Издава, отпечатва и разпространява Християнски център за хора с увреждания „Благодат

Притча за двата звяра

В едно далечно село, зад девет гори в десета живеел в скромната си къща един беден момък.Той бил много добър и трудолюбив и обичал да помага на бедните и онеправданите, ала все така се получавало, че когато постъпвал правилно според собствените си убеждения, жънел неуспехи, кавги, даже често му връщали зло за стореното безвъзмездно добро.

Всичко това след време така започнало да измъчва момъка,че той загубил съня си. Започнал да ходи като замаян, а нощем излизал навън на двора си, лягал на тревата и гледал звездите, размишлявайки как да намери истината за доброто и злото.

Докато една сутрин просто станал рано, събрал си надве натри багаж за път, сложил малко хляб в торбата си и тръгнал...Не знаел къде отива...Не знаел при кого дори, просто бил решен да получи отговор на въпросите, които го вълнували...и трябвало да сложи край на безсънието си...

Вървял младият мъж от град на град и от село на село и разпитвал почти всеки срещнат знае ли къде да намери истината за доброто и злото...ала никой не знаел, докато една вечер стигнал до подножието на висока планина и видял един стар каменоделец...

Попитал той уморено възрастният мъж знае ли къде може да намери толкова мъдър човек, който да му помогне да разбере истината, която търсел.

Другият го погледнал, усмихнал се и му посочил стръмна козя пътечка.Казал му, че на върха на планината живее неговия по-голям брат, който бил най-мъдрият човек на света и той сигурно би имал отговора на въпроса,който го мъчел...

Зарадвал се пътешественикът, втурнал се по стръмната пътека, вървял почти без да спира цялата нощ и на зазоряване стигнал до върха.

А там имало една обикновена хижа и стогодишен прегърбен старец седял на стъпалата пред своя дом, разбърквайки някаква каша в очукано медно котле.

Пристъпил плахо момъкът,поздравил и задал на стареца своя въпрос, който бил ограбил съня му.

А Мъдрецът само се усмихнал,отвърнал,че знае отговора,но помолил госта си първо да му помогне.Обяснил, че в задния си двор има два звяра,които трябва да нахрани и дали младия мъж не би направил това вместо него, ала казал, че може да даде храната само на единият звяр, а другият да остави гладен...

Втурнал се момъкът, грабнал котлето, толкова бил щастлив, че ще разбере отговора на важния си въпрос и ще помогне на човек в нужда, че не доизслушал напътствията на мъдреца...

Отишъл в задния двор и какво да види...В едно заграждение, разделено на две имало два огромни звяра, така грозни и страшни,че тръпки го побили.Единият бил охранен, със загладен косъм и изглеждал много внушително, а другият бил целия кожа и кости и изглеждал жалко...

Зачудил се той кой звяр да нахрани и плахо запристъпвал към слабия...другия се обърнал и започнал да ръмжи, докато първия загълтал лакомо храната от подаденото му котле...

Момъкът с тревога заотстъпвал назад, усещал , че нещо не е наред,че бил сбъркал,ала не знаел къде... Внезапно слабият звяр се изправил, скочил на крака, добил сила от храната и се втурнал към момъка, искал да го разкъса, да го унищожи...и той изкрещял и ритнал заграждението...

Двата звяра се хвърлили в жестока и кървава схватка, ала по-охранения надделял...

В този момент влязъл старецът и помогнал на изумения и треперещ мъж да се изправи на крака...Извел го навън и посочвайки вече поукротилите се,но все още ръмжащи животни започнал да изговаря своята мъдрост......че тези два звяра живеят във всеки от нас, защото във всеки от нас живее и добро и зло... че ние имаме избор с решенията и действията си ежедневно да храним единия от двата звяра и когато храним повече единия, силата на другия отслабва...че дори и когато ежедневно правим добро, злото е близо, много близо до нас и иска да го унищожи и да ни владее......че когато не ни достига мъдрост и разбиране на доброто винаги може да се обърнем към Мъдреца, поставил тази уникална дарба за разпознаване в сърцата ни, за да избистри знанието ни и да посочи вярната посока в живота ни...

Свидетелство - Аз видях приятелите си в ада

Сид Рот и Рон Рейгън

Предаването е от архива на програмата „Свръхестествено е!“ и е било излъчено през 1996 г. Преводът е със съкращения.)

С.Р.: Ако не е естествено, значи е свръхестествено. Рай, ад ... дали това са само религиозни термини или те наистина съществуват? Какво ще кажете, ако някой, който никога не е чел Библията, нито пък е стъпвал на църква, е преживял нещо, при което вижда свои приятели да горят в ада. Това се случило с моят гост Рон Рейгън. Искам да те върна назад във времето, когато си бил само на 12. Баща ти направил нещо, което тотално разбило сърцето ти.

Р.Р.: Израснах в много бедно семейство. Живеехме в източните планински райони на щата Тенеси. Трябваше всеки ден да извървявам по 2 мили само за да хвана училищния автобус. Един ден, на път към спирката на автобуса, аз минах покрай двора на една вдовица. Тя ме повика и каза: „Синко, искам да ти направя подарък.“ Подаръкът беше едно малко агънце. То стана мой приятел - беличко, пухкаво агънце. Аз бях първото от три деца, растящи в семейство, в което постоянно се чуваха ругатни и обиди, и в което трябваше да търпим грубости. Баща ми беше пияница и често ни биеше - нас и майка ни. Това агънце ми беше много скъпо. В него намирах някаква сигурност. Нямах играчки, нямах с кого да играя там в планините. Бях много привързан към него. Дори бяха изминали няколко месеца, а то все ме чакаше там на поляната да се върна от училище. То беше като кученце, истински домашен любимец и приятел. Но един ден, когато се прибрах в къщи, агънцето го нямаше. Тогава чух баща ми да псува, както обикновено, докато поправяше някакъв автомобил. Не исках той да ме наругае или да изям някой юмрук, затова се опитах да заобиколя колата тихичко като някое птиченце. Когато се приближих, погледнах към земята и видях моето агънце, обляно в кръв. То се беше приближило до баща ми и искало да си играе. А баща ми в изблик на ярост грабнал един от инструментите си и го забил в тялото му.

Разбира се, то беше мъртво.

С.Р. : Знам, че не ти е лесно да се върнеш толкова години назад, но какво изпита в момента, в който видя телцето на агнето?

Р.Р: Мъка, омраза, силен гняв ... Напълно съм убеден, че в този момент бях абсолютно завладян от огромна ненавист.

С.Р.: Искаше ли ти се да убиеш баща си?

Р.Р.: Да. Исках да нараня, да убия, да унищожа всяко нещо, което представляваше някакъв авторитет или власт под някаква форма.

С.Р.: Каза ли нещо на баща си или просто се отдръпна, защото се страхуваше от него?

Р.Р.: Аз избягах от къщи. Избягах в гората, скитах се из планината и крещях ... Крещях с пълно гърло през този следобед: „Той уби агънцето! Той уби моето агънце!”

С.Р.: Колко време прекара извън дома?

Р.Р.: Може би от този момент до деня, в който се ожених, почти не живях у нас, освен в случаите, когато социалните работници от службите, занимаващи се с малолетни престъпници, ме връщаха в къщи.

С.Р.:

Р.Р.: Просто се опитваш да правиш най-доброто, на което си способен ... спиш там, където хората те приемат ... много пъти съм спал на земята, под храсти или в кашони, оправяш се някак си ... по възможно най-добрия начин.

С.Р.: Искам да те питам нещо от чисто любопитство. Ти си на 12, напълно сам, мразиш баща си, изгубил си най-добрият си приятел - агънцето ... не те ли беше страх?

Р.Р.: Изобщо не ме беше страх. Не и след всичко, което бях преживял. Може би заради зверската омраза, която изпитвах, страхът ми беше потиснат, погребан дълбоко в мен.

С.Р.: Ти си се оженил много млад, нали?

Р.Р.: Да, на 17. А съпругата ми беше на 15.

С.Р.: О, ти си пораснал много бързо. Престъпен начин на живот ли си водил?

Р.Р.: Да. Бях чест „гост“ в поправителното училище; бил съм в институции за малолетни престъпници; бил съм и в затвора. На 15 бях в затвора, защото излежавах присъда за непредумишлено убийство. Мразех всичко и всички.

С.Р.: На колко години затвор те осъдиха?

Р.Р.: Трябваше да прекарам зад решетките около година и три месеца преди да бъда освободен условно. Понякога не е лесно да се говори за това, заради дългите години трупана и насъбирана омраза, и негативните емоции. Обръщайки се назад, аз изпитвам срам ...

Живеех за наркотици и пак наркотици, престъпления и алкохол, и още алкохол.

С.Р.: Пристрастен ли си бил или си пийвал само за компания?

Р.Р.: Бях пристрастен. Силно пристрастен към спийд (бел.пр. - вид наркотик) и алкохол. Ако нямах пари, за да си ги купя, аз крадях, пребивах, обирах и изобщо правех всичко възможно, за да си ги набавя.

С.Р.: Не те ли беше грижа, че може да умреш?

Р.Р.: Не. Изобщо не ми пукаше. Ако ти решеше, можеше да ме оставиш да лежа ей там на земята, а мен не ме интересуваше изобщо.

С.Р.: Но тогава какъв беше смисъла на живота ти?

Р.Р.: Не знаех. Може би смисъла беше да разбереш кой води играта.

С.Р.: Обаче един ден ти си получил прободна рана и буквално си кървил до смърт. Разкажи ми какво се е случило през този ден.

Р.Р.: Това се случи когато бях на 25 години. Бях женен и имах три деца. Престъпният ми начин на живот беше ескалирал до такава степен, че се налагаше няколко пъти съпругата ми да ме напуска, за да бъде в безопасност. Бях се превърнал в баща си. Биех жена си, а децата ми се страхуваха от мен. Често блъсках и удрях по стените, давайки воля ... изливайки яда си ... гнева и безсилието, които чувствах. По онова време бях въвлечен в един бой. Аз постоянно се биех. Бил съм в затвора заради малтретиране, нарушаване на обществения морал, скандали на публично място, нападение над полицаи ... Ако ти носиш значка и караш полицейска кола, то ти автоматично се превръщаш в моя мишена. Винаги съм търсел и започвал караници и кавги или съм предизвиквал някакъв инцидент, за да мога да беснея на воля. Както казах, аз бях на 25. Този ден сина ми, на 5 години, беше с мен. Всичко започна на входната врата на малък магазин, тип 7/11. Един мъж бутна вратата, после и аз я бутнах от другата страна, и това беше достатъчно да ме подпали. Ударих го, разбих му главата и той се стовари на пода.
С.Р.: Разбрахме колко опасен е бил Рон. Но кой излезе победител в този бой?
Р.Р.: Предполагам, че той. Аз го свалих на земята и той падна върху едни бутилки, които бяха наредени близо. Ударих го с юмрук в лицето. Стъкла се разхвърчаха из целия магазин, хората се разкрещяха, разбягаха се, но този мъж се изправи, държейки в ръка голяма счупена бутилка, и започна да ми нанася удари. Първият удар беше насочен към лицето ми. Вдигнах лявата си ръка, за да парирам удара, но той разряза бицепса ми, артерията, лигамента и сухожилието на цялата ми лява ръка, чак до кокала. Кръвта ми шуртеше ... с всеки удар на сърцето ми кръвта ми се лееше като из маркуч. Аз обаче бях обезумял от ярост, побеснял до такава степен, че въобще не обръщах внимание на това. Просто продължавах да го налагам здравата с другата си ръка, а той на свой ред ми нанасяше удари със счупената бутилка. Мъжът ми нанесе няколко прободни рани. Беше твърдо решен да ме убие. Тогава не знаех, че тъкмо бил излязал от затвора. Бил излежал присъда точно защото бил намушкал някого с нож.

С.Р.: И как завърши тази разправия, меко казано?

Р.Р.: След няколко минути мениджърът на магазина се приближи и буквално се разкрещя: „Млади човече, ако не отидеш в болницата, ще умреш тук в магазина!“Думите му привлякоха вниманието ми. Пода беше изпоцапан с кръв, която продължаваше да шурти от мен; малкият ми син беше изпаднал в истерия ... търчеше насам-натам и крещеше неистово; а хората - паникьосани.

С.Р.: Синът ти е преживял нещо много по-ужасно отколкото ти, виждайки заклано малкото агънце.

Р.Р.: Да, не ми е лесно да си припомням тези събития, но човекът предложи да ме откара в най-близката болница. Аз седнах на пасажерското място в личния му автомобил, а той седна зад волана и шофира 2 мили. Нямах турникет, но дори не се опитвах да спра кървенето. Просто бях сложил ръката си отгоре на раната. Когато пристигнахме в кабинета за спешни случаи бях толкова близко до смъртта, че дори не можех да си отворя очите. Спомням си екипа от лекарите. Можех да ги чувам, но не и да ги виждам. Те казваха: „Не можем да му помогнем. Изгубил е твърде много кръв. Най-вероятно ръката му ще трябва да бъде ампутирана. Трябва да го подготвим и да го изпратим в друга болница.“ Беше пълен хаос. През това време някой се беше обадил на съпругата ми и тя беше пристигнала в бърза помощ, и беше прибрала сина ни.

С.Р.: А ти осъзнаваше ли какво се случва около теб или беше изгубил съзнание?

Р.Р.: Аз бях в едно такова състояние на полусъзнание. Чувах гласовете им, но не осъзнавах напълно какво ставаше. Започнаха да ми преливат кръв, след което ме пренесоха в линейка и ме „изстреляха“ към Baptist Hospital в Ноксвил, Тенеси, която се намираше на 18 мили. Бяха позволили на жена ми да се качи в линейката. Но парамедикът, млад мъж, се наведе над мен и ми каза нещо, което не можах да разбера и дори не можах да му схвана смисъла: „Господине, вие сте изпаднал в сериозна беда. Трябва да призовете и да се обърнете към Господа!”

С.Р.: Чакай малко. Аз мислех, че на парамедиците не им е позволено да говорят на пациентите за Бога.

Р.Р.: И аз така знам. Но този млад човек явно е бил подтикнат да стори това или просто е подложил на огромен риск работата си.

С.Р.: А ти как отвърна на неговите думи?

Р.Р.: Нападнах го остро, напсувах го. Ако имах сили сигурно щях и да го цапардосам. По принцип, всичко, което не разбирах, аз го ругаех и проклинах. Изпадах в някаква параноя, обвземаше ме някакъв страх, ако не разбирах нещо и атакувах тези неща. Но отново този младеж каза: „Господине, Господ ще ви помогне!“ и спомена името Исус. Не разбирах какво означава това и го напсувах, наругах и този Исус ... просто не бях на себе си. Но докато той продължаваше да ми говори, нещо се случи в линейката. Изведнъж ... аз си помислих, че линейката избухна, тя се изпълни с пушек и пламъци. Не разбирах какво се случваше. Почти сигурен бях, че тя избухна.

С.Р.: Уплаши ли се?

Р.Р.: Ами ... бях напрегнат. Не знаех какво ставаше. Мислех си: „Ето ме тука на, умиращ, понеже кръвта ми изтича, а сега, на всичкото отгоре, взе, че се подпали и линейката.“ На мига, в който се появиха пушека и пламъците, аз имах усещането, че се издигам нагоре над линейката. Движа се през пушека, през облаците, набирам скорост и изобщо не чувствах болка.

С.Р.: Значи ти си излязъл извън тялото си. После какво стана?

Р.Р.: Всичко около мен беше черно и тъмно. Аз се движех през мрака на този пушек и осъзнах, че чувам множество гласове. Не виждах никого, но чувах писъци, викове и стонове изпълнени с агония. Те ставаха все по-силни и силни. Излязох от пушаците и погледнах надолу към нещо, което приличаше на кратер на вулкан. Започнах да се спускам надолу и все по-надолу. И тогава настъпи най-ужасяващият за мен момент, в който видях лицата на хора, които познавах; хора, с които бях крал, бях се бил, бях купонясвал ... Всеки един от тях беше умрял при трагични обстоятелства - застрелян, или от свръх доза наркотик, или някакъв друг трагичен инцидент. Всеки един от тях беше починал от насилствена смърт.

С.Р.: И какво правеха тези хора в ада?

Р.Р.: Те крещяха, горяха ... бяха като в някакво огнено езеро ... горяха, но не изгаряха. Огромни множества хора ... Но най-страшната и ужасна болка беше атмосферата изпълнена с депресия, потистнатост и гнет, самота и безпомощност.

С.Р.: Но ти никога не си чел Библията. Стъпвал си на църква може би веднъж или дваж в живота си. Не знаеш нищо за ада ... Какво си мислеше, че е това, което виждаш?

Р.Р.: Никога през живота си не бях изпитвал страх. Били са ме, ранявали са ме с куршум, малтретирали са ме ... страха беше нещо незначително в живота ми. Но всичко, което виждах, аз не го разбирах. Накара ме да се замисля. Осъзнавах, че има нещо повече от това, което познавах.

С.Р.: А хората в ада казаха ли ти нещо?

Р.Р.: Те ме викаха по име. Тези, които ме познаваха викаха към мен, казвайки: „Рони, не идвай на това място! От тук няма излизане! Не можеш да избягаш от тук! Не идвай тук! Тук няма надежда! Махай се от тука! Не идвай на това място!“ Загледах се в лицата им и познах Ричард, който умря при опит за обир. Сърцето му изхвърча от тялото му пред очите ми, там на тротоара в Атланта, Джорджия. После видях друг приятел - Фреди. Той падна в река с автомобила си. Колата го затисна и той се удави. Беше пиян. Сърцето ми се къса когато говоря за тези неща. Но аз ги виждах и те крещяха: „Не идвай тук! Тук няма надежда! Върни се, върни се!“ Не мога да кажа колко дълго продължи това, но до мен достигаше най-отвратителната смрад на сяра. Не мога дори да я опиша. Чувствах ужасна жега, чувах писъци и стонове, усещах мириса, хората се мъчеха в невиждана агония. Аз съм държал умиращи хора в ръцете си, гледал съм ги как изгарят до смърт зад решетките на затвора, когато ги подпалвахме с течност и драсвахме клечката. Но това, което виждах тук беше отвъд естественото и не го разбирах. Те викаха към мен: „Върни се и не идва тук! Няма излизане от това място!“ И тогава изведнъж се събудих в болницата, в Baptist Hospital, Ноксвил, Тенеси.

Жена ми беше в стаята. Тя каза: „Ти успя! Искаха да ампутират лявата ти ръка, но после решиха да я оставят.“ Аз обаче гледах към нея и я чувах да говори, но умът ми все още беше зает с това, което току-що бях видял.

С.Р.: С течение на времето успя ли да позабравиш това преживяване?

Р.Р.: Не. Никога. От този момент нататък аз не исках да оставам сам в тъмна стая ...

С.Р.: Но ти, който на 12 години си бил истински мачо мен и не си познавал страха, ми казваш сега, че това, което си видял те е уплашило?

Р.Р.: Да.

С.Р.: В крайна сметка ти си отишъл на църква. Съпругата ти ли те заведе?

Р.Р.: На 2 ноември 1972 г. в 12 без 15 жена ми стана Християнка и прие Исус за свой Месия. Отидох на църква с нея, защото тя ме помоли да я придружа. Нямах си на идея какво е скамейка, какво е Библия ... Пасторът се изправи, за да проповядва, а аз не можех да различа един стих от друг. Но той прочете Йоан 1:29: „Вижте, това е Божието Агне, което премахва греховете на света!“ Когато каза „Божието Агне“ , той сграбчи вниманието ми. Спомних си моето агънце. После проповедника каза: „Божието Агне е Исус Христос. Той е жертвата. Той е Изкупителя. Той е Спасителят на цялото човечество, Който прощава греховете и злите дела на хората.“ Той предостави възможност за молитва, но аз исках да си тръгна.

С.Р.: Рон, зная, че си се помолил. Но искам да узная следното - наркотиците, алкохола, псувните, престъпленията, които бяха част от живота ти, какво се случи с тях?

Р.Р.: Бях освободен на мига! Моята природа, моята същност беше трансформирана. От изпълнена с насилие и омраза, тя беше завладяна от любовта.

С.Р.: Все още за същата жена ли си женен? Какво работиш?

Р.Р.: Да и съм пастор.

С.Р.: Колко църкви си основал?

Р.Р.: 4.

Р.Р. : След като навърших 40 се върнах в училище и получих мастерска степен. Бог е чудесен!

С.Р.: Казвам ви - Бог е добър! Бог прие Рон Рейгън, човек, на който не му пукало дали е убил някого или не, човек, изпълнен с толкова силен гняв и омраза ... В Своята милост Бог му показал ада, а Рон дори не вярвал в неговото съществуване. Той не познавал Библията, но това, което видял било точно като описаното в нея. Живота му бил напълно преобразен. В Старият Завет, в книгата на пророк Данаил, пише, че някои от тези, които са погребани с пръст ще възкръснат за вечен живот, а други - за вечно осъждение. Точно каквото е видял и Рон.

Божието слово – реалност в живота на Петко

Разказва Стефка Стойчева

Да се фокусираш към невидимите неща независимо как живееш е само чрез Божията сила. Но да се довериш въпреки всичко е вяра, която достига небето.

Преди една година започнах да получавам писма на брайл от един наш читател – Петко Абаджиев от гр. Харманли. Да си призная, в началото се учудих защо този човек е решил да ми разказва живота си.

Като четях писмата, постепенно се запознавах с него и разбрах, че то е сляп и глух и с една ръка. Това обаче не е отслабило духа му. Той се е научил да пише на брайл въпреки трудностите. Той не е роден сляпо-глух, а всичко това се е случило при злополука.

Петко е силно вярващ човек. Трудностите само са увеличили неговата вяра и упование в Бога. Както казва Той, ние няма да публикуваме неговия житейски разказ, защото публикуваме Божието а не Петковото слово. Така е, но не мога да не разкажа за последното му свидетелство.

Петко все пак чувал донякъде със слухов апарат, но се случило така, че поради немарливост на служителите в магазина, от където се закупуват тези апарати, той се заразил с егзема и Поради това слухът му съвсем изчезнал. Отишъл на лекар, но лекарят отсякъл категорично. „Медицината беше дотук.“ И тогава, какво да прави. Много е трудно да си сляп, но още по-трудно е и да не чуваш. Както казва известната сляпо-глуха Хелън Келър,“Слепотата отделя хората от предметите, а глухотата – от хората.“ Така е. Всяко увреждане ни ограничава различно. Петко обаче се насочил не към уврежданията си, а към Бога. Започнал още повече да вярва и да се моли. Бог обича всички, но отговаря на усърдните молитви т.е. на молитвите от сърце. И сега Бог останал верен. Започнал постепенно да възстановява слуха на Петко. В началото чувал шумове. После тези шумове се превърнали в дрезгав неразбираем говор и накрая в ясни думи. Не казвам, че вече Петко чува напълно, но не е абсолютно глух. Вярата му се увеличава и слухът му продължава да се подобрява.

Какво да кажем тук освен слава на Бога! И хора, вярвайте! Защото само с вяра човек може да угоди на Бог, който е верен да изпълни словото Си.

“Възлюбена…”

(Из книгата “Видения от небето”

Уенди Алек

Беше дълбоко трогнат. „През тези мигове на изоставеност. През тези мигове на крайна опустошеност, когато се чувстваше напълно изоставена от Мен. И когато Небето мълчеше. Когато лъжите на врага връхлитаха ума ти с крясъци. Когато ти се прилепяше към Мен чрез наглед само една нишчица. Съвсем тънка нишчица. Както някои, които четат тези страници се прилепят към Мен в момента. Знай това, дете Мое.”

Наблюдавах, като видях Отец да хлипа.

„Твоето прилепяне към Мен, Мое възлюбено дете, за Нас беше една от най-големите прояви на вяра в целия ти живот.”

Бях изумена.

Всеки, който би ме погледнал отвън, би стигнал до заключението, че нямам вяра. Но тук, в покоите на Отец, моят Небесен Баща ми казваше, че именно в тези моменти на крайно отчаяние, когато се прилепях само към Него чрез най-тънките нишки. Че това беше наистина вяра.

Сведох глава.

Ден след ден бях се проваляла, понякога ужасно, но винаги някак си устоявах с Божията благодат до следващия. Но никога не бях проливала толкова много сълзи. Никога не бях така атакувана в ума си. Никога не бях стигала толкова близо до момент, когато и умът, и физическото ми тяло, и духът ми да бъдат съкрушени. Почувствах как една невероятна вълна от огромна всепоглъщаща любов от моя Отец ме обля.

Той заговори отново.

„Смелостта тук, на Небето, се измерва по съвсем различен начин, отколкото на Земята. Когато Моите деца бъдат нападнати от изпитания и тестване, които ги притискат почти до ръба на това, което могат да понесат. И въпреки това те продължат да устояват. Продължат да издържат. Продължат да упорстват. Продължат да вярват. Това е истинска смелост.” И не само това, но (нека също така бъдем пълни с радост сега) нека се издигнем и триумфираме в нашите скърби и се радваме в страданията си, знаейки, че напрежението, скръбта и трудностите произвеждат търпение и непоколебима твърдост. А твърдостта (издръжливостта) развива зрялост на характера (доказана вяра и изпитана почтеност). А характерът (от този сорт) произвежда (навика на) радостна и уверена надежда за вечно спасение. (Римляни 5:3-4) „Въпреки че си спечелила много битки и си извършила много подвизи чрез GOD TV и медиите, и ще извършиш още много – нито един, нито един от тези подвизи на вяра не се доближават до Моето сърце. Мое толкова любимо дете, до моментите на най-тежките изпитания, с които си се сблъсквала по време на твоята немощ, когато си вървяла през долината на мрачната сянка и изоставянето – притисната до самите предели на онова, което можеш да понесеш. И въпреки това не си се отрекла от Мен, именно тогава ти печелеше венеца на победител.”

Не можех дори да говоря, толкова бях завладяна от любовта на Отец.

Усетих, че Той се усмихва.