И Този, Който седи, е като яспис и сардис на глед

От друга страна, има състоятелни основания за разбирането, че тези старци са представители на Църквата в небето (или, както св. Йоан прогресивно разкрива в своето пророчество, земната Църква, която се покланя в небето). Първо, самото име старци посочва, че тези същества представляват Църквата, а не ангели. Никъде в Библията думата старец не се дава нещо друго освен за хора, и от най-ранни времена тя означава хора, които имат власт и представителство в Църквата (вижте Изход 12:21; 17:5-6; 18:12; 24:9-11; Числа 11:16-17; 1 Тимотей 3:1-7; Тит 1:5-9; Евреи 13:17; Яков 5:14-15). Следователно, от пръв поглед изглежда, че старците в Откровение са представители на Божия народ, сенатът, заседаващ около своя епископ.

Това съображение се засилва от второ наблюдение за тези старци: Те са видяни като седящи на престоли. Вече ни е казано в това пророчество, че християните царуват с Христос (1:6), че носят корони (2:10; 3:11), че на тях е дадена царска власт с Него над народите (2:26-27), че отстъпниците ще бъдат принудени да се поклонят пред тях (3:9), и че те са седнали с Христос на Неговия престол (3:21). Сега в глава 4 виждаме старци седнали на престоли; не е ли това продължение на ученията, представени дотук?

Трето, трябва да имаме предвид символизма на числото двадесет и четири. Най-общо, понеже двадесет и четири е два пъти по дванадесет, отново има основание от пръв поглед да приемем, че това число е свързано с Църквата. Дванадесет е число, свързано в Библията с Божия народ: Израел беше разделен на дванадесет племена; и дори за управлението на Новозаветната Църква се говори като за “дванадесет племена,” защото Църквата е Новият Израел (вижте Матей 19:28; Марк 3:14; Деяния 1:15-25; сравнете Яков 1:1). Св. Йоан използва думата старец дванадесет пъти в Откровение (4:4, 10; 5:5, 6, 7, 11, 14; 7:11, 13; 11:16; 14:3; 19:4). Числото двадесет и четири така е “двойна порция” от дванадесет. Многократни числа дванадесет са вградени също в символичната структура на Новия Ерусалим, както четем в последното видение на пророчеството (21:12-14):

И градската стена имаше дванадесет основни камъка с дванадесет имена на тях, имената на дванадесетте апостоли на Агнето.

Че тези старци са свещеници и царе показва, че Аароновото свещенство на Стария Завет е било отменено и надминато; новозаветното свещенство, с Исус Христос като първосвещеник, е Мелхиседеково свещенство. Така св. Йоан ни казва, че тези свещеници-старци носят корони, защото короната на първосвещеника е била дадена на всички. Двете независими свидетелства от втори век, че св. Яков в Ерусалим и св. Йоан в Ефес са носели златната корона на първосвещеника, са като цяло отхвърлени от съвременните учени;²³⁹ но тези традиции може би отразяват действителната практика на ранната Църква.

Това ни води до друга точка, която трябва да бъде спомената преди да продължим. Вече отбелязахме (вижте при 3:20) няколко проблема, причинени от рационалистичните тенденции на онези групи, които произлизат от Реформацията. За нещастие, в тези същите групи става масово премахването на презвитерската служебна дреха. Макар основанието да е “духовността,” действителните резултати са да се платонизира учението и поклонението, и да се демократизира управлението и служението – по-нататъшни крачки по дългия, прашен път към Реформисткото безплодие. Както ни напомня Ричард Пакие, “Цветът е учител чрез зрението, и той създава настроения. Когато омаловажаваме този психологически фактор в поклонението на Църквата, ние имаме погрешно разбиране за човешката природа и мястото на възприятията в нашия вътрешен живот.”²⁴⁰ Бог ни е създал по този начин, и продължаващата валидност на официалните дрехи следва по правило от моделите, изложени в Стария Завет: Официалният характер на презвитера се подчертава с употребата на официални дрехи, по същия начин както съдиите в нашето общество все още носят тоги – практика, между другото, която произлиза от практиката на Църквата.

Пакие продължава: “Затова е нормално човек, който служи в богослужението на Църквата, да бъде облечен по начин, който съответствува на възложената му задача, и който видимо изразява това, което той прави. Нещо повече, този, който води действието на поклонението, не го прави като частно лице, но като служител на Църквата; той е представител на общността и говорител на Господа. Затова е полезно специално предписано облекло, някаква църковна ‘униформа’ за напомняне на верните и на него самия, че в това действие той не е Господин Някой Си, а служител на Църквата сред множество хора. Това, което е било не по-малко незаменимо в древни времена, когато чувството за общност и за обективност на култовите действия е преобладавало, става в нашето време много полезно средство, и дори истински необходимо, тъй като индивидуализмът и субективността са станали толкова дълбоко вкоренени в религията на реформистките църкви.”²⁴¹

Тогава пред Престола св. Йоан вижда нещо като стъклено море, подобно на кристал. Това е друг момент, в който това видение се пресича със записаното в Езекиил 1. Но Престолът се вижда от две различни гледни точки. Докато св. Йоан стои в самия небесен събор, гледайки надолу към “морето” от стъкло (което отговаря, според обзавеждането на Скинията, на съда за миене, също наречен “море”: Изход 30:17-21; 3 Царе 7:23-26), Езекиил стои под Облака на Славата, гледайки нагоре през неговия конус, и “морето” върху него изглежда като синьо небе²⁴² над него:

Макар Жан Калвин се съгласява с Уилкок, неговите бележки върху значението на четирите лица на херувима са още по-радикални: “Чрез тези глави всички живи създания са представени пред нас. . . . Тези животни побират в себе си всички части на вселената чрез този словесен образ, чрез който една част представлява цялото. В същото време, доколкото ангелите са живи създания, трябва да видим в какъв смисъл Бог придава на самите ангели главата на лъв, на орел и на човек: защото това въобще не изглежда да съответствува на тяхното естество. Но Той не би могъл да изрази по-добре неразделната връзка, която съществува между движенията на ангелите и всички създания. . . . Затова трябва да разберем, че докато хората се движат и изпълняват своите задължения, те се насочват в различни посоки към предмета на своите желания, и така правят също и дивите зверове; но в основата на това има ангелски движения, така че нито хората, нито животните се движат сами по себе си, но цялата им енергия се основава на тайно вдъхновение.”²⁴⁴

Както казва Калвин няколко страници по-късно, с още по-голяма сила, “всички творения се движат от ангелско движение.”²⁴⁵ Това е точно обратното на хуманистичните идеи за “природа” и “естествен закон,” но това е библейското учение. Причината то да звучи странно на нас е, че нашият мироглед е бил пропит от философия, която има много общи черти с древния ваализъм. Джеймс Джордан пише: “Подробностите на култа към Ваал сега не са от много голяма важност за нас. Лежащата в основата на ваализма философия е тази, която сега царува в американското образование и живот, и която се преподава във факултетите по естествени науки на почти всички християнски колежи днес, и то не само в тези факултети. Писанието ни учи, че Бог поддържа живота пряко, не непряко. Няма такова нещо като Природа. Бог не е дал никаква присъща сила на развитие на вселената сама по себе си. Бог създаде вселената и всичко живо чрез непосредствени действия, не чрез посреднически процеси. Когато Бог оттегля Своя Дъх (Който е Святият Дух, Господарят и Даващият живота), незабавно следва смърт (Битие 7:22). Идеята, че Бог нави вселената и после я остави да се движи сама, че има такова нещо като Природа, което има присъща сила, е деизъм, не християнство. Теистичната еволюция е деизъм, не християнство. До степента, в която в дадена система природните процеси са заместили Божиите дела, до тази степен системата е станала ваалистична.”²⁴⁶

“Поради влиянието на нео-ваализма (светския хуманизъм) в нашето съвременно общество, ние обикновено мислим, че Бог, когато направи света, вложи определени ‘природни закони’ или процеси, които работят автоматично и безличностно. Това е деистичен, не християнски мироглед. Това, което наричаме природен или физически закон, е всъщност приблизително средностатистическо обобщение за обичайната дейност на Бога при управление на Неговото творение. Материята, пространството и времето са създадени от Бога и се управляват пряко и активно от Него. Неговото управление се нарича ‘закон.’ Бог почти винаги прави нещата да стават по един и същи начин, според заветните закономерности (християнския еквивалент на природните закони), които заветни закономерности бяха установени в Битие 8:22. Науката и технологиите са възможни, защото Бог не променя правилата, така че човекът може уверено да изследва света и да се научи да го обработва. Но такава увереност винаги е форма на вяра, вяра или в Природата (Ваал) и в естествения закон, или вяра в Бога и в надеждността на Неговото посвещение да поддържа заветните закономерности.”²⁴⁷

Има друга страна на символизма, свързан с четирите живи творения, която трябва да бъде спомената: тяхното съотвествие на Зодиака. Библейските автори са били запознати със системата на съзвездията такава, каквато ние я познаваме днес, освен че името на Орела изглежда обичайно замества Скорпиона. Причината за това може би е, че древната връзка между Скорпиона и Змията (сравнете Лука 10:17-19) е накарала библейските автори да сложат на негово място Орела; някои учени, обаче, твърдят, че “по Авраамово време Скорпионът се изобразявал като Орел” според популярната тогава халдейска система.”²⁴⁸ Лицата на херувимите в Езекиил и Откровение са средните знаци в четирите групи от Зодиака: Лъвът е Лъв; Телето е Телец; Човекът е Водолей; а Орелът, както видяхме е “Скорпион.” Св. Йоан ги изброява в обратна посока на Зодиака (вероятно защото ги гледа отгоре в небето, а не отдолу от земята); но когато ги използва в структурата на своето пророчество, той ги изброява в правилния ред на сезоните.²⁴⁹ След Встъплението (глава 1), Откровение се разделя на четири части, всяка “управлявана” от едно от тези творения. Първата четвърт (глави 2-3) се управлява от Телеца; така ударението е върху Седемте звезди върху рамото на Телеца. Втората четвърт (Глави 4-7) се управлява от фигурата на “Лъва от Юдовото племе,” който победи, за да отвори запечатаната Книга. Орелът лети всред небето викайки “горко” през третата четвърт (Глави 8-14). А четвъртата четвърт (Глави 15-22) се управлява от Човека, “Водолея” (сравнете изливането на Чашите на гнева, и реката на живота, която извира от Престола).

Няма нищо окултно в тези неща. Наистина, Библията силно осъжда всички форми на окултизъм (желанието за езотерична и автономна мъдрост), включително и астрологичния окултизъм (Второзаконие 18:9-13; 4 Царе 23:3-5; Исая 8:19-20; 44:24-25; 47:8-15).²⁵⁰ Но това не означава, че самите съзвездия са зли, нито че езическото поклонение на слънцето ни пречи да гледаме на слънцето като символ на Христос (Псалм 19:4-6; Малахия 4:2; Лука 1:78; Ефесяни 5:14). Напротив: Съзвездията са създадени от Бога и изявяват Неговата слава (Псалм 19:1-6). Те не са просто случайни групи от звезди (нищо в Божията вселена не е случайно в истинския смисъл); но те са били конкретно поставени там от Бога (Йов 9:7-9; 26:13; 38:31-33; Амос 5:8).²⁵¹ Подреждането на дванадесетте племена на Израел около Скинията (Числа 2) отговаря на реда на Зодиака;²⁵² и както херувимите, четири от племената представляват средните знаци на всяка четвърт: Юда е Лъвът, Рувим е Човекът, Ефрем е Телето, а Дан е Орелът.²⁵³ Причината за съответствието между Израел и звездите е обяснена от Гордън Уенхам: “Писанието често нарича небесните тела Божията небесна войска (например Второзаконие 4:19), докато армиите на Израел бяха неговата земна войска (например Исус Навин 5:14 и Числа 1). Земната скиния беше точно копие на Божието небесно обиталище (Изход 25:9, 40). Двете са посещавани от войските на Господа. И накрая, Битие 37:9 сравнява Яков и неговите синове (прадедите на дванадесетте племена) със слънцето, луната и звездите.”²⁵⁴ Разбира се, най-известният пример за астрономически символизъм в Библията е, че раждането на Самия Месия се изявява на Мъдреците чрез звездите (Матей 2:2), както е предсказано (Числа 24:17; Исая 60:1-3).²⁵⁵

След това св. Йоан описва поклонението, извършвано от четирите живи създания, използвайки хорова част, за да ни изтълкува значението на символите в неговото видение за Престола – средство, което повтаря през цялата книга. Той привлича вниманието ни към шестте крила на живите създания, за да ги свърже със серафимите от видението на Исая:
В годината, когато умря цар Озия, видях Господа седнал на висок и издигнат престол, и полите Му изпълниха храма. Над него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към друг казвайки:

Свят, свят, свят Господ на Силите!

Славата Му пълни цялата земя. (Исася 6:1-3)
Подобно, живите създания в Откровение имат за своя главна цел да прославят Бога и да Го радват винаги, хвалейки Го – очевидно редувайки се, както са правили серафимите на Исая – за Неговата святост, Неговото Всемогъщество и Неговата вечност: Свят, Свят, Свят е Господ Бог, Всемогъщия, Който бе, и Който е, и Който иде. Това също има своето съответствие в стандартната християнска литургия, в която Sanctus следва Sursum Corda:

Служител: Затова с Ангели и Архангели, и с цялото войнство на небесата, ние възхваляваме и величаем Твоето славно Име; винаги хвалейки Теб и пеейки,

Всички: СВЯТ, СВЯТ, СВЯТ, Господ на Силите; Небесата и земята са пълни с Твоята слава; Осанна във висините!

9-11 Но небесното хваление не завършва с песента на живите създания; защото когато те отдават слава и почит и благодарение на Бога, двадесет и четирите старци се присъединяват в антифонично (ответно) хваление. Те ще паднат пред Него . . . и ще Му се поклонят . . . и ще положат короните си пред Престола, признавайки, че тяхната власт и господство произхождат от Него. Те продължават да Го хвалят за Неговите дела в сътворението и историята: Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко, и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено.

За да оценим пълното значение на това откровено потвърждение на учението за сътворението, нека да го сравним с изявление, изказано преди няколко години от служителите на една от най-големите църкви в Съединените Щати:

Можете ли да си представите нещо, което вие сте създали, да казва “Не те искам, дори и за приятел.” Бог даде на човека точно тази възможност, макар да знаеше какъв щеше да бъде изборът на човека. Бог знаеше, че Неговото създание ще Го отхвърли, ще Го намрази. Но той също осъзнаваше, че няма по-добър начин да докаже любовта, освен като понесе риска на възможността за отхвърляне. Истинската любов изисква решение, защото истинската любов не може да бъде изисквана, заповядвана, или дори управлявана. Тя трябва да е доброволна.

Това ни показва нещо за Бога. Бог не прави неща просто така. Той трябва да е почувствувал, в определен смисъл, нужда да бъде обичан. Мислите ли, че е честно да заключим, че Бог се “нуждае” от нас? Смятам, че е така. Но Той никога не намалява величината на Своята любов опитвайки се да ни принуди да Го обичаме. . . .²⁵⁶
Снизходително казано, това е богохулна глупост. Единственото честно нещо в него е липсата на библейски цитати. Има много спорни моменти, за които можем да говорим, но главният за нашите цели е въпросът за върховенството и независимостта на Бога. Дали Бог се нуждае да твори? Бог самотен ли е? Нуждае ли се Той от Своето създание? Нека да оставим Писанието да говори:
Всички народи са като нищо пред Него, считат се пред Него за по-малко от нищо, да! за празнота. (Исая 40:17)
Аз съм Бог, и няма друг; Аз съм Бог, и няма подобен на Мене, Който от началото изявявам края, и от древните времена нестаналите още неща, и казвам: Намерението Ми ще устои, и ще извърша всичко, що Ми е угодно (Исая 46:9-10)
Бог, Който е направил света и всичко що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворни храмове, нито Му са потребни служения от човешки ръце, като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко. (Деяния 17:24-25)²⁵⁷
В своето заповядано от Бога поклонение старците прогласяват истината: Създанието съществува, не защото Бог е имал нужда да създава или е зависим от Своето създание по някакъв начин, а просто защото Неговата воля е да създава; угодно Му е било да направи така. Бог е върховен, напълно независим от създанието. Библейското разграничение между Създателя и създанието е абсолютно.

Небесното богослужение тук ни показва какво иска Бог в земното поклонение. Първо, поклонението трябва да бъде общностно. Библейското поклонение не е индивидуалистично, тихо или само вътрешно. Това не означава, че няма място за индивидуално поклонение; но това означава, че библейското ударение върху общностното поклонение e съвсем различно от незаконороденото “хваление” на много евангелски християни, които гледат на индивидуалното поклонение като превъзхождащо общностното, и които дори мислят за общностното поклонение като просто събиране на индивидуални поклонници.²⁵⁸ Друга забравена страна на необходимостта от общностно поклонение е фактът, че т.нар. “хвалебствени служби” в съвременните църкви са всъщност или лекционни зали или циркови забавления на арена. В двата случая има звезди-изпълнители, има и зрители – но Църквата, като Църква, не се покланя общностно. Обратно на това, моделът на библейското поклонение е общностна служба за поклонение, с пълно участие на обединените членове на събранието, показващи хармония от единство и разнообразие.

Второ, поклонението трябва да бъде ответно. Ще видим повече за това, когато вървим през книгата Откровение – която много повече се отнася за поклонението, отколкото за всичко друго – но това вече е главната тема в текста, който сега разглеждаме. Старците и четирите живи същества са показани как пеят музикални отговори един на друг, провеждайки диалог. И в поклонението на Църквата на земята това е, което и ние правим (или трябва да правим). Ние отговаряме литургично на четенето на Писанието, на молитвите, на пеенето на Псалмите и на химните, на поучението и на тайнствата. Защото това се вижда в небесното поклонене, и нашето поклонение трябва да бъде построено колкото е възможно повече в подражание на небесния модел, според молитвата, на която ни научи Христос: “Да бъде Твоята воля на земята, както е на небето” (Матей 6:10).

Трето, поклоненето трябва да бъде с ред. Старците и живите създания не се прекъсват едни други, нито се опитват да се надвикват едни с други. Макар че хвалението трябва да бъде общностно, включващо цялата Църква, то не трябва да бъде хаотично. Основен стандарт за поклонението е изложен в 1 Коринтяни 14:40: “Обаче всичко нека става в приличие и ред.” Харизматиците имат някои правилни инстинкти – че поклонението трябва да включва цялото събрание – но тяхната действителна практика клони към объркване и безредие, като всички едновременно се покланят индивидуално. Решението, показано в Стария и в Новия Завет и в цялата Църковна история, е да се осигури обща литургия, с официални молитви и отговори, така че хората да могат разумно да се покланят заедно по начин, който е общностен и подреден.

Библейското обществено поклонение е много различно от частното или семейно поклонение; то е коренно различно от просто група за изучаване на Библията, колкото и важно да е това. Неделното поклонение на Църквата е качествено уникално: То е идването на Божия народ в двореца за официална церемония пред Престола, официална аудиенция с Царя. Ние идваме да изповядаме нашата вяра и преданост, да положим официална клетва, да получим прошка, да принесем молитва, да бъдем поучени от Божиите служители, да ядем от Неговата трапеза и да отдадем благодарности за всички Негови дарове; и трябва да отговорим на всичко това с музика и пеене. Всичко това е общностно, и то неизбежно означава литургия. Това може да означава определени сложни и наложителни промени в нашите навици и модели на поклонение. Но Бог трябва да получава най-доброто. Той е Царят, и поклонението означава да Му служим.