ЗАКЛЮЧЕНИЕ: УРОЦИТЕ НА ОТКРОВЕНИЕ

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: УРОЦИТЕ НА ОТКРОВЕНИЕ

Ако Книгата Откровение е предимно пророчество за Църквата от първи век, има ли тя някаква стойност за християните днес? Всъщност този въпрос стои пред нас относно всяка книга в Библията, не само Откровение; защото цялото Писание е написано “към” някой друг, а не “към” нас. Но св. Павел заявява един основополагащ принцип на тълкуването на Библията: “Цялото писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). Божият съд над Израел заради неговото непокорство може да сполети и нас, ако ние не постоянствуваме във вяра и в дела. Ако дори Израел беше отсечен от заветното Дърво на Живота, то и ние можем да бъдем: “Поради неверие те се отрязват, а ти поради вяра стоиш. Не високоумствувай, но бой се. Защото ако Бог не пощади естествените клони, нито тебе ще пощади. Виж, прочее, благостта и стгоростта Божия: строгост към падналите, а божествена благост към тебе, ако останеш в тази благост; иначе, и ти ще бъдеш отсечен. Така и те, ако не останат в неверие, ще се присадят; защото Бог може пак да ги присади” (Римляни 11:20-23).

Следователно Книгата Откровение има трайни поуки за Църквата през всички векове. Обобщил съм някои от тези поуки по-долу, като давам препратки към главите и разделите в коментара, където те са разглеждани. Следното не трябва да се приема за изчерпателен списък, а за приблизително очертание на едно предметно изследване и преглед.
Тълкуванието на пророчеството
Целта на пророчеството не е просто “предсказание”; по-скоро то е призоваване към етичен живот според Божиите стандарти (Въведение, “Откровение и Заветът”). Следователно то не е “предварително написана история” (Въведение, “Символизмът на Откровение”). Нашият стандарт за тълкуването на пророчеството трябва да бъде самата Библия (Въведение, “Символизмът на Откровение”). Книгата Откровение е написана в “знамения,” т.е. символи (Глава 1). Символизмът е неизбежен; всъщност, всичко е символично (Въведение, “Първенството на символизма”). Символизмът е аналогичен, не реалистичен; той се прелива, не е “код” (Въведение, “Първенството на символизма”). Основните ограничения върху прекаленото спекулиране трябва да са вярност към доктриналната система на Библията и вярност към системата от символи на Библията (Въведение, “Тълкувателен максимализъм”).
Книгата Откровение
Книгата Откровение е съсредоточена върху съвременността на първи век; тя не е за Второто Идване (Въведение, “Съвременният фокус на Откровение”), а за въвеждането на новозаветната епоха през Последните Дни – периодът 30-70 от Хр., от Възнасянето на Христос до падането на Ерусалим (Глава 1). Написана някъде през последното десетилетие на историята на Израел (Въведение, “Автор и датировка”) в характерната форма на библейски заветен съдебен процес (Въведение, Част Първа, Част Втора, Част Трета, Част Четвърта, Част Пета), нейните главни пророчества трябваше да се изпълнят скоро (Глава 1). Пророчеството е било предназначено да бъде четено в литургиите на църквите през първи век (Глава 1), и затова започва със Седем Послания към Църквите в Мала Азия. Всяко писмо пресъздава пет-точковата структура на историческите библейски завети (Част Втора). Взети заедно, Писмата пресъздават цялата Заветна история, от Адам до Христос (Част Втора, “Кратък преглед на заветната история”); и те също очертават предварително цялата структура на Откровение (Част Втора, “Предварително очертаване на структурата на Откровение”). Седемте Печата излагат периода на Последните Дни като цяло (Глава 6); Седемте Тръби предупреждават за Скръбта, до първата обсада на Ерусалим от Цестий (Глава 9; Глава 11, “Седмата Тръба”); а Седемте Чаши разкриват окончателното изливане на Божия гняв върху Ерусалим и Храма през 67-70 от Хр. (Глава 15).

Откровение е написано за да утеши и научи църквите, които са подлагани на беди и угнетяване от окултистката, гностическа, държавно-поклонническа форма на отстъпилия юдаизъм, който е завзел религиозната йерархия на Израел (Глава 2). Св. Йоан нарича това движение с разлини символични имена – “николаити,” “валаамити,” “езавелити,” и “сатанинска синагога” – но всички тези изрази се отнасят за един и същ култ (Глава 2, Глава 3).

Значението на основните символи в Откровение може да бъде обобщено както следва:

Книгата със Седемте Печата е Новият Завет, който Христос придоби при Своето славно Възнасяне и “отвори” в периода на Последните Дни, достигнал до кулминация при разрушението на Ерусалим (Глава 5). (“Малката книжка,” която обяснява Книгата със Седемте Печата, е Откровението към св. Йоан: Глава 11). Подпечатаното множество от 144,000 са Остатъка, вярващите юдеи от първи век (Глава 7, Глава 14), ядрото на неизброимото множество на изкупените от всеки народ (Глава 7, “Голямото множество”). “Двамата свидетели” представляват вярната църква на Стария Завет, “законът и пророците,” представени в Мойсей и Илия, стигнали до кулминация в свидетелствуването на Йоан Предтеча (Глава 11). Жената облечена със слънцето е верният Израел, Майката на Христос (Глава 12). Въпреки гнева на Змея, Месия се възнася да управлява небето и земята от Престола (Глава 12). Христовата победа над Сатана в Неговия живот, смърт и възкресение е изобразена с нападателната “война в небето” на Михаил срещу Змея (Глава 12, “Война в небето”).

Звярът от морето е Римската империя, въплътена в Нерон Цезар (Глава 13); Звярът от земята (също наричан Лъжепророк) е религиозното ръководство на Израел (Глава 13, “Звярът от Земята”); а Образът на Звяра е отстъпническата юдейска Синагога (Глава 13, “Звярът от Земята”). Вавилон, великият Град-Блудница, е старият, отстъпил Ерусалим (Глава 14, “Благовестието и отровните чаши”; Глава 16, “Последните три чаши: Свърши се!”; Глава 17). Новият Ерусалим, чистата Невяста-Град, е Църквата (Глава 19, Глава 21), която празнува своята Сватбена вечеря с Агнето в Причастието, Празника на общението с Христос (Глава 19); след това тя следва своя Господ, Който, като Божие Слово, покорява всички народи чрез Благовестието (Глава 19, “Божият Син излиза на война”).

Сатана е вързан при Първото Идване на Христос и така възпрян от преждевременно подбуждане на есхатологичната Война (Глава 20, “Връзването на Сатана”). “Милениумът” е Христовото царство, което започна при Възкресението/Възнасянето и продължава до края на света (Глава 20). “Новото небе и новата земя” са образ на спасението: въведено първоначално чрез завършеното дело на Христос, развиващо се прогресивно в настоящата епоха, и идващо окончателно, в абсолютна пълнота, при свършека на всички неща (Глава 21).

Първоначалната победа на Исус Христос ни дава прогресивно господство (Глава 2, “Тиатира: Съд върху блудната царица”; Глава 5). Неговото Възкресение е Първото Възкресение, в което участвуват всички вярващи (Глава 2, “Смирна: Съд над лъжливия Израел”; Глава 20, “Първото Възкресение”). Царството е Векът на Обновлението (Глава 20, “Първото Възкресение”), епохата, която ще се характеризира с правда (Глава 21). Всички християни са царски свещеници (Глава 1, “Поздрав и славословие”; Глава 3, “Лаодикия: Съд над хладките”; Глава 20, “Първото Възкресение”), служещи и царуващи в небето и на земята (Глава 20, “Първото Възкресение”).

Христовото Възнасяне даде началото на Новия Завет (Глава 5), Новото Създаване на небето и на земята – описание на нашето настоящо и бъдещо наследство (Глава 21, “Всичко стана ново”). Новият Ерусалим е Градът на Царството, Църквата: Христовата Невяста сега и завинаги (Глава 20, “Последната битка”; Глава 21). Както Старият Завет беше епохата на (относителна) Нощ, Новият Завет е епохата на Деня, защото светът се движи есхатологично от Тъмнина към Светлина (Глава 22, “Възстановеният Рай”). Така Новият Завет е обещаният “идещ век” (Глава 19).

Ортодоксалните християни са единодушни, че Царството на Христос се простира от Неговото Възнасяне до края на света (Глава 20). Ортодоксалното християнство е амилениално и постмилениално (Глава 20): Защото, докато християнството винаги е било твърдо антиреволюционно (Глава 20), то също е било силно оптимистично относно силата на Благовестието да обърне народите по света (Глава 20). Следователно ортодоксалното християнство не е “плуралистично” по отношение на Царството, а твърди, че всички хора, народи и институции трябва да се поклонят пред Господ Исус Христос, покорявайки се на Неговите заповеди във всяка област на живота и на мисленето (Глава 20).

По-голямите привилегии на Израел означаваха по-голяма отговорност, и следователно по-голям съд (Глава 3, “Филаделфия: Съд над сатанинската синагога”). След като Благовестието беше проповядвано на целия свят (Глава 14, “Благовестието и отровните чаши”), Бог изля Голямата Скръб през 67-70 от Хр. върху отстъпническия Ерусалим и неговия Храм (Глава 1, “Исус Христос, трансцендентен и иманентен”), в пряк отговор на молитвите на Своята Църква (Глава 8, “Втората Тръба”). Разрушаването на Ерусалим беше знамението за Израел и за света, че Човешкият Син сега царува в небето (Глава 11, “Седмата Тръба”); и това беше неизбежното последно действие на въвеждането на Новия Завет (Глава 10). Христос въведе Века на Правдата след падането на Ерусалим (Глава 22); спасението на света дойде чрез падането на Израел (Глава 8, “Четвъртата Тръба”); всъщност, падането на Израел в края на краищата ще доведе неговото собствено обръщане (Глава 15). Единственият начин за спасение за юдеи и езичници е в Исус Христос (Глава 3, “Филаделфия: Съд над сатанинската синагога”).

Църквата се възнесе на небето с Христос (Глава 11) и сега “обитава” в небето (Глава 12, “Война в небето”; Глава 13) със светиите и ангелите (Глава 14). Светия е човек, който има привилегии в светилището; всички християни чрез Възнасянето имат достъп до светилището (Глава 11, “Седмата Тръба”). Християните и ангелите сега са равнопоставени като членове на небесния съвет (Глава 19): Всички християни са пророци, гледащи Бога лице в лице (Част пета).

Църквата е първоначалното пре-сътворяване на света, Новият Завет (Глава 12, “Змеят атакува Църквата”); тя е Градът на Хълма, Светлината на света (Глава 21, “Новият Ерусалим”). Спасението ще тече от нейните порти, за да обърне света (Глава 22). Всички народи ще се стекат към нея с плодовете на своите общества (Глава 21, “Новият Ерусалим”); всъщност, владетелите имат задължението да подкрепят Църквата (Глава 21, “Новият Ерусалим”). Когато държавите забравят своята отговорност и вместо това се опитват да унищожат Църквата, такова гонение никога не е само “политическо”; то е винаги религиозно (Глава 11). Гонението на Сатана срещу Църквата не е белег на неговата власт; по-скоро, той атакува Църквата именно защото Исус Христос вече го е победил (Глава 12, “Змеят атакува Църквата”). Следователно, Църквата ще бъде запазена през всичките й скърби, и ще победи славно всяка съпротива (Глава 12, “Змеят атакува Църквата”). Следователно няма извинение за провал: Христос осъжда църквите, които са неефективни (Глава 3, “Лаодикия: Съд над хладките”).

Небесният Храм, първообразът на Израилевата Скиния и Храм (Глава 4), е наследен от Църквата (Глава 11). Тъй като Божията воля трябва да се върши на земята, както е на небето, ангелската дейност е моделът за нашата собствена дейност (Глава 4; Глава 21, “Новият Ерусалим”); конкретно, ангелите съответствуват на пасторите/епископите на Църквата, и техните съдебни/управляващи функции трябва да бъдат подражавани от техните земни съответствия (Глава 1, “Упълномощаването на св. Йоан”; Глава 8; Глава 14, “Благовестието и отровните чаши”).

Поклонението трябва да е съсредоточено върху Исус Христос. Това означава седмично празнуване на Причастието, сърцето на християнското поклонение (Глава 3, “Лаодикия: Съд над хладките”; Глава 19). Причастието е центърът на живота, и трябва да дава “форма” на всичко друго, което правим (Глава 19).

Библията не учи спасение чрез дела, но учи осъждение чрез дела. Ние сме оправдани само чрез вяра; но истинската вяра никога не е сама (Глава 20, “Съдът над мъртвите”). Богатството е страничен продукт на Божието Царство; стремежът към него извън Христос е идолопоклонство (Глава 21, “Новият Ерусалим”). Християнството не ни освобождава от страдание, но ни дава възможност да го победим (Глава 7, “Голямото множество”). Страданието не произвежда благочестие; само Божията благодат прави това (Глава 16, “Последните три чаши: Свърши се!”). Нашите страдания служат на една от двете цели: те или ни изпитват, или ни поправят (Глава 8, “Първата Тръба”). Бог желае повече от всичко да отговори на нашите молитви; нашият проблем е, че ние не се молим (Глава 9, “Шестата Тръба”). Бог има Своите тайни, но е разкрил това, от което се нуждаем, за да Му се покоряваме (Глава 10).

Спасението е победата на Бога над Неговите врагове, в този свят и в следващия (Глава 15). Спасението изкупва и отделната личност, и общността в Божия Град (Глава 21, “Всичко стана ново”). Целият индивидуален и обществен живот текат от някакъв религиозен център (Глава 18). Християнството се прилага във всяка област на живота; то обновява света (Глава 21, “Всичко стана ново”).
Бог и Неговият свят
В най-абсолютния смисъл, Бог е независим от Своето създание (Глава 4). Единството и многообразието на създадения ред са отражения на Триединството, в което единството и многообразието са еднакво изначални (Глава 1, “Поздрав и славословие”). Бог знае бъдещето защото Той го е планирал (Глава 1, “Заглавие и благословия”). Значението на предопределението е, че всички факти са сътворени факти, тяхното значение е предопределено и напълно тълкувано от Бога (Глава 2, “Смирна: Съд над лъжливия Израел”). Обратното на предопределението не е свобода, а безсмисленост (Глава 2, “Смирна: Съд над лъжливия Израел”). Макар Бог да не е отговорен за греха, нищо не става извън Неговата власт (Глава 17, “Ангелът обяснява тайната”).

Вярата в автономния “естествен закон” е съвременната форма на ваализъм (Глава 4). Нищо в създанието не е автономно; всички неща са личностни и съсредоточени в Бога (Глава 7, “144,000 подпечатани”). Бог управлява Своето създание пряко и лично (Глава 4). Самият ред на съзвездията изявява Божията слава (Глава 4). Бог е Цар на народите и ги използва, за да изпълни Своите намерения (Глава 15); Той управлява дори езическите земни множества (Глава 16, “Последните три чаши: Свърши се!”). Световните съдби произлизат, пряко и лично, от Неговия Престол (Глава 6, “Четиримата Конника”). Бог възпира нечестието на човека; без това не би имало ограничения върху омразата и войните (Глава 6, “Четиримата Конника”). Бог прилага Своите стандарти на правосъдие към света, изисквайки многократна реституция (Глава 18).

Ортодоксалното християнство винаги е говорело за бъдещо Идване на Христос и Краен Божий съд на света (Глава 10; Глава 20, “Съдът над мъртвите”). Библията не учи абсолютен универсализъм; някои хора никога няма да се обърнат и ще погинат вечно (Глава 20, “Последната битка”). Всички извън Христос ще бъдат хвърлени във вечно наказание (Глава 20, “Съдът над мъртвите”).

Бог е великият Цар-Воин: Той побеждава Своите врагове и използва плячката от победата, за да построи Своя Храм (Глава 21). Мандатът за господство ще бъде изпълнен, и земята ще бъде напълно “направена на небе” (Глава 21, “Всичко стана ново”). Спасението отменя проклятието (Глава 22) и обещава не само че Раят ще бъде възстановен, но че той ще достигне пълно съвършенство (Глава 14); Нашата придобивка в Христос е много повече от това, което загубихме в Адам (Глава 22). Християните ще царуват с Христос, не само за “хиляда години,” а завинаги (Глава 22).

CHRISTUS VINCIT

CHRISTUS REGNAT

CHRISTUS IMPERAT⁷⁵¹