Изкуството да казваш не


уважение към нуждата от съпричастие и всеотдай-



Pdf просмотр
страница3/18
Дата06.11.2023
Размер233.8 Kb.
#119181
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18
Изкуството да казваш “НЕ“
уважение към нуждата от съпричастие и всеотдай-
ност както на отделния човек, така и на обществото.
За да успее в това, човек трябва да изучи изкуството
да казване Наричам го изкуство, защото трябва да идва отвъ­
тре, да бъде лично ида звучи убедително в противен
случай ще продължаваме с разните Колко пъти го
повтарям това и Хиляда пъти ти казах Как не раз­
бра. ..“ и постепенно ще губим и авторитета, и самоу­
важението си. В дългосрочен план ще можем искрено
да казваме да на себе си и на околните само ако се
чувстваме свободни да кажем и не - когато това е
истинският ни отговор.

Повечето родители всъщност искат да казват да на децата си. Винаги. С радост бихме им осигурили всичко и дори сме готови да жертваме живота си за тях. Това е напълно логично, защото в крайна сметка думичката да е символна обичаи кодова дума, че всичко между нас е както трябва. Няма нищо лошо да казваш да всеки път, стига да е от сърце и без задни мисли или очаквания. Но почти никога не е така - защото онези, които казват да, не обичат да чуват думичката „не“.
Когато проучите педагогическата литература от последните сто години и се запознаете с личния опитна хората, става ясно, че за родителите винаги е било трудно да казват не на децата си. В някои периоди са казвали не твърде често, в други - твърде рядко.

Поколението на моите родители използваше в общи линии една и съща стратегия почти винаги казваха не, за по-сигурно. Нето най-често беше придружено от строго изражение и гневен или строг тон, които разкриваха неудобството им и желанието им вместо това да кажат да- Не значи не и не би трябвало да го повтарям- Не е прилично да молиш така, чакай дати пред­
ложат!
Така ни увещаваха да сме послушни ида ги оставим на мира.
От началото на те години родителите започнаха да избират друга стратегия. За по-сигурно те почти винаги казваха да и само колебанието им, апатичното вдигане на рамене и нежеланието в тона им, които умоляват децата да им влязат в положението ида ги улеснят, разкриваха копнежа им да имат свободата да могат да кажат и „не“.
Половин век дели тези два начина да се справиш с болката и неудобството. Но по-същественото са огромните различия в обществата, които саги родили. Поколението на моите родители е расло в общество

на недоимък, където родителите са знаели как е прието да се гледат деца и съответно кога е прието да се казва да и не. Много често сее случвало да ни казват не само защото не са можели да си позволят да ни дадат това, което искаме. А родителите, които са имали възможност, са получавали обвинения - примесени с нотка завист - че разглезват децата си.
Днешните родители живеят в общество на изобилието, където повечето хора имат нова идентичности тя често доминира над личната им идентичност. Те вече са консуматори и същото важи и за децата им. Прибират се вкъщи с пълни торби и блеснали от ен- дорфина очи (този възбуждащ хормон, който мозъкът освобождава, когато бързо задоволиш нуждите си) и без смущение разказват за успешния пауър-шопинг. Повечето норми, правила и ценности, присъщи на обществото на недоимъка вече ги няма и родителите трябва да намерят начин да останат верни на себе си сред богатство и изобилие. За бюджета на повечето семейства няма значение дали децата искат един, два или пет сладоледа в топлия пролетен ден, нито дали официалното облекло за конфирмацията струва една хилядарка повече или по-малко - а дори когато на родителите име трудно да си позволят някои неща, те го преглъщат, за да запазят децата им статуса си пред

своите приятели. Или за да запазят собствения си статут сред другите родители. Не е ново твърдението, че една от важните функции на децата е да рекламират превъзходството, богатството или морала народите лите си или да прикриват липсата им.
Богатството на родителите е само една от причините да не им се налага да казват не на децата си. Някои родители се стремят да избягват конфликтите, други са лениви, трети искат семейството им да еня какъв безкрайно хармоничен рай за децата, четвърти не могат да контролират сами себе си, а напети просто име трудно да бъдат категорични, без да излязат лоши.
Преди да посетим някои от тези семейства е крайно време да обясним защо в крайна сметка е толкова важно да казваме и не на децата си. Както във всички други взаимоотношения вътре в семейството, най- важното е не какво правим или казваме, а каки защо го правим. В никакъв случай не може да се каже, че съществува определен правилен брой нета наден- но за сметка на това има много основания да вярваме, че твърде големият брой половинчати, резервирани, неискрени или отбранителни дата са пагубни за здравословните взаимоотношения между родители и деца.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница