добре да отдаваме по-голямо значение на своите лични граници и нужди. В противен случай винаги ще търсим вината у другите. Изкуството да казваш не означава да отговаряш сам за себе си - включително и за да улесниш другия.
Всеки от нас си има някакви вътрешни оправдания за неспособността да казване. Не искаме да засегнем отсрещния, но всъщност го разстройваме повече. Не искаме конфликт точно сега - но вместо това избухваме двойно по-силно след време. Искаме отсрещният да ни обичано в един момент вече не можем да го понасяме или пъкне понасяме самите себе си. Искани се да сме харесвани, но почват да се държат с нас като с изтривалка.
Искаме да сме отзивчиви, но всъщност откликваме с неохота. Искаме да сме открити и щедри, а ставаме кисели и придирчиви.
Зад всички тези мотиви стои екзистенциалната необходимост да усещаме, че тези, на
които държим, ни ценят. Тази нуждае особено силна и видима във взаимоотношенията с децата ни, на които не просто сме склонни да дадем всичко, но и се стремим да осигурим
по-добър живот от този, който ние сме имали. Комбинацията от тази естествена необходимости тази универсална амбиция без съмнение е една от
основните причини да ние толкова трудно да намерим здравословен баланс между да и не. Именно затова не е най-добронамереният отговорна света,
отговорът, изпълнен с най-много обич - защото той изисква най-внимателно обмисляне, най-сериозен ангажимент, най-много смелости честност.