Изложение на книгата Откровение Дейвид Чилтън

Учението за общата благодат, както е формулирано в оспорваните “три точки” на Християнската Реформистка Църква през 1924, твърди следното:

1. Съществува “благоприятно отношение на Бога човечеството въобще, а не само към избраните, . . .” Нещо повече, съществува също определено благоразположение или благодат от страна на Бога, които Той показва към Своите създания въобще.”

2. Бог осигурява “възпиране на греха в живота на индивида и в обществото...”

3. По отношение на “извършването на т.нар. обществена праведност . . . неновородените, макар и неспособни за какво е да е спасително добро . . . могат да вършат такова обществено добро.”⁷⁶⁶

Тези принципи могат да служат като начална точка за разглеждане на общата благодат. Сериозният християнин в крайна сметка ще бъде изправен пред проблема да обясни доброто, след като се е срещнал с библейското учение за злото. Яков 1:17 ни казва, че всички добри дарове са от Бога. Същата идея е изразена във Второзаконие, глава 8, която е цитирана като въведение към тази статия. Ясно е, че неновородените са ползватели на Божиите дарове. Никой от участниците в дебата не отрича съществуването на даровете. Това, което се отрича от Протестантските Реформистки критици, е, че тези дарове означават Божието благоразположение, доколкото става въпрос за неновородените. Те категорично отричат първата от първоначалните три точки.

Нека засега да се въздържим от използване на думата благодат. Вместо това нека се ограничим до думата дар. Съществуването на дарове от Бога повдига цяла серия от въпроси:
Дали дар от Бога означава благоразположение от страна на Бога?

Дали неновороденият човек притежава сила да върши добро?

Дали наличието на добро поведение от страна на невярващия отрича учението за пълната извратеност?

Историята разкрива ли ни прогресивно отделяне на спасените от изгубените?

Това разделение задължително ли води до победата на неновородените?

Има ли обща интелектуална основа между християните и нехристияните?

Могат ли християните и нехристияните успешно да си сътрудничат в определени области?

Божиите дарове увеличават ли се или се намаляват с течение на времето?

Ще бъде ли изпълнен общественият мандат (заветът за господството) от Битие 1:28)?
Божието благоразположение
Това е ключовият момент в спора между тези, които потвърждават, и тези, които отричат съществуването на общата благодат. Бих желал да спестя време, ако не и затруднения, затова нека още от самото начало да кажа, че формулировката на първата точка от Християнската Реформистка Църква от 1924 е погрешна. Библията не показва, че Бог по някакъв начин е благоразположен към неновородените. Точно обратното се твърди: “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види живот, но Божият гняв остава върху него” (Йоан 3:36). Молитвата на Христос, описана в Йоана 17 разкрива Неговото благоразположение към изкупените и само към тях. Има фундаментално етично разделение между спасените и изгубените. Бог намрази Исав и възлюби Яков, преди кой да е от двамата да беше роден (Римляни 9:10-13).

Какво да правим с текстовете в Библията, които са използвани, за да подкрепят идеята за ограничено благоразположение към създанията въобще? Без изключение, те говорят за даровете на Бога към неновородените. Те не включват Божието благоразположение. Например, следното твърдение: “Господ е добър към всички; и добрите Му милости са към всичките Му творения” (Псалм 145:9). Предишният стих ни казва, че Бог е съчувствителен, бавен да се гневи, благодатен. Римляни 2:4 ни казва, че Той е дълготърпелив. Лука 6:35-36 казва:

Най-често използваният текст, използван от онези, които защитават идеята за Божието благоразположение към неновородените, е Матей 5:44-45:

Един стих в Библията, повече от всички други, ни осведомява за истинското отношение на Бога към онези, които се бунтуват срещу Него, въпреки Неговите дарове. Този стих съпътствува често цитираните Лука 6:35-36 и Матей 5:44-45. Той е Притчи 25:21-22, който Павел цитира в Римляни 12:20:

Библията е много ясна. Проблемът на голямото мнозинство от тълкувателите е, че те все още са повлияни от стандартите на самопровъзгласения автономен хуманизъм. Библейски, любовта е изпълнението на закона (Римляни 13:8). Заповядано ни е да обичаме ближния си. Отнасяйте се с уважение към него. Не го подтискайте, нито го мамете. Не пожелавайте неговите вещи или съпругата му. Не го крадете. Като се отнасяте към него законно, вие сте изпълнили заповедта да го обичате. Като правите това, вие го оставяте без извинение в деня на съда. Божиите хора трябва да станат средства за предаване на Божиите дарове към неновородените.

Това не означава, че всеки дар, който даваме на изгубените, трябва да бъде даван в опит да насипем жар върху главите им. Ние не знаем Божия план за вековете, освен в общи линии. Не знаем кого Бог възнамерява да изкупи. Затова даваме свободно, надявайки се, че някои могат да бъдат изкупени, а другите проклети. Ние играем нашата роля в спасението на едните и проклятието на другите. Например, на новородените брачни партньори изрично е заповядано да се отнасят законно и вярно към своите неновородени партньори. “Защото откъде знаеш, жено, дали не ще спасиш мъжа си? Или откъде знаеш, мъжо, дали не ще спасиш жена си?” (1 Коринтяни 7:16). Ние се отнасяме законно към своите приятели и врагове, защото те са направени по Божия образ. Но трябва да разбираме, че нашето праведно отношение прави положението далеч по-лошо за онези, към които сме се отнесли праведно, отколкото ако не сме се покорили на Бога и сме били лошо свидетелство за тях, отнасяйки се незаконно към тях.

Бог дава на бунтовниците достатъчно въже, за да се обесят на него във вечността. Това е основно следствие от учението за общата благодат. Божият закон осъжда някои хора, но в същото време служи като средство за покаяние и спасение на други (Римляни 5:19-20). Един и същи закон произвежда различни резултати в различните хора. Това, което разделя хората, е изборът на спасителната Божия благодат. Божият закон служи като средство за крайно унищожение срещу изгубените, но той също служи като средство за активно възстановяване за християнина. Законът разрушава царството на Сатана, докато служи като основа за Божието царство на земята.

Христос наистина е Спасител на всички хора преди деня на съда (1 Тимотей 4:10). Христос поддържа цялата вселена (Колосяни 1:17). Без Него никое живо същество не би оцеляло. Той дава на Своето създание такива дарове като време, живот, ред, власт и познание. Той дава от всички тези дарове и на Сатана и неговото бунтовно множество. На въпроса “Дали Бог показва Своята благодат и милост към цялото създание?” отговорът е определено да. На следващия въпрос, “Това означава ли, че Бог по някакъв начин показва добро отношение към Сатана?” отговорът е определено не. Бог не е благоразположен към Сатана и неговите демони, както не е благоразположен и към човешките последователи на Сатана. Но това не означава, че Той не ги обсипва с дарове – дарове, които те по никакъв начин не заслужават.

Престъпването на закона довежда специално проклятие върху неновородените. Това е проклятие, което продължава вечно. Но същото това престъпване довежда само общо проклятие върху избраните. Християнинът се разболява, понася загуби, бива отнесен от буря, тъгува, но не понася втората смърт (Откровение 2:11; 20:6, 14). За вярващия общите проклятия на живота са Божието смъмряне, знаци на Божието благоразположение (Евреи 12:6). Разликата между общото проклятие и специалното проклятие не е в силата на болката или в размера на загубата; разликата е в Божието отношение към онези, които се трудят под физическия или психологическия товар. Има благоприятно отношение към избраните, но не и към неновородените. Общото проклятие върху неновородения всъщност е част от специалното проклятие, под което той ще се мъчи вечно. Общото проклятие върху избрания човек е част от специалната благодат, на основата на която той в края на краищата преуспява. Общото проклятие е общо, въпреки различните му последствия върху вечното състояние на хората. Божият закон е сигурен. Бог не гледа на лице (Римляни 2:11), с едно изключение: личността на Исус Христос. (Христос беше съвършен, но беше наказан.)

Но ако последствията от закона са общи в проклятията си, тогава последствията от закона са общи и в благодатта. Ето защо се нуждаем от учението за общата благодат. Това учение дава смисъл на учението за общото проклятие, и обратно. Божият закон възпира хората в техните зли пътища, били те новородени или неновородени. Божият закон възпира “стария човек” или старата грешна природа в християните. Възпирането на закона е истинско благословение за всички хора. Всъщност, то дори е временно благословение за Сатана и неговите демони. Всички, които мразят Бога, обичат смъртта (Притчи 8:36). Тази омраза към Бога е възпирана в историята. На злите хора са дадени власт, живот и време, които те не заслужават. Така е и със Сатана. Те не могат напълно да изработват следствията от своята бунтовна, самоубийствена вяра, защото Божието възпиране няма да го позволи.

Общата благодат, която възпира напълно извратения характер на Сатана и всички негови последователи е всъщност част от Божието специално проклятие върху тях. Всеки дар се връща върху тях, за да ги осъди в деня на съда, насипвайки жар върху главите им. От друга страна, Божията обща благодат в закона трябва също да се счита за част от програмата за специална благодат към Неговите избрани. Божиите специални дарове към Неговите избрани, към всеки един човек, са източник на различни награди в деня на съда (1 Коринтяни 3:11-15). Общата благодат служи за осъждение на бунтовниците пропорционално на ползите, които са придобили на земята, и служи като действуваща основа за специалната благодат, дадена на избраните. Някои хора използват тази обща благодат за своето крайно унищожение, докато другите я използват за своята вечна полза. Въпреки това тя е обща, въпреки различните последствия върху вечното състояние на хората.

Библията учи, че в падналия човек няма нищо, което да е добро по своята същност; неговото сърце е нечестиво и лъжливо (Еремия 17:9). Цялата ни самопровъзгласена праведност е като мръсни дрипи в Божия поглед (Исая 64:6). Въпреки това, ние също знаем, че историята има смисъл, че има вечни стандарти, които ни дават възможност да направим разлика между живота на Йосиф Сталин и този на Алберт Швайцер. За различните неновородени хора има различни наказания (Лука 12:45-48). Това не означава, че Бог по някакъв начин е по-благоразположен към една изгубена душа, отколкото към друга. То само означава, че във вечния план на Бога трябва да има вечно потвърждение на валидността и вечния характер на Неговия закон. По-лошо е да бъдеш убиец, отколкото лъжец или крадец. Не всеки грях е смъртен грях (1 Йоан 5:16-17). Историята не е някаква аморфна, еднообразна маса. Тя не е илюзия. Тя има последствия във вечността. Следователно, Божият закон стои като напомняне за неновородените хора, че е по-добре да се съобразяват отчасти, отколкото въобще да не се съобразяват, макар че крайният резултат от бунта е разрушение. Има степени на наказанието (Лука 12:47-48).

Но от къде идва доброто, което злите хора правят? То не може да идва от друго място, освен от Бога (Яков 1:17). Той е източникът на всяко добро. Той възпира хората по различни начини и последствията от това възпиране, за всеки един човек, за всеки един демон, могат да се видят в цялата вечност. Не благоразположение към неновородените, а съвършена законова справедливост и пълно уважение към Божия закон от страна на самия Бог са източниците на добри дела, които изгубените хора могат да вършат във времето и на земята. Те са, ако използваме израза, “различни дрехи за различни хора,” не защото Бог гледа на лице, а защото делата на хората са различни.
Познанието на закона

Действието на закона е написано на сърцето на всеки човек. Няма избавление от това. Никой човек не може да се оправдае с незнание (Римляни 2:11-14). Но историята на всеки човек има смисъл и някои хора са получили по-добро познание от други (Лука 12:47-48). Има общо познание за закона, но има също и специално познание за закона – исторически уникално в живота на всеки човек. Всеки човек ще бъде съден според делата, които е вършил, според всяка дума, която е произнесъл (Римляни 2:6; Матей 12:36). Бог свидетелствува за Своята вярност към Своето слово като разделя всяка частица добро от всяка частица зло в живота на всеки човек, спасен или изгубен.

Може би един библейски пример може да изясни тези проблеми. Бог даде на хората, които живееха в земята на Ханаан едно допълнително поколение власт върху земята. Робският манталитет на евреите, с изключение на Исус Навиев и Халев, не им позволи да отидат и да завладеят земята. Нещо повече, Бог конкретно им разкри, че ще изгонва народите по малко, град след град, година след година, така че дивите животни да не могат да завземат земята, оставяйки я пуста (Изход 23:27-30). Дали това разкрива Божието благоразположение към ханаанците? Едва ли. Той заповяда на евреите да ги унищожат от корен. Те трябваше да бъдат изгонени от своята земя завинаги (Изход 23:32-33). Въпреки това, те все пак получиха временно благословение: още едно поколение на мир. Това задържа дивите животни на мястото им. То позволи на евреите да узреят под Божия закон. То също позволи на евреите да насипят жар върху главите на враговете си, защото, както Бог каза на Авраам, евреите нямаше да завземат земята в неговите дни, защото “беззаконието на аморейците не е още стигнало върха си” (Битие 15:16). По време на това последно поколение беззаконието на аморейците се напълни до ръба. Тогава дойде унищожението.

Ханаанците бяха получили повече, отколкото заслужават. Те останаха в земята на своите бащи за още едно поколение. Бяха ли те облагодетелствувани? В дните на скитането на евреите ханаанците бяха облагодетелствувани. След това дойде последното плащане, от обществена гледна точка, и то беше иззето от Бога чрез Неговите хора, както египтяните бяха пострадали преди това. Те се грижеха за земята докато евреите бяха подготвени да я вземат. Както Библията твърди, “богатството на грешния се запазва за праведния” (Притчи 13:22). Но това по никакъв начин не отрича стойността на богатството на грешния през времето, в което той го притежава. Дар от Бога е че той въобще притежава нещо. Бог възпира грешниците да не разпилеят своето богатство в изстъпление на самоубийствено унищожение. Той им позволява да служат като съхранители до деня, в който то бива предадено на новородените.

Евейците от Гаваон избягнаха унищожението. Те бяха достатъчно мъдри да разберат, че Божиите хора не могат да бъдат победени. Те измамиха Исус Навиев да сключи договор с тях. Резултатът беше тяхното вечно робство като домашни работници, но те получиха живот и право да се стремят към щастие, макар че изгубиха свободата си. Те получиха позволение да живеят под ограниченията на Божия закон, една далеч по-добра обществена наредба от тази, под която бяха живели преди идването на евреите. Те станаха получатели на обществените благословения, дадени на евреите, а може би някои от тях са станали верни на Бога. В този случай това, което е било проклятие за всички тях – слугуването – е станало средство за специална благодат. Тяхната измама успя (Исус Навин 9). Само евейците избягнаха унищожението (Исус Навин 11:20).

В деня, в който Адам и Ева ядоха от дървото за познанието, те умряха духовно. Бог им беше казал, че в същия ден ще умрат. Но те не умряха физически. Може и да са били индивидуално новородени от Божия Дух. Но те бяха получатели на обещание (Битие 3:15). Беше им позволено да имат деца. Бог заповяда разпъването преди началото на времето. В този смисъл Христос беше заклан от самото начало (Откровение 13:8). Бог им даде време на земята. Той увеличи даденото им време за живот; ако те не бяха съгрешили, щяха да могат да имат вечен живот. Бог благослови щедро тях и техния син убиец Каин с отлагане на екзекуцията. Бог зачете Христовото дело на кръста. Христос стана спасител за Каин – не личен спасител или новораждащ спасител, но спасител на неговия живот. Бог подари закрила на Каин (Битие 4:15), една от задачите на спасителя.

Отново виждаме, че историята има смисъл. Бог има цел. Той дава дарове на бунтовниците, но не защото е благоразположен към тях. Той уважава Своя Син, а Неговият Син умря за целия свят (Йоан 3:16). Той умря, за да спаси света, тоест да му даде време, живот и видими благословения. Той не умря, за да даде хипотетично обещание за новораждане на “съдовете на гнева” (Римляни 9:22), но умря, за да стане Спасител в същия смисъл, който е описан в първата част на 1 Тимотей 4:10 – не специален спасител, но поддържащ, възпиращ спасител. Бог се отнесе милостиво към Адам и семейството на Адам, защото беше благоразположен към Своите избрани хора, онези, които получават благословенията на спасението. Но това спасение е явно историческо по своята същност. Христос умря във времето и на земята за Своите хора. Те са новородени във времето и на земята. Затова Той запазва земята и дава на всички хора, включително и на бунтовниците, време.

По отношение на Божието възпиране върху пълната извратеност на хората, да разгледаме Неговото проклятие върху земята (Битие 3:17-19). Човекът трябва да се труди с пот на челото, за да яде. Земята дава плодовете си, но само чрез труд. Все пак, общото проклятие включва и обща благодат. В един свят на оскъдност хората са принудени да си сътрудничат един с друг, ако искат да увеличат приходите си. Те може да са убийци в сърцата си, но трябва да възпират своите емоции и да си сътрудничат. Разделението на труда прави възможно специализирането на производството. Това, от своя страна, помага за увеличаване на благосъстоянието за всички онези, които се трудят. Хората биват възпирани чрез оскъдността, която изглежда като едностранно проклятие. Но не е така; тя е също толкова и благословение. Това е смисълът на общата благодат; общото проклятие и общата благодат вървят заедно.

Кръстът е най-добрият пример за единството на благодатта и проклятието. Христос беше напълно проклет на кръста. В същото време, това беше Божие действие на несравнима благодат. Справедливостта и милостта бяха свързани на кръста. Христос умря, по този начин преминавайки през общото за всички хора проклятие. Но чрез тази смърт Христос умилостиви Бога. Това е източникът на общата благодат на земята – живот, закон, ред, власт – както и източникът на специалната благодат. Общото проклятие на кръста – смъртта – доведе до специалната благодат за Божиите избрани, но то също е източникът на тази обща благодат, която прави историята възможна. Христос пострада от “първата смърт,” но не за да спаси Своите хора от първата смърт и не за да спаси неновородените от втората смърт на огненото езеро. Той пострада от първата смърт, за да изпълни наказанието за греха – първата смърт (което Адам не плати веднага, тъй като не умря физически в деня, когато съгреши) и втората смърт (Божиите избрани никога няма да загинат).

В даден момент в бъдещето Бог ще престане да възпира злото в хората (2 Солунци 2:6-12). Както Той предаде Израел на техните похоти (Псалм 81:12; 106:15), така ще предаде и неновородените, които сега са възпирани от част от злото, което иначи биха извършили. Това не означава задължително, че неновородените тогава ще смажат Божиите хора. Всъщност, то означава точно обратното. Когато Бог престана да възпира Израел, Израел беше разпръснат. (Наистина, за известно време нещата вървяха зле за Божиите пророци.) Но самото действие на освобождаването им от Неговото възпиране позволи на Бога да ги остави да напълнят чашата на своето нечестие. Крайният резултат на освобождаването на Израел от Бога беше тяхното изпадане в нечестие, бунт и безсилие (Деяния 7:42-43). Те бяха разпръснати от асирийците, вавилонците и накрая от римляните. Християнската църква стана наследник на Божието царство (Матей 21:43). Римляните също бяха предадени на своите собствени страсти (Римляни 1:24, 26, 28). Макар че отне три века, те в крайна сметка бяха заместени от християните. Империята се срути. Християните събраха парчетата.

Когато Бог престане да възпира хората от злото, което те могат да извършат, това подпечатва тяхната обреченост. Отделени от възпирането, те нарушават действието на закона, написано в сърцата им. Отделени от Божия закон, хората губят Божието средство за обществено господство. Хората, които считат себе си под закон, могат да използват закона, за да постигнат своите цели. Антиномистите се втурват презглава към безсилие, защото, отричайки, че са под закона и възпирането на закона, те отхвърлят жизненоважното средство за външни завоевания и видими благословения. Те се разбунтуват и биват унищожени.