Издателство •пропелер•
Изтегляне 1.32 Mb.
|
|
– Не, не е болна или поне от познатите нам болести, не са
– Мммм... не те разбирам, как, кой, какво, продължавай? – заекнах аз. – Алекс, не се прави... – леко се сопна Криси. – Лиза страда много за теб, проблемът е, че страданието º придоби лошо измерение. – Например.., какво значи лошо измерение и защо ще я уволняват? – Защото ходи като буреносен облак, отговаря само с „Не“ и „Да“ – продължи Криси. – Е, аз не виждам нищо лошо в това, ще º мине, едно вре-ме се казваше, че войник и умрял се помнят 40 дни. – Това е хубавото, че отговаря с „да“ и „не“, поне го вори... – Иначе к’во прави, като не говори? – Пие – каза Криси. – Пие? – като папагал отвърнах. – Да, пие уиски – продължи Криси. – Преди само вечер след работа с нас, после ако не се напиеше с нас, започна да си допива вкъщи сама. След това започна да удря по някое малко на обяд, ей така, за аперитив, а това започна да не се нрави на колегите º, а и няколко път си беше откровено пи- 28
яна през целия работен ден. А това вече не се харесва и на колегите, и на клиентите º. – Да, това не е хубаво, но честно да ти кажа и аз бих на-правил същото, не че я оправдавам за това. – Ние гледаме да не пие много с нас, ама, както ти казах, ако се приберем по-рано с цел тя да спре да поръчва, сестра
– Нямам какво да кажа. – Алекс – продължи Криси с по-приповдигната интона-ция, – Лиза много те обича и много страда за теб, явно не си го осъзнавал досега, но е така. – Може би си права, не съм го осъзнавал. Винаги съм имал чувството, че съм º нещо като забавление, мимолет-но. Никой от нас не беше отварял дума за годежи, сватби и тем подобни, но то си се усещаше де, че натам отиват не-щата. Тя е толкова прекрасна – само да щракне с пръст и 10 мъжете ще º паднат в краката, та точно в мен да се влюби...
– Не знам, какво си мислел и как си чувствал нещата, ама Лиза много страда за теб, повярвай ми, много! Аз я познавам от доста време, никога не съм я виждала така – продължи на свой ред Криси. – Сигурно си прав, че ако щракне, 10 мъже ще º паднат в краката, та даже и повече, и откакто те няма, много мъже тичаха по нея, но удариха на камък. Само един... Никола е много настоятелен и се върти нон стоп покрай нея, ама и на него ще му изтече гаранцията. – Е, не може така, трябва да продължи напред! Аз няма да отида при нея, само тя може да дойде при мен, евентуал-но... – казах замислено аз. – Какво искаш да кажеш?! – сопна се Криси. – Нищо, просто споменах технически, че Лиза може да дойде тук, ние не можем да отидем при нея. – Искаш Лиза да умре, така ли, Алекс? – каза Криси с една извивка в гласа. 29
– Оффф, не... не искам никой да умира, просто искам Лиза да е щастлива. – Еми не, не е щастлива без теб, но твоят план ми хареса, ако имаше начин да го осъществим. – Кой план, аз нямам план?! – учудих се аз. – Добре де, твоето умозаключение, което от една гледна точка е план – каза с нескрит пламък в очите Криси. – Искаш Лиза да умре от насилствена смърт и да дойде при нас? – Искам Лиза да е щастлива, Александър, и аз като теб, но ако е жива и нещастна или умряла и щастлива, ти какво предпочиташ? – разви своята теория Криси. Знаех си, че Кристина е брутално пряма, и в това, което казваше, има известна логика, но дори и да беше така, тех-нически беше невъзможно да се осъществи – ние нямахме достъп до нейния свят, а тя не знаеше за съществуването на нашия, така че всичко пропадаше или поне така си мислех в тоя момент. – Окей! – казах аз след кратко мълчание. – Засега нищо не можем да направим, така че тайно ще се надяваме Лиза по един или друг начин, или да дойде при нас, или да спре да страда за мен.– Е, все някога ще я уволнят и няма да има пари за пиене и ще спре, но не е това идеята – продължи Криси да чертае в черни краски бъдещето на Лиза. – Е, стига де, може пък внезапно да се влюби в някой млад красив, успял... Ето може да се вземат с Никола или както и да се казваше, да си родят волейболен отбор деца и да са щастливи. – Не, не може – прекъсна ме Криси, – за да стане дори
30
горепосочения от теб, Алекс, хипотетично появил се мъж... освен ватман или кондуктор в трамвай 7... и стига с това – изнерви се Криси накрая, – ти не знаеш какво се случи, като разбра, че си умрял и повярвай ми не искаш... – Какво? – инстинктивно попитах аз. – Нищо, което е интересно и би ти донесло морално удовлетворение – сопна се Криси. – Беше много, много нещастна и много плака, и много пи; в общи линии това,
Предпочетох да прекъсна този разговор, а и наистина не исках да знам подробности как жената на мечтите ми е стра-дала и аз в общи линии съм виновен за това. – Окей – започнах аз след около пет минутна пауза, – я кажи как те блъсна кола? – Е, как, много лесно – започна Катя. – Нали я знаеш истеричната ми шефка, нали само вика и крещи, че пак ня-какъв клиент не знам си к’во парите не му били пристигнали на минутата, а аз лично ги преведох онлайн и значи, че са пратени, ама се развика да отида до банката отсреща да на-правя извлечение. – Да, май срещу офиса ти имаше една-две банки. – Същите – през булеварда, и аз като най-голямата патка вместо спокойно да отида на пешеходната пътека, която е на около 30 метра по-надолу и да се помотая, ама нали бър-зам, огледах се надве-натри, и видях, че няма много движе-ние и реших да пресека пред един бавно вървящ бус, който явно търсеше къде да спре, всъщност не да пресека, а да притичам... – И... ? – заинтригувах се аз. – И!... Нищо и – продължи Криси с нервен глас – вече си гледам надясно дали не идва някой отгоре и един малoум-ник хвърчи по трамвайните линии, аз не го виждам от буса, той явно също не ме вижда и – бам. – Само това ли си спомняш? 31
– Имам някакви смътни спомени от линейки, лекари, но нищо повече. Явно съм си ударила главата някъде, защото като се събудих тук първия път яко ме болеше. – Доста класическо и едновременно тъпо – 90% от хората тук ги бутат коли, а мен ме гръмнаха. – Знам, Алекс – почна Криси с по-спокоен глас, – след два дни заловиха убиеца, мисля даже, че го осъдиха по бър-зата процедура. Би трябвало да е онзи, за който ни разказва-ше, че се е опитал да те обере. – Да, същия, точно преди да ме гръмне го видях, той е! – А разбра ли се как са го хванали, че полицията чак пък толкова бързо да реагира? – Опитал се да обере един магазин, само че в магазина имало и един ММА боец – то сега нали стана модерно всеки втори да е ММА батка – ама този си бил истински, дето си ходел и по състезания, та освен че не обрал магазина, изял сериозен пердах, та и куките го заключили, а тъпчото бил със същата пушка, с която стрелял по теб, та не било много трудно да се докаже, че е бил той... а и в джоба си носел и твоя телефон със SIM картата, само го изключил; абе, пъ-лен малоумник. – Малоумник, многоумник, ама аз съм тук, а Лиза стра-да – казах на финала аз и двамата замълчахме. След около десетина минути съзерцаване на морето се обърнах към Криси да продължим разговора, но тя вече беше заспала. Дните си вървяха, ей така неусетно, или поне това, което се наричаха дни. С Криси се бяхме разбрали да се виждаме на това място, където беше срещата ни, ако някой някъде тръгне да се разхожда, въпреки че през по-голямото време ходехме заедно из плажа. Срещахме се с всякакви хора, го-ворехме си с тях, някои наистина не знаеха, че са умрели, но
32
дяволите, как ще разбера кога са минали тия шест месеца
ха-ха-ха“ отговаряше в тоя дух тя от време на време.
– Хайде до съседния плаж! – подех разговор аз една тъй наречена сутрин. – Оооо, Алекс, мързи ме, а и нали знаеш как обичам мо-ренце, плаж и спокойствие, няма шефове, няма банки, няма истерични клиенти – отвърна Криси. – Ти върви, аз ще се помотая малко и ще ме намериш тук, като се върнеш. – Емиии... мен ми писна малко, искам да се поразходя да видя това-онова, там морето работи ли, пясък има ли, ха-ха-ха... – вкарах опит за шега аз. – Върви, върви, аз съм тук. Не знам какъв беше тоя порив от моя страна да отида натам, но все пак тръгнах, а и никога не бях ходил на този плаж, който според моите изчисления трябваше да е на юг. Не че тук имаше посоки, но ако слънцето беше на изток, там трябваше да е юг, или поне така си бях решил аз. Тръгнах бавно, но славно към южните скали. Те бяха на не повече от километър и половина, а и не изглеждаха чак толкова стръмни. Стигнах при скалите, те наистина се оказаха лесни за преминаване – за няма и двайсетина минути бях от другата 33
стана. Плажът беше същият, морето – същото, само гора-та беше малко по-различна, не беше толкова гъста и беше по-свежо зелена. Този плаж беше малко по-дълъг от всич-ки, които съм виждал, може би около 10 километра, защото следващите скали едвам се виждаха. Реших, че няма да ходя до края, а просто ще се помотая малко безцелно, можеше пък и да видя нещо интересно. Бях минал около километър
Такива мисли ме бяха обзели и вече се каних да обръщам
– Добър ден! – каза той и подаде ръка. – Добър ден! – отвърнах аз и се ръкувахме. – Алексан-дър, ти от нащ... – Не – прекъсна ме той, – от управата съм. – Ъъъ... – захълцах аз, – тук има управа?! – Да – продължи той без да се представи, – от управата съм, имаме малко работа с теб. – Работа?! В какъв смисъл, нещо да свършим... – Ела с мен – продължи той, – минаха ти шестте месеца, трябва да ти обясня какво да правиш... ако искаш, естест-вено.
34
Супер, помислих си аз, ще задоволя най-накрая любопит-ството си, и в тоя момент ме хвана леко страх от неизвест-ността. И докато стоях, обгърнат в мислите си, без да имам каквато и да е представа какво се е случило, аз и въпросният господин се оказахме във входа на един блок. Бях безкрай-но втрещен и стоях като вцепенен и не знаех какво да правя. Въпросният човек леко се усмихна, всъщност за първи път от нашето кратко познанство, отвори вратата на входа и из-лязохме на някаква улица, която за първи път виждам. Ули-цата си беше най-нормална квартална, не много оживена и може би беше пролет, или поне така прецених по дървета. – Бил ли си в Париж? – попита той. – Не, никога. – Добре дошъл в Париж, приятелю! – каза той с усмивка
– Какви документи, аз нямам документи? – Имаш, във вътрешния джоб на якето си, я виж каква народност ти се е паднало и ела сега да ти разкажа за тези шест месеца. Бръкнах в джоба на якето си и наистина имах малко портмоне. Отворих го и вътре имаше някакви дребни пари и лична карта с моя снимка. Разгледах я с подробности и установих, че съм белгиец и се казвам Александер Ван Тои. Бях повече от вцепенен, показах ги на господина от управа-та, както той сам се нарече. – Наред ли са? – попитах аз. – Да, ела с мен на някоя слънчева пейка да си поговорим, господин Ван Тои – продължи човекът от управата, – и меж-ду другото, знаеш и фламандски, в случай че те питат нещо.
– Да, да, 2015 година е! – каза господинът от управата, който забеляза, че се вторачвам във вестниците. 35
След около десетина минути ходене стигнахме до едно малко паркче, с може би десетина пейки и скулптура в сре-дата, а в единия край на алеята имаше човек с количка за хотдог. Изглеждаше адски филмово и очаквах този с ко-личката за хотдог да е маскиран агент или нещо подобно, но не – явно фантазията и гледането на тъпи екшъни не ми помагаха много в случая. Господинът седна на една пейка и ме покани с жест да седна да него. Разгледах обстановката и с учудване конста-тирах, че не се вижда Айфеловата кула, „Баси тъпото, Па-риж, пък без Айфелова кула.“ – Да поговорим малко и да ти обясня какво правим тук, съгласен ли си? – започна той. – Абсолютно съм съгласен – ухилих се глупаво аз. – Въоръжи се с търпение. Всъщност гладен ли си? – Да! – странно за първи път изпитвах глад. – Като гледам, тук има само хотдог, върви и си купи един. Отидох до количката и си взех най-големия, с всички подправки, които имаше и една кока-кола. Започнах да ям и бях на седмото небе от щастие. – Така, да започвам. Готов ли си да слушаш и да запом-ниш всичко, което ти казвам? Само кимнах с глава, защото устата ми беше пълна. – Както си разбрал вече, ти си умрял от насилствена смърт, затова си на оня плаж, който нито е рай, нито ад. Ако си беше изживял живота докрай, както ти е отредено, тогава щеше да отидеш, където ти е мястото. Не знам какъв живот си водил и не е в моята компетенция да отреждам къде ще отидеш. – Най-вероятно в ада, не съм водил целомъдрен живот – казах с полупълна уста. – Това не го определяш ти и не е важно дали си спазвал точно закона на твоето вероизповедание, а дали си бил до-бър човек. На този плаж има хора от всички религии, дали си причинявал злини и добрини на околните, това е воде-щото! Дали си обичал животните и хората, а не дали си се 36
напивал, прелюбодействал според твоята религия и употре-бявал според земните закони наркотици и т.н. – Емиии... – опитах да се намеся в разговора, но той ме прекъсна. – Сега слушай и после говори! Та така, умрял си и не си изживял живота си докрай. Като минат шест месеца от тво-ето осъзнато пребиваване на Плажа имаш възможността да доживееш живота си – какво ще рече това: на всеки 20 дни ще имаш възможност да идваш на Земята за два дни, където си пожелаеш – ето сега си в Париж, може да искаш да си в Лон-дон, или Камбоджа, може да си на Еверест или в Бразилия, на Копакабана – това е твое желание. Просто трябва да си го по-желаеш и си там! Когато отидеш в някоя държава, ще имаш документи от някоя съседна държава, а ако те спре полиция или нещо подобно, ще имаш дребни пари от местните да си купиш нещо за ядене или дори вестник, за да се информираш, или някоя дреболия, която няма да можеш да вземеш на Пла-жа – просто при връщането ти няма да е с теб. Престоят ти ще бъде точно 48 часа земно време, освен ако не се издъниш.
– Много лесно стават издънките, ти си от София, Бълга-рия, нали? – Да, защо? Лошо ли е? – попитах аз на свой ред. – Не, не е лошо, просто ако отидеш в София и искаш да се видиш с някой твой приятел или да комуникираш някак си
– Аха, ясно, няма как да стане всички да знаят, че съм умрял, пък един вид да пия бира с тях. – Да, виждам, че схващаш бързо, но можеш да си се раз-хождаш из София на воля, може дори и да видиш някой дали
37
– Аха, тоест мога да ги гледам отстрани, тайно скрит в храстите – опитах се да се пошегувам. – Ако искаш и в кофа за боклук се скрий, това си е твой проблем, важното е да не те виждат и да не разберат по какъвто и да е начин за твоето присъствие. Мисля, че съм достатъчно ясен! – сопна се господинът. – Да, напълно ми се изясни ситуацията. А колко близо мога да се доближавам? – Колкото си искаш. Ако някой спи на палатка, може да му влезеш в палатката, но секунда преди да се събуди, си на Плажа. Ако мислиш, че си толкова хитър и ловък, може да ходиш на един метър зад него, но мисля, че ти споменах как стоят нещата – когато виждането ви стане неизбежно, си на Плажа – леко се изнерви господинът от управата, а в очите му се четеше „оффф, поредния нинджа тарикат“. – Окей, разбрах. – Може да отидеш да видиш отдалече родителите си как са, как са приятелите ти, добре ли са, но само отдалече, никак-во приближаване в полезрението им и никакви опити за кому-никации! Знам, че тъгуваш за едно момиче, може да я видиш, но тя не трябва да те вижда, иначе се връщаш на Плажа. – И повече няма да идвам на Земята ли, ако се издъня? – Не, ще си идваш, но просто да знаеш, на всеки 20 дни по 48 часа. – Това ли е?! – Не, има и още – продължи с равен глас, – при всяко ид-ване на Земята, ти започваш да старееш, да ти тече животът, както си е бил, ако ти е било писано да умреш от инфаркт след два дни, а произшествието, от което си умрял насил-ствено, е настъпило малко преди това, просто реално отре-деното ти време тече, и ако ще получаваш инфаркт, просто си умираш наистина и отиваш в рая или ада, както преценят, не е в моята компетенция. 38
– Тоест, дните ми са преброени... не че преди това не са били?! – казах риторично аз. – Да, така е! Така че ти сам си прецени ще идваш ли, за-служава ли си и т.н., но ако си лежиш на Плажа, може да си лежиш до безкрай. – А повечето хора идват ли? – Отначало, като са още ентусиасти – идват. Дънят се, естествено, после обикновено го удрят на туризъм от сорта: „Е, как ми се ходеше в Милано или Тибет“ разглеждат, как-вото искат и после се кротват. Това е като цяло, а и, естест-вено, не може да казваш на никого от Плажа, чиито шест месеца не са минали. Разбра ли каква е системата? – Разбрах, а сега какво да правя? – Каквото искаш, все пак си в Париж! Ако тук няма какво да правиш, по-добре не идвай на Земята, ха-ха... въпроси?! – Да, имам. А като се върна на Плажа, на кой точно Плаж ще се „върна“? – Точно оттам, откъдето си „тръгнал“, от същото мяс-то. Разбрах защо ме питаш! Ще се върнеш там, минаваш си през скалите и си на „твоя“ Плаж, а и нали запомни и не се опитвай да кажеш на момичето, което ходи с теб. Ще дойде
Останах сам със смесени чувства на радост, тъга и са-мота. От една страна, бях в Париж – град, в който така и не стигнах, от друга страна, бях сам в града на любовта и нямаше с кого да споделя емоцията, но все пак бях в Париж! Тръгнах безцелно да обикалям и да разглеждам с усмивка на лице. Няма да разказвам надълго и широко за Париж, за-щото, както гласи стара римска поговорка: „По-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да ти разкажат“. Обика-лях няколко часа и седнах на една пейка да си почина. Стана почти привечер и явно неусетно съм заспал. Изведнъж се събудих от едно леко потупване по рамото. Стреснах се и отворих очи – някакъв човек с доста изпокъсани дрехи ме буташе леко по рамото. 39
– Извинявай, какво правя тук? Огледах се сънено и разбрах, че съм се върнал на Плажа, точно от този, от който бях тръгнал. – Нищо, ти как мислиш, какво правиш? – Нищо не си спомням, а и какво е това място? Разгледах го от горе до долу и прецених, че е от катастрофа. – Защо питаш, ти откога си тук? – Не знам, може би от час или два, а може и повече, не знам. – Легни да поспиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Не знам колко време съм спал, но явно е било доста, за-щото бях уморен от ходене и най-вече от емоции. Разбрах най-сетне какво е да минат шестте ти месеца и какво може да правя. И, както се сещате, вече кроях план как да видя Лиза, да разбера добре ли е, зле ли е, страда ли още за мен, или º е минало. Тайно се надявах да º е минало и да си е на-мерила някой друг. От друга страна, бих изревнувал, ако е така – хем исках да е щастлива и безгрижна, след като явно аз не можех, хем исках да е при мен, което от една страна беше доста извратено. Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967 todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата Изтегляне 1.32 Mb. Сподели с приятели:
|