Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие

Нашата не голяма група квартируваше в Хавана, Хилтон, преименувана в Куба Либра, след като Кастро дойде на власт в Куба. В този хотел Кастро имаше своя квартира и хотелът беше препълнен с военни, но самият вожд трудно можеше да бъде видян. Една сутрин около два часа, когато се приготвях да спя, внезапно почувствах, че ако се облека и се спусна с асансьора в ресторанта, ще се срещна лице в лице с Кастро. Имах голям опит с Духа, за да противореча на необяснимото откровение, затова много тихо се облякох. Роза отвори очите си: „Къде отиваш?”

„Долу, да се срещна с Кастро.” Роза също беше свикнала с такива подбуждения от Святия Дух. „Това е много хубаво” – каза тя със сънлив глас. В ресторанта седяха и пиеха оранжада група много млади войници, на 15-16 години. „Преди години – ми каза сервитьорът с въздишка, – тук по това време беше изпълнено със северо-американци. Из казиното – той показа с ръка по запустялото помещение под сцената – им беше безразлично колко ще похарчат.” Той взе поръчката ми за чинийка сладолед и изчезна с въздишка в кухнята. Като се върна, той се задържа с видимо удоволствие. Кубинско-испанският език се различаваше от мексиканския, всред който израснах, но не ни беше трудно да се разберем. „Когато дойде премиерът Кастро тази вечер – казах на келнера, – кажете му, моля ви се, че аз съм собственик на млечна ферма от Калифорния и искам да говоря с него.” „Тази вечер? – повтори сервитьорът. – Няма го днес. Той никога не идва толкова късно.” Аз довърших сладоледа. „Днес ще дойде.” Келнерът с учудване ме погледна. „Нима някой ви е казал, че ще дойде?” Аз се позабавих с отговора. „Да – съгласих се, – някой ми каза.” Човекът поклати глава. „Невъзможно! Той никога не идва след десет часа вечерта.”

И изглежда, сервитьорът беше прав. Изминаха още пет минути, десет. Младите войници си отидоха. Взех сметката си и отидох на касата. Касиерът броеше парите ми, когато чух тропот на ботуши по коридора. Скоро през вратата влязоха 18 или 20 чернобради мъже в сиво-зелени униформи. Някои имаха пушки, други – американски автомати. В средата на групата беше Кастро. Той седна на масата и поръча бифтек, а охраната се разпръсна наоколо из целия салон. Нямаше друг, на който да се гледа, освен на мен. Аз забелязах, как сервитьорът се наведе и прошепна нещо в ухото на Кастро. Той ме погледна, а после ме повика с пръст, да отида на масата. Седнах от дясната му страна със съзнанието, че дулата на всички пушки от салона ме следят. Кастро ми зададе няколко въпроса за млечното дело в Калифорния и беше малко разочарован, че не може да ме почерпи с бифтек. „Когато ви дойда на гости, аз ще изпия у вас цели четири литра мляко.”

Из цялата зала избухна смях. За мое облекчение пушките се отпуснаха и някои запушиха. Познавах революционния вожд само от безкрайните му речи по радиото. Удивих се от личната среща с него. Той беше внимателен слушател. „И какво ви доведе в Куба” – ме попита той. Казах му, че сме група, дошли да се запознаем с кубинците в нашия отрасъл на работата и да им кажем, че Святият Дух действа сред хора, подобни на тях от другите страни. Отново, за мое учудване, той прояви искрен интерес. Каза ми, че веднъж му се наложило да бъде в болницата в Бронсвил, Тексас. „Всеки ден там имаше двама души в програмата на телевизията. Единият – Били Греъм, другият – Орал Робъртс. Мисля, че те са честни хора и това, което говорят, е истина.”

Ние бяхме прекарали в разговор 35 минути, когато много пиян и зъл северо-американец се появи до масата. „Нима Вие никога не отговаряте на писма? – попита той. – Три месеца аз чаках отговор от така нареченото правителство.” Не можех да вникна във всички подробности на това, което той говореше, но разбрах, че е собственик на нощния клуп, закрит от правителството на Кастро. Трябваше да се удивя от смелостта на този човек, проявена в стая, пълна с въоръжени войници, но той явно беше твърде зает със себе си, за да ги забележи. „Вие губите пари – казваше той. – Не забравяйте, че аз правех добра търговия тук.” Лицето на Кастро позеленя почти като цвета на облеклото му. „Хубава търговия! – каза той. – Вие считате това за хубава търговия? Играта на карти и проституцията? Нима това е, от което са заинтересовани вашите хора в нашата страна?” Опитах се да срещна погледа на бившия стопанин на нощния клуб. Едва ли е толкова пиян и зает със себе си, за да не разбере този въпрос. „Грижите ли се вие за нас? До колко ни познавате?” Пияният не беше в състояние да слуша. „Не ми четете морал!” Кастро стана, без да завърши вечерята си. Той беше на половината път до вратата, а войниците с него. Внезапно той се обърна към мен и ми протегна ръка: „Радвам се на вашето посещение – каза той. – Бих искал...”

Лицето му все още изразяваше неудоволствие. Той не завърши своите думи. След минута те всички си отидоха. Стопанинът на нощния клуб ги последва, все още обиден. Останах сам. Беше три часа и пет минути. Бих искал повече хора да дойдат от вашата страна Куба, да се молят, а не да играят на карти. Ако беше така, мислех си аз, когато асансьорът се вдигаше нагоре, какъв би бил светът днес, ако милиони пътешестващи американци отиват с Божията любов при хората, които посещават? Ако те тръгнат днес? От тази вечер аз включих тази мисъл в молбата, където и да съм бил сприятелите на Общението: „Идете! Говорете добрата вест! Пътешествайте за Бога! Помогнете да се допълнят пътешествениците по света, които носят Евангелието на изгубените!”

И нашите хора тръгнаха. Те отидоха, за да изпълнят своя дълг.

Размишлявах за септемврийската вечер в Москва през 1966 година, седем години след моето посещение в Куба. Тук аз можех да кажа на две хиляди и двеста събрани в църквата на Евангелските християни и баптисти, как русите петдесятници са дошли през планината в Армения със свои закрити каруци. Две хиляди и двеста човека станаха прави, вдигнаха ръцете си към небето и плакаха, когато Божият Дух слезе над това събрание. На следващия ден аз имах възможност да запиша този разказ за Московското радио и да благодаря на руските хора от дълбините на сърцето си – за донесения на нас неизразим Божий дар.

Спуснах облегалката по-ниско и затворих очи. Хората от целия свят се събуждат от смърт за живот. И ето, това е целта на Общението. И това е, което видях в нашата гостна в Довня.

Какво още ми беше показано в Общението?

Хората възкръсваха не само за Бога, но и за другите хора. Тези, които бяха отделени един от друг, се събираха заедно, намирайки се един с друг. Ето, това е Общението.

Когато започнахме заседанието на конференцията, помолихме да вдигнат ръка, за да знаем колко епископални християни, колко презвитериани, колко баптисти има на това събрание. Най-приятно ми беше за това, че имахме отговор на този въпрос. Из цялата зала се вдигнаха ръце. Католици седяха с методисти, квакери – с адвентисти. И когато Духът слезе на събранието, навсякъде се прегръщаха братя, които от дълги години не бяха общували един с друг.

Расите също се съединяваха. Много неща се промениха в наше време. През петдесетте години интеграцията беше голям проблем в много страни. Спомням си нашите приготовления за световната конференция в Атланта. Наехме грамадна зала в центъра на града и повече от хиляда стаи за пет дни и нощи. Ангажирахме време по радиото, напечатахме регистрации – всичко необходимо, за да се проведе тази грамадна конференция. Месец преди началото в хотела разбрали, че очакваме, както винаги на наша конференция, да дойдат и няколко черни търговци. Обещаха ни да приготвят друго помещение в съседство с нашето. Събранията били могли да се съединят телевизионно с разкошната зала на хотела. Трябваше да се проведат още много телефонни разговори, за да ги разубедим, и всички да бъдем заедно. Когато по-късно организирахме конференцията в Денвър, Колорадо, забелязахме странно нещо. Посещението на черните беше много по-голямо, отколкото очаквахме. Накрая един чернокож търговец с манифактурен магазин в Атланта ни запозна със ситуацията. „Моите приятели отдавна ме питат, защо посещавам молитвени събрания със закуска на белите хора. Но когато разбраха какво стана с хотела, ми беше необходим автобус, за да взема всички, които пожелаха да дойдат с мен.” През лятото на 1973 година проведохме районна конференция в Атланта Хайят Хаус, която посещаваха 1.500 човека на вечер – бели и черни заедно.

Поколенията се обединяваха. Под ръководството на Ричард и неговата красива жена Евангелина, имаме пълна младежка програма на всяка конференция. Много пъти, минавайки през коридора на хотела, виждах дългокоси младежи и прилично облечени в костюми хора на средна възраст, да проливат сълзи на примирение, плачейки прегърнати.

Хората с различно възпитание се обединяват. Черни и бели се събират заедно в стотици наши южноамерикански отдели. Протестанти и католици си искат прошка един от друг, прегръщайки се от радост в нашите отдели в Белфаст, Ирландия.

Всички стени, които ни отделят от другите хора, се рушат. Спомням си една жена, която буквално се беше обградила със стена, странейки от другите хора, за да бъде спокойна. Сара Илайс беше музикантка, която изучаваше пиано в Джилард, Ню Йорк и пееше под ръководството на Леополд Стоковски. Висока, внушителна, тя като че ли нямаше житейски проблеми. Когато Сара си беше поръчала самостоятелна стая за районната конференция в Индианаполис, никой не можеше да предположи, какъв мъчителен страх я владее под прикритието на тази постъпка.

Случи се така, че всички легла в хотела в Индианополис се заеха, за да приемат всички идващи – 1972 година, месец май. „Съжалявам – каза регистраторът на хотела, – принудени сме да ви дадем двойна стая.” Той провери в списъка. „Другата жена във вашата стая ще бъде сестра Франсис Слер от училището за сестри от Нотр Дам. Уверен съм, че ще бъдете доволна от нея.” Сара Илайс определено знаеше, че ще бъде доволна от нея. Възпитана от хора на светостта в малък градец в западна Пенсилвания, тя била научена на монашеска недоверчивост. Но основната причина била трагичното й детство. От времето, когато баща й застрелял майка й, когато била още малко момиченце и след дългите години в приюта, до деня, когато се отказали от нея повторните й родители. Нямали доверие в нея. Затова тя не се доверявала на хората и ги изключвала от своя живот. Такова било отношението й към хората, където и да работела. Между нея и света винаги имало стена. Никой не знаел тези подробности, докато тя, отивайки в стаята, мислейки, че е празна, открила там другата жена. Сестра Франсис Клер, много разумна и нежна жена и християнка, с особено дарование да лекува паметта, изразила своето желание да се моли за Сара. В резултат на тази молитва, няколко часа по-късно, страхът, отвращението и огорчението се сменили с любов и приемане на Бога. Когато се срещнах със Сара тази вечер, нейното лице беше преобразено. Помолих я да отиде до микрофона и да разкаже какво се е случило. После тя свири на пианото. Когато свърши да свири, цялата конференция се вдигна на крака и я аплодира, докато тя започна отново да свири. Бяха й направени четири овации на крака и в края на всичко ние знаехме, че Святият Дух Сам ни свири тази вечер.

Сара Илайс е една от цяла категория хора, които служат в Общението. Жени, търговки и професионалистки. Отначало аз бях загрижен за мъжете, които прекарваха безплодно своя живот, тъй че не забелязвах другите. Първите години работата на общението с жените беше само с християнски омъжени жени, които се стараеха да доведат при Господа. Когато Общението стана по-известно, появи се нова група жени. Омъжени и неомъжени, млади и стари, те бяха работнички, които подобно на мъжете чувстваха, че няма какво да правят в традиционните си църкви. Шиене, продаване на носени дрехи, сутрешно кафе и беседи – всичко това беше неприемливо за лекарки, учителки, чиновнички и други. Сега имахме жени адвокатки, които посещават нашите събрания, актриси, фабрични работнички. „Продавачки – записах аз в моите записки. – Медицински сестри, кореспондентки.” „Демос – Роза ме бутна и вдигайки очи, аз видях стюардесата с поднос с бутери. – След час ще бъдем в Хонолулу.”

„Стюардеси – добавих аз към моите записки, които лежаха пред мен. Аз прочетох изписаните ръчно страници. Достигане до хората по целия свят по всякакъв начин, до всякакви хора. Не е ли това образът на Общението?” „Какво беше това? – каза Роза. – Разкажи само за една личност и как тя се е променила. Вярвам, че всички статистики на света не могат да предадат това чудо, когато Духът новоражда човека.” Но от къде да започна и къде да спра? Ако започна да разказвам баснословния разказ на Джордж Отис или Валтер Блек, или генерал Ралф Хайнс, няма да ми стигне времето и ще трябва да изпусна толкова изключителни разкази като този за Джим Ватс или Ото Кундерт, Дон Локс. Общението сега има милиони свидетелства и всяко от тях е чудно, уникално и присъединено звено към златната верига. Всяко присъединено...

Защо да не разкажа за едно такова звено, едно редуване в безконечната верига, която е Общението на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие?

В петък сутринта в началото на 1960 година ми позвъни млад мъж, който ми каза, че неотдавна сме се срещнали на конференция в Оклахома. „Господин Шикарян – ми каза младият човек, – бих искал да поговорите с моя чичо. Струва ми се, че той е готов да приеме Господа.” „Кой е чичо ви?” „Шанон Вандруф.” Името ми се стори малко познато. „Къде живее той?” Младежът ми даде адреса в най-разкошната част на Довня. „С какво се занимава” – попитах аз спокойно. „Той е строител. Чували ли сте за Синдерола? Това е неговата фирма.”

Отначало си помислих, че никога няма да говоря с него. Всички знаеха Синдерола Хомс. Това беше голямо търговско предприятие. Все пак обещах да позвъня на Шанон Вандруф и на следващия ден, в събота, аз му се обадих. Господин Шанон Виндруф се оказа много разговорлив човек, с който беше приятно да беседваш. Неговият племенник беше прав. Шанон беше готов да слуша Благата вест за Исуса. Той и жена му Вета ни поканиха с Роза същата вечер в този голям дом до игрището за голф. После те двамата дойдоха с нас във Финикс, Аризона, на конференция на Общението, където и двамата получиха кръщението със Святия Дух. Сега ново име влезе във веригата – доктор Рей Чарлз беше пастир в голямата църква в Соут Хейт, Калифорния, която Вандруф посещавал 14 години. Под прекрасното ръководство на доктор Джерман и неговите проповеди, църквата израснала в милион доларова институция с меки столове, дебели килими, кондициониран въздух, вносни статуи. Доктор Джерман водеше ежеседмично радиопредаване и се считаше за двигател на интелектуалния живот в Южна Калифорния. Но Вандруфови никога не са го слушали да говори за Христа. Подобно на мнозина други добре образовани проповедници, той отдавна престанал да вярва в Божествеността на Христа, в чудесата и други „не научни понятия”. Но той беше честен пастор, който винаги искаше да даде на своята църква нещо истинско. Петдесет години този човек търсел изплъзващата му се реалност. Посещавал религиозна наука, нова мисъл, християнско единство, християнска наука. Чувствайки растящата празнота в живота си, той се обърнал към източната религия. Изучавал я в продължение на три години. Обърнал се към розенкрусинизма, а след това към теософията. През 1961 година, преди наркотиците да бъдат забранени от закона, той отишъл в клиниката в Сан Франциско, където наел със свои средства доктор, медицинска сестра и психиатър, за да бъдат с него по време на денонощен експеримент с ЛСД. Вместо да му помогне това да намери Бога, той бил измъчван от кошмари цял месец. След своето обръщане към Бога, Шанон Вандруф започнал спокойно старание да доведе Джерман на събрание на Общението. Ученият пастор не бил заинтересован.

Около четири години Шанон беседвал с него. Стигнало се до там, че Джерман не можел да понася общението на Шанон и неговото посещение. Веднъж общ приятел поканил доктор Джарман на вечер на „Християнската музика в общение” в дома на Вандруф. Като свил рамене, доктор Джерман се съгласил. Нямал какво да губи. Ще има още едно развлечение.

През август 1965 година Рей Чарлз Джерман с трима други членове на своята църква, дошли в Шанон. Големият салон в голямата къща на Вандруф бил така препълнен, че било трудно да се намери място. Джарман обърнал внимание на веселото настроение на тези хора и това много го учудило. Те всички били оживени като след пийване. Всичко, което ставало, го безпокояло и учудвало. Ако той не бил довел други хора със себе си, би излязъл незабавно.

Джерман ставал все повече и повече притеснен. После молитви, свидетелства се редували едно след друго и възклицания „Слава на Бога!” Джерман все си мислел, какво биха казали за това неговите университетски приятели. По средата на вечерта се отворила вратата и поддържана от двама мъже от двете й страни, застанала много изтощена жена, с дълбоки кръгове около очите си. Роклята й висяла, като че ли под нея нямало тяло. Тази жена беше моята сестра Флоренс.

Джерман с ужас гледал, когато мъжете я пренесли през стаята и я сложили в кресло. Изминаха двадесет и пет години от катастрофата, която Флоренс претърпя. Какво чудно четвърт вековно служение бяха тези години! Много често с Роза на пианото или на органа, Флоренс пееше в църквата и в събранията на Общението из цялата страна. И сега, точно както й бе открито, тя умираше от много рядък вид рак. „Флоренс Шикарян Лалаян – каза Шанон, – имаш ли сила да ни изпееш нещо?”Флоренс се усмихна. „Ще опитам” – каза тя. Сложи двете си ръце на челото и се наведе назад, нямайки сила да вдигне глава. След това започна да пее. И Рей Джерман застанал лице в лице с реалността, която така дълго търсел. Той бил любител на опери и слушал повечето от опрените гласове на онова време. „Но аз никога не бях чувал такъв глас – ми каза той после. – Когато тя пееше, сякаш ангел стоеше в стаята.” Флоренс помоли всички да се присъединят към края на припева „Велики Боже”. Когато всички пееха, нейният глас надвишаваше всички гласове все по-силно и по-силно, подобно на чучулига, до такава степен, че на Джерман се сторило, че той стои на вратата на Небето. За Флоренс това беше нейната последна песен, а за Рей Чарлз Джерман беше първият случай в живота му, когато публично е плакал. Но неговият ум бил така пълен с научни разсъждения, че продължаваше да се противи на това, което духът му чувстваше.

Изминаха още няколко месеца, след което той направи застрашителен скок свръх своето разбиране. В своята ергенска квартира, в присъствието на Шанон Вандруф като свидетел, той коленичил – още нещо, което никога не бил правил, молил Исуса да ръководи живота му и се изправил преизпълнен с радост, а до тогава винаги е бил празен и в страх. Свидетелството на Рей Джерман бе слушано от стотици и хиляди хора по целия свят в събранията на Общението.

„Проповядвах 52 години – казваше той, – преди да позная Исус.” Колко души е достигнал Рей Джерман през последните девет години и колко са тези, които на свой ред са докоснали други? Къде свършва златната верига, която ни съединява един с друг? Къде започва тя?

Мислех за звената, изковани преди моето раждане. Магардич Мушечан пророкувал в Кара Кала: „След една година ще имаш син.” Мислех за този син, който седял на каруцата, натоварена със зарзават и плодове с кончето Джек. Какво здраво звено е съединило Мушечан и Шикарянови! Внука на Магардич, Хари една неделя през 1955 година получи откровение в Арменската петдесятна църква на Гудрич булевард. В това видение той видял един запален светилник и ручей масло се изливал от небето над Исак Шикарян. Това беше единственото ръкополагане, което се признаваше от нашата църква. И почти десет години баща ми изпълняваше служението на пастор – безвъзмездно, по арменска традиция, стараейки се да получи право от щата да венчава и погребва, а и да проповядва всяка неделя и да се грижи за други нужди на хората.

Отново в петък вечер през есента на 1964 година Хари Мушечан видя второ видение. Същата вечер аз бях в Коронадо хотел на юг от Сан Диего. На 6 септември ние започнахме тук тридневна конференция. Нашата дъщеря дойде при мен и ми каза, че всички ние трябва да се върнем в Довня. „Дядо – каза тя. – Той е... в болницата!” „В болницата? Но той не е болен! Той се чувстваше добре, когато излязох от кантората след обяд!”

В приемната на болницата ми казаха, че баща ми се намира в зданието през една улица. Странно, помислих си аз, когато влязох в малка едноетажна къща, защо са го сложили в това тъмно и забутано място? Къде е медицинската сестра? И внезапно разбрах, че това не голямо здание е морга. Баща ми лежеше на висока бяла маса. Не е за чудене, че никой не можеше да ми каже нищо за него. Никога баща и син не са били така близки. Аз стоях в празната малка стая и чувах гласа му, както стотици пъти през многото години. Когато имах възможност някъде из света да кажа на хората за Исуса, баща ми казваше: „Ти иди, Демос, аз ще се погрижа за нашето предприятие!” Вкъщи доктор Доналд Грик ни очакваше. Аз бях прав, баща ми не беше болен.

„Той умря, както са умирали древните патриарси – каза доктор Грис, – в силата си, не в болест. Той четеше вечерния вестник и заспа.” За смъртта на баща ми още никой не знаеше, освен доктор Грис и най-близките членове на семейството. Ние се учудихме, когато Хари Мушечан ни позвъни от Атланта, Джорджия, където беше пастир на църквата. „Старците – каза той. – Току що се срещнах с тях. Моят дядо, баща ми, всички старци, които помня от детството си. А някои не познавам. Преди един час аз ги видях всички тях с дълги бели бради. Те се смееха и тичаха с разтворени ръце, като че ли посрещаха някого. А после видях Исак, който тичаше срещу тях.” След това настъпи пауза по телефона. „Исак си отиде, нали?”

Пристегнахме коланите за приземяване. Самолетът се наклони и започна да се спуска.

„Иди, Демос!...” Така казва Бог на всеки един от нас, нали? Иди ти, Ефтиме, Иване, Мария! Той не винаги ни казва къде да отидем. Спомних си за второто откровение, което имал юношата-пророк преди много години. То все още е запечатано и не е отворено. Предсказва ли то голямо бъдещо гонение на християните в Америка преди пришествието на Господа? Аз лично мисля така. Мисля, че Духът ни е даден за подготовка за това време, за да се съединим в тяло и да определи на всеки от нас служение според способностите за доброто на тялото. Чудя се, кой ли ще отвори и прочете това предсказание на църквата. Това обаче, не е толкова важно. Важното е, че то говори на всеки от нас да отиде. Иди с този дар, с който Той те е създал, знаейки, че ако ние открием този дар и го използваме, независимо какво се случва около нас, ние ще бъдем НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ХОРА НА ЗЕМЯТА.

Самолетът се приземи с малък подскок и тръгна към летището. Роза започна да събира нещата ни.

„Готов ли си, Демос?” – каза тя.

„Готов съм, Роза.”