Кажи го правилно
Когато говорите със знаменитости
Изтегляне 1.02 Mb.
|
| Когато говорите със знаменитости
Много знаменити люде обичат да бъдат забелязвани и адми-рирани - иначе не биха били в центъра на вниманието. Повечето от тях биха се зарадвали, когато покажете, че сте ги познали. Важното е обаче как ще направите това. Никога не ги прекъсвайте, особено когато се хранят или са погълнати в разговор. Когато съберете кураж да ги заговорите - помнете просто, че и те са като всеки друг, само че са по-известни от другите хора. Не се притеснявайте да поздравите и кажете нещо, някакъв факт, за да намерите обща почва. Например, ако сте от Чикаго и срещнете някоя знаменитост от същия град, кажете му именно това. Ако кажете, че имате някакъв общ приятел или че сте посетили някога мястото, от което идва в момента, „звездата" положително ще оцени усилията ви да намерите общ предмет за разговор и в повечето случаи ще ви отговори приветливо. Само помнете, че трябва да се отнасяте към такъв човек с уважение и вежливост, като мислите за неговото време. Ако искате автограф, помолете го, но не домъквайте със себе си списък на всичките си роднини, за да даде автограф и на тях. Има случаи, когато може да поискате автограф и да ви бъде отказано. Не приемайте това като лична обида! Да не вземете да престанете да ходите на филмите, в които играе или на концертите, в които участва! Често пъти, като даде един автограф, изникват изневиделица и други ловци на автографи. Виждала съм го със собствените си очи. А това може да е твърде досадно, особено ако вашата знаменитост бърза за някъде или има други планове. В повечето случаи обаче знаменитите хора обичат вниманието, въпреки че от гледна точка за сигурност - разни душевно неуравновесени почитатели - са много предпазливи. Не се нахвърляйте върху им, не крещете, не припадайте! Само стиснете ръката му, разбира се, ако той пръв ви я подаде. Общуването с хора, които имат физически недъг Независимо какво е тяхното увреждане - дали са слепи, глухи, деформирани или парализирани - укажете на тези хора почитта и уважението, които заслужават като човешки същества. Спомнете си думите от филма „Човекът слон": „Аз не съм животно, аз съм човек". Джон Мерик казва това, защото макар и различен от останалите, той си остава човешко същество, заслужаващо всичкото уважение, което едно човешко същество дължи на друго. Прекалено често хората несъзнателно проявяват нетактичност и постъпват грозно спрямо инвалидите, просто защото не знаят как да разговарят с тях. Това може да притесни и двамата - и болния, и здравия. Един от най-скъпите ми приятели е Кърк Килгър, тежко парализиран от врата надолу. Той е бил олимпийски шампион по волейбол, международна звезда във волейбола, преди нещастен случай да увреди гръбначния му стълб. Този великолепен строен мъж сега е прикован към инвалидната количка. Първото, което ще кажете е „Колко страшно! Каква беда!". Няма обаче нищо страшно, защото Кърк е направил от живота си най-доброто възможно. Работи като спортен коментатор за ABC, Прайт Тикит, Търнър Бродкастинг и Спорт ченъл. Той е един от най-интересните, изискани и стилни джентълмени, които бихте искали да срещнете. След като поговорят с Кърк само няколко секунди, повечето хора са склонни да забравят инвалидната количка и всичко друго, свързано с неговото състояние. Защото Кърк умее да накара околните да се чувстват добре. Самата му личност излъчва сърцатост. От откровеността и прямотата на Кърк аз научих много за общуването с хора, които имат някакъв недъг. Казахме вече, че много често хората просто не знаят как да говорят с такъв човек. Опитват се да игнорират неговия недъг, защото самите те се чувстват неудобно. Кърк и други инвалиди, с които съм работила, казват, че предпочитат хората да говорят с тях открито, така както обикновено правят това децата. Децата са твърде любопитни и невинни и свободно задават въпроси като „Какво ти е станало? Как си обличаш дрехите? Как ядеш? Как си миеш зъбите?" Такава прямота би могла да счупи леда и да ви даде възможност да опознаете човека, като заговорите направо и открито за неговия дефект. Мнозина изпитват ужас, когато се запознават с някой инвалид. Автоматичната реакция, например, е да подадеш ръка, за да се ръкуваш. Ала когато другият е парализиран и не може да движи ръцете си, това притеснява здравия човек. Повечето инвалиди, като моя Кърк, се опитват да улеснят нещата, казвайки на здравия си събеседник какво да направи. Когато някой подаде ръка на Кърк, за да се ръкува, Кърк веднага казва „Само хванете ръката ми и я стиснете". Тази непринуденост позволява да се създаде между двамата по-голяма близост. Когато разговаряте с инвалид, особено ако току-що сте се запознали, отнасяйте се към него така, както бихте се отнесли към здравия човек. Например, ако искате да обсъдите някаква интимна подробност от неговия живот, просто следвайте същите правила, които бихте приложили при всички останали хора. Много внимавайте да не задавате въпрос след въпрос. Това често се случва, когато хората са притеснени или нервничат. Задайте въпроса и изчакайте да ви отговорят. Дайте на другия време и той да попита нещо, така че и той да ви опознае. Изчаквайте го да завърши, преди да преминете към следващия въпрос или следващата тема. Ако зададете въпрос, на който събеседникът ви не желае да отговори, той обикновено ще ви каже това направо. В такъв случаи се извинете деликатно. В повечето случаи обаче вашият събеседник ще е готов да поговори с вас за състоянието си. Ще поиска да сподели с вас, ще оцени вашата прямота и проявения към него интерес. Хората с някакъв недъг са били толкова често принудени да обясняват своето заболяване, та са свикнали да бъдат разпитвани. Понякога обаче интересът, който предизвикват у другите, може да бъде тягостен. Спомням си един болезнен инцидент, когато карах докторската си практика по медицинска генетика в Медицинския център Харбър УКЛА. Съпровождах една жена-джудже до залата за изследване, когато в коридора някакво младо момиче с нормален ръст скочи, започна да сочи жената и да се кикоти. Бях възмутена. Отидох при момичето и започнах: „Не бива да се смеете. Не е хубаво. Тя е също като вас, но е с по-малък ръст..." Жената-лилипут ме прекъсна, хвана ръката ми и със спокойна усмивка ми каза: „О, доктор Глас, не се безпокойте. Свикнала съм. Постоянно е така". Това съкруши сърцето ми. Тази жена не е длъжна да свиква с неприязънта или с любопитството, което предизвиква навсякъде, където се появи. Длъжни сме да се отнасяме и да говорим с един недъгав човек точно така, като говорим на всеки друг - с почитта и уважението, които заслужават всички човешки същества. Изтегляне 1.02 Mb. Сподели с приятели:
|