли защо си тук? – Знам, гръмнаха ме – отговорих аз объркано, не знаех дали да º казвам, или не. – Щом знаеш, че си умрял, значи си от нашите. – А, ти защо си тук? – Опитаха се да ме оберат в парка – отвърна тя без дори да ме поглежда. – Щом си тук явно са успели. – Забих му два ритника на копелето, ама той извади нож, и за това съм тук – продължи без дори да се обърне. – Ще се катериш ли? – продължих да разпитвам. – Да, а ти какво ще правиш освен да задаваш тъпи въ-проси? – леко ми се сопна тя, продължавайки да разглежда откъде ще е най-удобно да се катери. – И аз мисля да се покатеря, и между другото се казвам Алекс – побързах да се представя. С голямо отегчение и с видима досада тя се обърна, разгледа ме от горе до долу няколко пъти и с равномерна крачка дойде при мен и ми подаде ръка: – Мия, приятно ми е да се запознаем – каза тя с равен монотонен глас. – Катерил ли си се някога? – Като малък... – Зарежи тия истории като малък, всички сме правили всичко като малки – като голям питам, във форма ли си? 16
– Миии, да ти кажа честно, май не съм, но не ми изглежда трудно. – Май от скоро си тук? – заинтересува се тя. – Май от два месеца, или нещо такова – опитах се да я иронизирам. – Не са минали шестте ти месеца? – Явно не са, всъщност не знам по какво да позная, че са минали. – Е, щом не знаеш и не си разбрал, значи не са – конста-тира Мия. – Ти катерила ли си се по тия скали? – побързах да попи-там аз, а тя ме изгледа с насмешка, обърна се към скалите
– Това е дванадесетият плаж, по който минавам. – Защо го правиш, да поддържаш форма ли? – Не, търся гаджето си – сподели тя с лека нотка на тъга в гласа º. – Сигурна ли си, че е тук? – Няма къде да е другаде, той не би ме изоставил. – Искаш да кажеш, че и той е умрял заради теб? – Не, ако се самоубиеш, не идваш тук. Самоубийството е грях и си директно в ада. – Емиии... тогава как разбра, че е тук? – Като минат шест месеца, ще разбереш, а сега ще се катерим ли, или ще философстваш? – попита троснато тя. – Давай да се катерим, явно ти си по-опитна, казвай откъ-де и да тръгваме нагоре. Мия поогледа още малко скалите и тръгна да се катери. Аз тръгнах след нея с малко по-бавно темпо, все пак бях по дънки и кецове, пък и не бях в спорта форма (по заведенията не се тренира скално катерене). На средата на дистанцията Мия се обърна да види как се гърча като глист на буца и подвикна: – Ей, мъжки, няма цяла вечност да те чакам. – Идвам, идвам – едвам процедих през зъби. Катеренето не беше кой знае колко трудно и не искаше
17
специални умения, просто трябва да се катериш и да не спи-раш, защото нямаше къде да си починеш. „Можеше да сло-жат един стол някъде да си почива човек все пак“, си поми-слих с насмешка. След около двайсет минути бяхме изкачили скалите и пред мен се откри гледката на следващия плаж. Беше малко по-дълъг от моя, или този, дето наричах мой, но и малко по-тесен. Гората си беше същата. Накъдето и да погледнех към сушата, имаше гора до безкрай, която леко преминава-ше в планина, която също беше покрита с гора – идилия от-всякъде. На едната страна имаше море, а на другата – гора, напред и назад – плаж, прекъсван от скали, и всичко това, докъдето ти виждат очите. Мия седна на един удобен камък, който гледаше към морето, и с поглед ме прикани да седна. – Ти какво направи, или по-точно какво ти направиха, че си тук? – за първи път прояви интерес към моята особа. Седнах до нея с лице към морето и отвърнах: – Нищо кой знае колко героично, просто един ме гръмна
– Ей така, нямал си е по кого да стреля и решил по теб?! – Не точно, преди време се опита да ме обере, ама не му се получи – и º разказах цялата история с опита за грабеж и това, как след няколко дни ме е причакал и ме е гръмнал. – Сега май като се замислиш, е било по-добре да му да-деш някакви пари, а? – каза Мия. – А ти защо не му даде на твоя нападател? – отвърнах леко заядливо аз. – Моля?! – сопна се Мия. – Как ще му дам, пък и не носех в мен, нали ти казах, че бях в парка да спортувам. – Да, близко до акъла, че не носиш пари, като си облечена в този вид, този твой бандит е бил доста смотан – констати-рах аз, – май не е искал да те обира. – Какво искаш да кажеш? – озадачи се тя. – Емиии... – започнах леко да заеквам и да си формули-рам мислите – изглеждаш добре, сама си в парка повече от явно е било, че не носиш пари, как разбра, че те обира? 18
– Искаш да кажеш, че е бил някой маниак? – Ти спомняш ли си лицето му и какво точно стана? – Всъщност не – започна с замислен глас Мия, – напад-на ме отзад, явно е бил в някакви храсти скрит, а аз дока-то тичам, си слушам музика от айпода, усетих че някой ме сграбчва, ритнах го но той ми изви ръката, след това усетих някаква остра парализираща болка от към гърба – каза тя и замълча. – Е, как разбра, че те обира? – хм, парализираща... но-жовете не парализират, да не би да си усетила нещо като сковаване на мускулите? – Да, нещо подобно беше, но не мога да го оприлича на нещо познато, сякаш изтръпнах и източникът на това дойде откъм гърба ми. – Може да е бил с електрошокова палка, и май не е искал да те обира – констатирах аз. – Достатъчно, не ме интересува какво мислиш, Холмс, остави сили за разследването на твоя псевдорапър – каза Мия с нервен глас, но много ясно º стана какво е направил нейният нападател, или поне какво е искал да направи, само че защо беше тук, ако наистина я бяха нападнали с електро-шокова палка. – Не видя ли лицето му или поне колко е висок? – про-дължих с разследването си аз. – Казах ти, не видях – сопна се тя за пореден път. – Беше
– Хайде да слизаме – каза Мия и скокна като ужилена, – слизането е по-трудно от катеренето. – Хайде, не ми се виси цял ден на тия скали. Кой тръгва първи? – подех възторжено аз. – Цял ден, ха-ха-ха... как го измисли? – този път наистина я развеселих, но не знаех защо. Тръгнах първи да слизам.
19
Бавно и сигурно от тази страна скалите бяха полегати и слизането не беше чак толкова трудно. – Какво му е смешното на „цял ден“? – попитах, след като бях слязъл около десетина метра. – Ха-ха-ха... да си виждал слънцето да залязва? – отвърна Мия, която беше на около метър над мен. – Всъщност не, ама на мен много често ми се доспива и просто заспивам без да го чакам да залезе. – Няма как да го дочакаш, то никога не залязва. Винаги си стои там, където е в момента, само някакви облаци от време на време го закриват за час-два и става малко сумрак...
След няма и петнайсет минути вече бяхме стъпили на плажа. Тук имаше повече хора от предния плаж. – Има нови попълнения – каза Мия. – Нови попълнения, какво искаш да кажеш? – Нови попълнения, на теб как ти звучи?! – Нови умрели, така ми звучи и не ми е смешно. – Не се прави на моралист, ясно е, че хората умират, тъпо
– Опсссс... има и правила?! А ако не ги спазваш к’во ще те осъдят на смърт ли? – Не, господин Алекс, и забравих как ти беше фамилията Остроумников или Отворков? – Правилата, които са създадени от хората тук, сега ще видиш едно от тях – каза Мия и се запъти към първата група хора, състояща се от едно четиричленно семейство. – Добър ден! – поздрави ги тя. – Добър ден! – отвърна мъжът.
20
– От нашите? – От нашите, три години, автомобилна катастрофа. – Аз съм от четири години, опит за грабеж – представи се Мия, – търся Марио Ковачев. – Сигурна ли си, че е тук? – Би трябвало, от два месеца трудова злополука. – Напоследък пратките се бавят. Един приятел дойде след шест месеца, нещо го мотали в реанимацията сума ти време, ама тея от клиниката по изгаряния много са се взели насериозно напоследък. – Марио работеше на строеж, технически ръководител, да прегледа едно скеле и... от осмия етаж. – Е, щом е така, сега ще пусна запитване – каза мъжът и се провикна до най-близкия човек: – Мариииооо Коовааачееев... Човекът, който седеше без никакво изражение на лицето си, просто се обърна и се провикна: – Мариииооо Коовааачееев... Следващият чул направи същото и за около 20 секунди вече не се чуваше някой да вика Марио Ковачев. Затихна, а името му вървеше от уста на уста към другия край на плажа като мексиканска вълна. След около две минути се чу като лавина как пристига отговор „Не, Не, Не...“ Мъжът от катастрофата погледна тъжно към нас: – Явно го няма на този плаж. Сега докараха една ката-строфа с ТИР и автобус и този плаж е пренаселен, успех в търсенето! Ние се търсихме осем месеца – каза мъжът и погледна доволно семейството си, – но вече сме заедно. Ако чуя нещо, ще кажа, че го търсят. Тръгнахме и Мия се обърна към мен: – Видя ли за какви правила говорех, като се представяш, питаш дали е от нашите, ако е такъв, казваш приблизително колко време си тук и от какво си умрял. – Аха, нещо, което не направих, като се запознах с теб. – Да, и като чуеш някой да вика име на човек, го викаш
21
– Това е добро, след като забелязах, че тук няма теле-фони... – И друго – продължи Мия, – не е лошо, ако възнамеря-ваш да спиш, да си кажеш името на някой да теб, ако слу-чайно и теб те търсят. – Амии... аз досега не знам колко пъти съм заспивал и не съм си казвал името, може вече да са ме търсили. – Не са, ти си умрял от скоро, млад си, явно нямаш много умрели преди теб приятели. – Всъщност нямам, май аз съм първият, пионерът на компанията един вид. – пореден опит за шега, който не ми се получи. Мия ме изгледа с недоумение и в погледа и се четеше „не се шегувай, не ти се получава“. Тя се обърна и тръгна по плажа, а аз се повъртях десет секунди и тръгнах след нея. Въобще не ми се говореше с Мия, защото беше доста сопната и дръпната – какво толкова щеше да º стане, ако е малко по-усмихната, но явно си е такава. Опитах се да раз-мишлявам какво ли щеше да стане, като минат шестте ми месеца. Вървяхме безмълвни по плажа, насочени към поредните скали, а те бяха доста далече, както споменах, около четири километра беше дължината на плажа. Мия за разлика от мен беше в доста добра спортна форма
– Алекс, ей, Алекс! – някой се провикна откъм гората. Мия спря и ме погледна въпросително, а аз започнах да гледам по посока на викащия моето име. На около петнай-сет-двайсет метра от мен се изправи едно момче с кожени дрехи и ботуши и започна да ми маха. – Май те познават – каза с ирония Мия. – Аз съм известен – отвърнах самодоволно аз, – само че не се сещам откъде го познавам, да отидем да видим кой е. Без да чака втора покана, Мия тръгна към момчето, а аз, 22
крачейки натам, се опитвах да се сетя кой е той. Като стиг-нах на пет метра от него, видях, че това е Митко Кашона, не му знаех фамилията и всички в мото-средите така му вика-ха. Митко беше катастрофирал преди три години с мотора и това обясняваше кожения му екип и ботуши. – Еййй, откога не съм те виждал! – зарадва ми се той. – Бая време мина, вярно – опитах се да бъда любезен. – Не си с мотора – полюбопитства той, – с колата ли си? – Не, пеша съм, запознай се, това е Мия. – Още ли караш ямахата, много яка машина, еййй... – констатира Митко. – Да, и май няма да я сменям скоро, ха-ха-ха, нали – ка-зах с ирония аз. – Е, още сме млади, като одъртеем и си спим отделно, от зъбите тогава ще мислим за чопъри, ха-ха-ха – вкара шега на свой ред Митко. – Да, така е – чудех се какво да кажа, и разбрах, че не знае защо е тук. – Копеле, така съм се напил, че забравих къде съм си ос-тавил мотора и каската, ха-ха-ха – продължи Митко, – да си ми виждал мотора? – Всъщност не, нали си със сузукито – опитах се да раз-бера какво си спомня той – това бяло и синьо? – Да бе, пич, знаеш ми мотора не съм го сменял, просто не знам къде го оставих, и стоя на тоя тъп плаж и обикалям като ударен самолет без опашка. – Ако видим сузуки, непременно ще ти кажа – намеси се Мия в разговора, а Митко се стресна все едно за първи път
– Возил ли те е на мотора? – попита Митко. – Жените си падат по това, Алекс да ги вози, ха?! – Е, ама аз не си падам да возя. – Недей да скромничиш... айде, айде, наши хора сме – каза той и ме потупа по рамото свойски – вие накъде? – Търсим един човек – поде разговора Мия, – ще търсим и мотор явно. 23
– Успех, и ми звънни да покараме малко, ако си намеря мотора, де... чао засега. – Чао.
– Чао. Тръгнахме с Мия без да говорим, докато се отдалечим достатъчно да сме сигурни, че не ни чува. – Май още не се е сетил защо е тук... – изложих тезата си аз.
– Да, не знаят – продължи тя – и сега освен, че са те про стреляли, си моторист и женкар, доколкото схванах. – Глупости – защитих се аз, – това са само слухове и въобще не обичам да возя никого... или по-точно – никоя. – А и като те видях как се катериш, никога не си стъпвал на спортно игрище и дори в парк. – Това със спорта не ми се получава, вярно, но в парк съм ходил много пъти. – Защо, да пиеш бира ли? – продължи Мия с шеговит тон. – Всъщност и да пуша цигари... – А жените ги сменяш всяка седмица нали? – Не. – Да бе, да, личи ти от 100 километра, сега ще ми кажеш, че си имаш и гадже, ха-ха-ха. – Имам си – защитих се аз, – защо си мислиш, че си ня-мам... не съм готин ли? – Напротив готин си, точно затова, не страдаш от липса на женско внимание. – Не се оплаквам, но си имам гадже и съм си с нея и много си я обичам, нещо друго да кажеш за мен Фройд? – опитах да си върна за това, че ми каза Холмс. – Ще видим колко я обичаш, като минат шест месеца. – WTF, стига с тия шест месеца, какво само ме плашиш – изнервих се аз, – ще минат и к’во, ти като си тук от колко каза – четири години, това са осем пъти по шест месеца, е не си по-умряла от мен.
24
– Не, глупчо, първите шест месеца, ама явно ти липсват
– Уааа, ти си била дама, аз си мислех, че си спортистка – отядох се на свой ред аз. – Много си смотан – отяде се Мия, – прав си, че не си женкар, коя ли жена ще си говори с теб, аз му правя ком-плименти, а той не съм била дама. – Добре де, шегувах се... – Не се шегувай – продължи тя с нервен тон, – повече от явно е, че не ти се получава. – Окей, явно при теб не ми се получава – съгласих се аз. – След първите шест месеца ще си един вид официално тук, ще видиш, не те плаша, на някой му харесва, на друг не, въпрос на личен избор – сподели Мия, вече значително по-спокойна. – Аха, еми този Митко умря преди три години, нищо не спомена за това – озадачих се аз. – Чакай, пич, мисля, че ти казах, шестте месеца започ-ват да текат от момента, в който сам осъзнаеш, че си ум-рял, казах ти, малко са хората, които въобще осъзнаваха, а ти си един от малкото късметлии, който е осъзнал почти веднага, аз примерно съм се сетила след около три месеца престой тук. Повървяхме още десетина минути и аз споделих, че съм уморен и трябва да си почина малко. – Окей, дай вярно да поспрем – съгласи се с мен Мия. – А ти всъщност защо вървиш с мен? – Ми не знам, преча ли ти? – отвърнах аз. – Не, ама просто питам, можеш да си лентяйстваш ня-къде. – Ще изкукуригам, ако стоя на едно място, пък и ми е интересно да разглеждам. – Тооо, щото има много за разглеждане, понеже обикаля-ме Лувъра – пошегува се Мия. – Може пък и аз да видя някой познат, е например Митко с мотора.
25
– Добре де, ако искаш върви с мен, а сега вярно, дай да починем малко. Седнахме на плажа и аз неусетно съм задрямал или по-точно направо съм заспал като пън. Нямам представа колко съм спал, но като се събудих, бях доста отпочинал и Мия я нямаше. Е, явно е решила да продължи без мен, но поне научих доста полезни неща. Огледах се, картината все бе толкова фрийки като пре ди – плаж, море и гора, приятно слънце грееше на хори зонта, а малки пухкави облачета като от картина на Мике-ланджело се носеха из небето. Чудех се какво да правя – да продължа да си седя и лентяйствам или да се метна в морето за разнообразие. Последното ми изглеждаше най-логично
Така безметежно си минаваше ден след ден, или по-точ-но: сън след сън, обикалях безцелно този или онзи плаж, ка-терех се по скалите, преминавах на следващия плаж и така. Говорех с разни хора просто за разнообразие. Всъщност за разлика от това, което сподели Мия, повечето знаеха, че са умрели. Отначало се опитвах да броя колко пъти съм за спивал, за да се ориентирам колко дни са минали, откакто съм тук, но после се отказах, защото нямах представа по колко време спя – час, два или пет. Така че се отказах. Вече нямах представа колко дни са минали или колко месеца, но все пак бяха по-малко от шест, защото тогава щеше да „ста-не нещото“, за което всички ми казваха. Времето вървеше безметежно, еднообразно и скучно. В един от тези безметежни дни, ако може така де се на-рече времето, в което бях буден, шляейки се безцелно из поредния плаж, изведнъж чух познат женски глас. Не беше глас, който съм чувал скоро, но някъде в подсъзнанието ми беше останало, че го познавам. Гласът идваше от към вътрешността на плажа, близо до непроходимата гора, къ-дето се бяха събрали пет-шест човека. 26
Тръгнах натам да видя от любопитство дали съм прав, или просто изперквам и виждам и чувам „познати“ неща. Но наистина, за мое по-скоро разочарование, не се бях за-блудил, познатият глас звучеше още по-познато и с прибли-жаването към групата разпознах и собственика на гласа. Да, това беше Криси, която доста превъзбудено обясняваше какво е станало и защо, по дяволите, се намира тук. – Криси?! – казах аз с леко учудване и въпрос в гласа. Тя се обърна, изгледа ме от горе до долу с лек ужас в погледа
– Алекс, аз наистина съм тук. – Знаеш ли защо си тук? – Знам, блъсна ме кола, но тайно се надявах, че сънувам.
да се разотива, като видяха, че сме познати от преди. – Явно да, щом те виждам, явно не сънувам, ужас, ще я убия Румяна – продължи с нервно-истеричен глас Криси – ау, сега какво ще правя, имам толкова работа за вършене, разправии с банки, с клиенти, а аз да си седя тук умряла... – Ехооо, успокой се. – Какво да се успокоя, какво, ти знаеш ли какво ще стане сега в работата, след два дни имам среща с един, дето го боря от поне половин година да купува от нас и сега какво, ей така да си умирам, защото и без това ми е напрегнато, та сега и с тая работа да се занимавам... – Коя работа? – Как коя, това тъпо умиране, и то ми е на главата на-чиии, така не може да се работи! – Спокойно, всичките ти грижи с фирми, банки, клиенти са дотук – казах аз и хванах Криси за ръката, която трепере-ше. Явно беше нервна и още в стрес от преживяното. Криси замълча и избухна в неудържим рев, седнах до нея и я пре-гърнах, а тя само това и чакаше, за да се разреве и хълца по-силно. След около петнайсетина минути се успокои и аз се престраших да я попитам: 27
– Какво става на Земята? – попитах аз с лека закачка в гласа, мъчейки се да º оправя настроението. – Не е смешно, ама хич... – Мен от колко време ме няма или откога имаш спомен, че ме няма? – полюбопитствах аз. – Може би от четири месеца, но не знам аз от колко вре-ме съм тук – каза Криси. – Лиза как е, окей ли е? – Не, Алекс, не е окей, даже хич не е окей – сподели Кри-си с леко приповдигната интонация. – Защо, болна ли е, или нещо в работата... да не са я увол-нили? – попитах аз притеснено. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.32 Mb. Сподели с приятели:
|