Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън Съдържание: Дни на въздаяние 1 Съдържание: 2

Дъждът пада и върху житото, и върху плевелите. Слънцето свети и над двете. Болестите удрят и двете, а също и скакалците. Обща благодат и общо проклятие: Божият закон довежда и двете в историята. Един важен факт от историческото развитие е изпълнението от страна на човека на завета за господството. Чрез общата благодат на Бога могат да се въвеждат нови прозводствени техники, след като грижата за нивата е поверена на хората. Закономерностите в природата все още играят някаква роля, но все повече торовете, напоителните системи, редовните грижи, научният мениджмънт и дори спътниковите изследвания са част от живота на нивата. Хората все повече упражняват господство над света. Тогава възниква въпросът: Ако управляват последователите на дявола, ще се грижат ли те добре за нуждите на праведните? С други думи, ще упражняват ли господство в полза на житото? От друга страна, християните биха ли се грижили за плевелите? Ако християните управляват, какво става с неправедните?

Това е проблемът на разделянето в историята. Хората не са пасивни. Заповядано им е да бъдат активни, да се стремят към господство над природата (Битие 1:28; 9:1-7). Те трябва да управляват нивата. Когато и добрите, и лошите изработват своите определени от Бога предназначения, какво развитие трябва да очакваме? Кой преуспява повече, спасените или изгубените? Кой печели господството?

Окончателното разделяне идва в края на времето. Дотогава двете групи трябва да споделят един и същи свят. Ако житото и плевелите означават бавен растеж до зрялост, тогава тябва да заключим, че никакво радикално преломно събитие на разделяне няма да бележи времето на историческото развитие. Това е събитие на последния ден: крайния съд. Това е преломно събитие, което е отправната точка на историческата продължителност. Смъртта, възкресението и възнесението на Христос беше последната значителна серия от събития, за която правилно може да се каже, че е радикално преломна (може би денят на Петдесятница може да служи като последното разтърсващо земята, разтърсващо царствата събитие). Следващият голям есхатологичен прелом е денят на съда. Така че в нашата епоха трябва да очакваме растеж, какъвто е показан чрез земеделските притчи.⁷⁶⁸

Това, на което трябва да се наблегне, е елементът на продължително развитие. “Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе та го пося в нивата си; което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от градинските растения, и става дърво, така че небесните птици идват и се подслоняват по клончетата му” (Матей 13:31-32). Когато това царство влиза в своята зрялост, още няма физическо отделяне на спасените от изгубените. Пълното разделяне идва едва в края на времето. Може да има големи промени, дори ускоряване на смяната на сезоните или забавен растеж, но не трябва да очакваме радикално разделяне.

Макар че нямам достатъчно място да защитя това твърдение, това означава, че разделянето, за което говорят премилениалистите – Грабването – не е в съгласие с притчите за царството. Грабването идва в края на времето. “Житото” не може да бъде премахнато от нивата до този последен ден, когато бъдем взети, за да посрещнем Христос в облаците (1 Солунци 4:17). Наистина ще има грабване, но то идва в края на времето – когато жътварите (ангелите) пожънат житото и плевелите. Ще има грабване, но то е постмилениално грабване.

Защо постмилениално грабване, би попитал амилениалистът? Защо просто не кажем, че грабването идва в края на времето и да спрем дотук? Отговорът е важен: трябва да се занимаем с въпроса за растежа на житото и плевелите. Трябва да видим, че този времеви процес води до християнска победа на земята и във времето.
Познание и господство

Исая 32 е пренебрегвана част от Писанието в наши дни. Тя ни казва за забележителния ден, който идва. Това е ден на “епистемологична осъзнатост,” ако използваме израза на Корнилиъс Ван Тил. Това е ден, в който хората ще познават Божиите стандарти и ще ги прилагат правилно в историческата ситуация. Това не е ден след деня на съда, защото текстът говори за подлеци, както и за великодушни. Но това не може да бъде ден, въведен от радикално разделяне на спасените от изгубените (Грабването), защото това разделяне идва едва в края на времето. Този ден ще дойде преди Христос да се върне в съда, за да царува физически на земята. В първите осем стиха четем:

В този момент сме изправени пред два жизненоважни въпроса. Отговорът разделя много християнски коментатори. Първо, трябва ли да очакваме това познание да дойде изведнъж? Второ, когато този пророкуван свят на епистемологична осъзнатост в крайна сметка започне да се появява, коя група ще бъде земен победител, подлеците или великодушните?

Амилениалистът трябва да отговори, че това паралелно развитие на познанието е постепенно. Постимелиалистът е съгласен с това. Премилениалистът трябва да не се съгласи. Премилениалната позиция е, че денят на самосъзнатостта идва едва след Грабването и последващото установяване на земното царство, като Христос управлява лично на земята. Амилениалната позиция не вижда епоха на праведност преди пълнотата на царството, преди последния съд. Следователно, трябва да заключим, че растежът в самоосъзнатост наистина разделя обществено спасените от изгубените, но тъй като няма да има идеща епоха на обществена победа на праведните, амилениалистът трябва да каже, че това етично и епистемологическо разделяне води до поражение на християните на бойните полета на обществото. Злото ще тържествува преди крайния съд, и тъй като този процес е непрекъснат, сривът към тъмнината трябва да бъде част от процеса на разделяне с течение на времето. Това увеличаване на познанието, следователно, води до победата на силите на Сатана над църквата.

Постмилениалистът категорично отхвърля такъв възглед за познанието. Когато способността на християните да правят точни, почитащи Бога отсъждания в историята нараства с течение на времето, повече власт се прехвърля към тях. Тъй като езичниците губят своята способност да правят такива оценки, като пряк резултат от тяхното отричане на библейския закон и война срещу него, властта ще бъде отнемана от тях, както беше отнета от Израел през 70 от Хр. В постмилениалната рамка на мислене истинското познание води до благословение в историята, а не до проклятие. Тя води до победата на Божиите хора, а не до тяхното поражение. Но амилениалистът трябва да отрече това. Увеличаването на истинското познание е проклятие за християните в амилениалната система на мислене. Ван Тил прави това основа в своята книга за общата благодат – неговата единствена систематично погрешна и осакатяваща книга.

Аргументът на Ван Тил е общоприет в реформистките кръгове. Това е стандартното изявление на позицията за общата благодат. Но, както читателят трябва да е схванал до сега, тя е дълбоко погрешна. Тя започва с погрешни презумпции: 1) че общата благодат означава общо благоразположение; 2) че тази обща благодат-благоразположение намалява с течение на времето; 3) че тази загуба на благоразположение задължително събаря основите на обществената справедливост в цялото общество; 4) че амилениалното видение за бъдещето е правилно. Така, той заключава, че процесът на разделяне води до безсилието на християните във всяка област от живота и че можем да бъдем багодарни, за това, че сме живели в период на “по-ранна” благодат, тоест по-голяма обща благодат.

Иронично е, че възгледът на ван Тил за общата благодат е същностно противоположен на постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни, но е също така противоположен и на амилениализма на амилениалния теолог (и бивш колега на Ван Тил), Мередит Клайн, противник на фондацията Калседон на Ръшдуни, който открито отхвърля постмилениалната есхатология на Ръшдуни.⁷⁷¹ Двойно иронично е, че Ръшдуни е възприел анти-постмилениалната версия на Ван Тил за общата благодат, тоест “по-ранна” благодат.⁷⁷²

Амилениализмът на Ван Тил е пропит в цялото му учение за общата благодат. Може би несъзнателно, той избирателно е подредил библейските свидетелства по този въпрос, за да ги направи да се съобразяват с неговото нидерландско амилениално наследство. Затова и целият му възглед за общата благодат е неправилен. Необходимо е да изхвърлим понятието “по-ранна” благодат и да възприемем учението за общата (трохите за кучетата) благодат.

В отговор на Ван Тил аз предлагам три критики. Първо, Бог не е благоразположен към неновородените в нито един момент след бунта на човека. Човекът е напълно извратен и в него няма нищо, което да заслужава похвала или, нито пък Бог гледа благоразположено на него. Бог дава на неновородения човек дарове (не благоразположение), за да натрупа жар върху главата му (ако не е част от избраните) или да го призове към покаяние (което се извършва от Божията специална благодат). Следователно, Бог е еднакво враждебен към бунтовника през цялата история. Бог мрази неновородените хора със свята омраза от началото до края. “По-ранна” няма нищо общо с това.

Второ, веднъж като излишният теологичен багаж на въображаемото Божие благоразположение към неновородените бъде отхвърлен, могат да се обсъждат два други въпроса: Божието възпиране и обществената праведност на човека. Дейността на Божия Дух е важна при разбирането на естеството на Божието възпиране, но не ни се казва почти нищо за действието на Духа. Това, което всъщност ни се казва, е, че Божият закон възпира хората. Те вършат действието на закона, написано на сърцата им. Този закон е главното средство на Божиите вечни благословения (Второзаконие 28:1-14); бунтът срещу Неговия закон довежда унищожение (Второзаконие 28:15-68). Следователно, когато царуването на Божия закон бива проповядвано чрез проповядването на цялото Божие учение, когато законът бива записван в сърцата на хората (Еремия 31:33-34; Евреи 8:10-11; 10:16) и когато неновородените идват под управлението и влиянието на закона, общата благодат трябва да се увеличава, а не да намалява. Централният въпрос е Божието възпиране, вложено в действието на закона. Това действие е в сърцето на всеки човек.

Помнете, това няма нищо общо с въображаемото благоразположение на Бога към човечеството въобще. То просто означава, че когато християните стават по-верни на библейския закон, те получават повече хляб от Божията ръка. Когато те увеличават количеството на хляба на своите маси, повече трохи падат за кученцата под масите.

Трето, амилениалният възглед за процеса за отделяне или разделяне има сериозен недостатък в липсата на разбиране за силата, която библейският закон дава на онези, които се стремят да живеят чрез неговите стандарти. Отново, трябва да гледаме във Второзаконие, глава осма. Съобразеността с предписанията на закона носи видими благословения. Благословенията могат (макар и не задължително) да служат като примамка и изкушение, защото хората могат да забравят източника на своите благословения. Те могат да забравят Бога, да си присвоят автономия и да се отвърнат от закона. Това води до унищожение. Преди това верните хора са разпръснати. Това е парадоксът на Второзаконие 8: заветна вярност към закона – видими благословения от Бога в отговор на вярността – изкушение да разчитат на благословенията като че ли те са продукт на човешките ръце – осъждение. Благословенията могат да доведат до бедствие и безсилие. Следователно, придържането към условията на библейския закон е основно за видимия успех.
Етика и господство
Когато хората стават епистемологично осъзнати, те трябва да се срещнат с реалността – Божията реалност. Нашата вселена е морална вселена. Тя е управлявана от законов ред, който отразява самото същество на Бога. Когато хората окончателно осъзнаят кои са подлеците и кои са великодушните, те са направили значително откритие. Те осъзнават връзката между Божиите стандарти и етичните решения на хората. Накратко, те се срещат с Божия закон. Законът е записан в сърцата на християните. Действието на закона е записано в сърцата на всички хора. Следователно християните все повече придобиват източника на земната власт: библейския закон. За да постигнат същата власт като християните, неновородените трябва да съобразят видимо своите действия с Божия закон, както е проповядван от християните, действието на който те вече имат в сърцата си. Следователно неновородените стават далеч по-отговорни пред Бога, просто защото имат повече познание. Те желаят власт. Един ден християните ще притежават обществена власт чрез своето придъражне към библейския закон. Следователно, неновородените хора ще трябва да имитират специална заветна вярност, като се придържат към условията на Божиите видими завети. По този начин неновородените ще доведат окончателния гняв на Бога върху своите глави, дори и като печелят външни благословения чрез своята увеличена съобразеност с външните изисквания на библейския закон. В края на времето те ще се разбунтуват.

Неновородените имат две възможности: Да се съобразят с библейския закон, или поне да изработват действието на закона, написано в сърцата им, или, второ, да отхвърлят закона и така да изгубят властта. Те могат да спечелят власт само върху Божиите условия: признаване и съобразеност с Божия закон. Няма друг начин. Всяко отвръщане от закона носи безсилие, фрагментиране и отчаяние. Нещо повече, то поставя онези, които са се посветили на закона, на ръководни позиции. Следователно, увеличаващото се с течение на времето разделение не води до безсилието на християните. То води до тяхната обществена победа. Те виждат по-ясно приложенията на закона. Виждат ги и техните врагове. Неправедните могат да спечелят достъп до благословенията само като приемат Божията морална вселена такава, каквато е.

На евреите им беше казано да се отделят от народите и боговете в земята. Тези богове бяха боговете на Сатана, боговете на хаоса, разпадането и цикличната история. Езическият свят беше верен на учението за циклите: не може да има праволинеен прогрес. Но на евреите беше казано друго. Ако са верни, каза Бог, те няма да пострадат от товара на болестите и никой човек, нито животно няма да помятат (Изход 23:24-26). Специалната благодат води до посвещение към закона; посвещението към Божия закон позволява на Бога да намалява елементът на общо проклятие в природните закони, оставяйки пропорционално повече обща благодат – царството на добронамерения общ закон. Проклятието върху природата може постепенно да бъде намалявано, но само ако хората се съобразяват с открития закон или с действието на закона в сърцата им. Благословението идва във формата на по-производителна, по-малко доминирана от оскъдност природа. В отношенията между закона и благословения може да има положителна обратна връзка: благословенията ще потвърдят вярността на Бога към Неговия закон, което от своя страна ще доведе до по-голяма заветна вярност (Второзаконие 8:18). Това е отговорът на парадокса на Второзаконие 8: не е задължително той да стане циклична спирала. Разбира се, нужна е специална благодат, която да държи хората верни в дълъг период от време. Без специална благодат, изкушението да забравиш източника на богатството надделява и крайният резултат е унищожението. Ето защо, в края на милениалната епоха неновородените се опитват още веднъж да утвърдят своята независимост от Бога. Те атакуват църквата на праведните. Те упражняват власт. И съдбовният момент идва – за неновородените.
Разделяне и прогрес

Процесът на разделяне не е постоянен във времето. Той минава през колебания и промени. Неговата обща посока е към епистемологична и етична осъзнатост. Но християните не са винаги верни, както евреите не бяха в епохата на съдиите. Ранната Църква победи Рим, но след това светските остатъци от Рим въвлякоха Църквата в компромис. Реформацията даде начало на нова епоха на обществен растеж, Контра-Реформацията отвърна на удара, и секуларизмът на Ренесанса погълна и двете – за известно време. Това не е циклична история, защото историята е линейна. Има сътворение, падение, хора, призвани от робство, въплъщение, възкресение, Петдесятница. Ще има време на епистемологична осъзнатост, както е обещано в Исая 32. Ще има бунт в края на времето и краен съд. Имало е християнска нация, наречена Съединени Щати. Имало е светска нация, наречена Съединени Щати. (Разделителната линия е била Гражданската война, или Войната на отделянето на Юга, или Война между щатите, или Война на агресията на Севера – изберете си.) Напред и назад, нагоре и надолу, но с дългосрочна цел.

Има прогрес. Погледнете Апостолската изповед на вярата. След това погледнете Уестминстърската изповед на вярата. Само един глупак може да отрече развитието. Има развитие в благосъстояние, познание и в обществото. Какво да кажем, че технологгите сами по себе си са дяволски, че тъй като общата благодат бива постепенно оттегляна, развитието на съвременния свят е съзидателното дело на Сатана (тъй като Божията обща благодат не може да е причина за този прогрес)? Сатана съзидателен ли е – автономно съзидателен? Ако не, тогава откъде идва нашето благосъстояние, нашето познание, нашата власт? Не е ли от Бога? Не е ли Сатана великият имитатор? Но чий прогрес имитира той? Чие обществено развитие се опитва той да отнеме, изкриви или унищожи? От дните на Ной досега има прогрес – не праволинеен прогрес, не чист съставен растеж, но въпреки това прогрес. Християнството го е произвело, секуларизмът го е отнел и днес изглежда, че се намираме на друг кръстопът: Могат ли християните да продължат това, което са започнали, като се имат предвид техните компромиси със секуларизма? И могат ли секуларистите да поддържат това, което те и християните са построили, когато техният духовен капитал се изчерпва, а обществената банкова сметка на християните е на път да се закрие?

В областта на образованието и другите “светски” области християните и секуларистите днес са като двама пияници, които се опират един на друг, за да не паднат. Ние очевидно сме на етапа “благословение към изкушение,” като пред нас е “бунт към унищожение.” Случвало се е преди. Може отново да се случи. В този смисъл, изглежда, че именно липсата на епистемологична осъзнатост е отговорна за намаляването на общата благодат. Но именно възгледът на Ван Тил е, че увеличаването на епистемологичната осъзнатост е отговорно за, или поне върви заедно с, намаляването на общата благодат. Амилениализмът е осакатил неговия анализ на общата благодат. Същото е и с неговото приравняване на Божиите дарове и въображаемото благоразположение на Бога към човечеството въобще.

Разделянето между житото и плевелите е прогресивно. То не е праволинейно развитие. Бедствията удрят едните, а след това и другите. Понякога те удрят и двете едновременно. Понякога слънцето и дъждът помагат и на двете да растат едновременно. Но има зрялост. Плевелите растат към крайното унищожение, а житото расте към крайното благословение. Междувременно, и двете играят роля в Божия план за вековете. Плевелите поне пазят почвата от ерозия. По-добре плевели, отколкото унищожение на нивата, поне за сега. Те служат на Бога, въпреки самите тях. Има прогрес и за житото, и за плевелите. Гръцката и римската наука останаха статични; християнските схващания за оптимизма и подредената наука създадоха съвременната наука. Сега плевелите ръководят научния свят, но до кога? До следващата война? Докато идеята за лишената от смисъл дарвинова еволюция и съвременната физика на неопределеността унищожат идеята за подредения закон – основата на цялата наука?

Колко дълго ще продължаваме така? Отговор: докато епистемологичната осъзнатост върне християните при Божия закон. Тогава езичниците ще трябва да им подражават или да изчезнат. Само покорството към Бога носи дългосрочно господство.